5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
София, 26.02.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2110 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца С. М. Х. против Решение № 88 от 06.04.2015г. по в.гр.д.№ 48/2015г. на Ловешкия ОС, с което след отмяна на решението по гр.д.№ 48/2014г. на РС Троян в частта за уважаване на иска до размер на сумата 5 150.75лв. /представляваща ? част от разноските, платени от ищеца във връзка с проведеното заповедно и исково производство по т.д. №126/2011г. на ОС Плевен-такси и адвокатски хонорар/, е постановено друго за отхвърлянето му. Потвърдено е решението на районния съд за отхвърлянето на главния иск, основан на договора за цесия и за отхвърляне на евентуалния иск по чл.45 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер.
Предмет на касационната жалба е решението в частта за отхвърлянето на главния и евентуалния иск, иска се отмяната му и постановяване на друго, с което ответниците да бъдат осъдени да заплатят сумата 21 051.50лв., със законните последици. Изложените доводи касаят единствено правилността на решението на въззивната инстанция по главния иск, основан на договора за цесия, с който ответниците са прехвърлили на ищеца ? от вземането на техния наследодател, произтичащо от запис на заповед от 29.05.2007г. за сумата 300 000лв., издаден от [фирма], авалиран от управителя на дружеството Б. И. с поемател наследодателя Р. Г.. Твърдението е за неправилния извод на съда, че единственият валиден способ да прехвърляне на вземане по запис на заповед е джирото по чл.466,ал.1 ТЗ, който е обусловил и правния довод за невъзможността с договора за цесия да се прехвърли вземането по менителничния документ.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на решенията по т.д.№ 1008/2011г. на 2 т.о. и 473/2012г. на 1 т.о. по въпроса допустимо ли е прехвърлянето на правата по менителничния ефект в частност по запис на заповед, чрез цесия; вземането по запис на заповед може ли да бъде прехвърлено чрез цесия.
В писмен отговор ответниците Т. Г., М. Г. и М. Г. в качеството им на наследници на поемателя по записа на заповед и цеденти по договора за цесия оспорват основателността на искането за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба Претендират заплащане на разноски за производството, доказателства, за които не са представени.
Съдилищата са съобразили, че ищецът е основал претенцията си на договор за цесия от 29.04.2011г., с който наследниците на Р. Г. са му прехвърлили вземане в размер на ?, произтичащо от запис на заповед от 29.05.2007г., с падеж 11.06.2007г. за сумата 300 000лв., издаден от [фирма], [населено място] и авалиран от собственика на капитала и управител Б. И. И.. В исковата молба са били изложени твърдения, че целта на този договор е обединяване на усилията за събиране на вземането в размер на 300 000лв; освен цената на прехвърленото вземането- 1 500лв., ищецът участвал със съответния дял в предприетите мерки за събирането му като заплатил 21 051.50лв. /5 125лв. разходи за заповедното производство; 4 125лв. разходи за производството по реда на чл.422 ГПК по предявения от ищеца и наследниците на Р. Г. иск по гр.д.126/2011г.на ОС Плевен; 10 301.50лв.- присъдени в полза на насрещната по спора страна разноски, които Х. е бил осъден да заплати/. Посочено е, че в производството по реда на чл.422 ГПК настоящите ответници направили отказ от иска си, като заявили, че записът е издаден за обезпечение заплащането на цената на дяловете, притежавани от Р. Г. в [фирма] по проектирания договор за прехвърлянето им на [фирма]. Твърдението по исковата молба е, че съображенията на съищците в молбата по чл.233 ГПК предопределили изхода на гр.д. № 126/2011г. и по отношение на Х., като в мотивите на постановеното решение, ОС Плевен възприел същия аргумент като основание за отхвърлянето на иска му срещу издателя и авалиста на записа; посочено е в обстоятелствената част на настоящата искова молба, че от съображенията, с които цедентите се отказали от иска си, е видно, че към датата на цесията те са знаели, че прехвърленото вземане е служело за обезпечение заплащането стойността на дяловете, прехвърлянето на които не се е осъществило, вземането е било прехвърлено възмездно, а на основание чл.100,ал.1 ЗЗД кредиторът отговаря за съществуването му, отговаря и за връщане на платената цена, разноските и обезщетението за вреди. Петитумът на главния иск е осъждането на цедентите да му заплатят сумата 21 051.50лв.; като евентуален е предявен иск, основан на твърдения за непозволено увреждане-ответниците са продали несъществуващо вземане, за събирането на което е претърпял вреди в размер на 19 551.50лв., които са пряка и непосредствена последица от продажбата, за които следва да бъде обезщетен.
Въззивната инстанция е счела за неоснователно твърдението в исковата молба, че изходът на делото по предявения по реда на чл.422 ГПК от страните по настоящия спор иск, е бил предопределен от отказа по чл.233 ГПК от Т., М. и М. Г.. Констатирала е, че отхвърлянето на иска по гр.д.№ 126/2011г. е аргументирано от Плевенския ОС с три самостоятелни правни довода: невъзможността с цесия да бъде прехвърлено вземане по запис на заповед; обезпечителна функция на записа спрямо проектиран и неосъществен договор за прехвърляне на дружествени дялове от наследодателя Р. Г. на издателя на записа-т.е. отсъствие на задължение на издателя по обезпеченото каузално правоотношение, водещо до липса на абстрактно задължение; основателност на възражението на ответниците по установителния иск за погасявяне на иска срещу платеца с изтичане на тригодишната давност от падежа /изтичане на тригодишната давност на 11.06.2010г. и подадено на 05.05.2011г. заявление за издаване на заповед въз основа на документа по чл.417,т.9 ГПК/. Мотивирано е, че ищецът С. Х. не е придобил валидно прехвърленото вземане поради неспазване на формата по чл.466,ал.1 ТЗ и не може да се ползва от уговореното в договора за цесия право по чл.7 за възстановяване на разноските по събиране на съответната част от задължението, които е заплатил със свои средства. Потвърдено е решението за отхвърляне на главния иск. Изложени са и правни доводи по предявения евентуален иск, приет е за неправилен изводът на районния съд за уважаването му до размер на 5 150.75лв. и той е счетен за изцяло неоснователен.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Посочената от касатора правна квалификация на главния иск е чл.100,ал.1 ЗЗД, но той е основан на клаузата на чл.7,“в“ от договора за цесия /задължение на прехвърлителите да възстановят на приобретателя разноските по събиране на съответната част от вземането им, които приобретателят е заплатил със собствени средства/; на резултата от производството по иска по чл.422 ГПК във вр. с чл.538, ал.1 ТЗ, чл.99 сл.ЗЗД и чл.79, ал.1 ЗЗД, който касаторът счита, че е следствие на признанието на цесионерите-негови съищци за неосъществяване-несключване на проектираната каузална сделка /договор за прехвърляне на дружествени дялове от съдружника на ищеца в полза на издателя/, чието изпълнение издателят е обезпечил със записа, ? от правата по който са предмет на цесията.
Становището на настоящия състав на ВКС, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване произтичат от обстоятелството, че при формулирането на въпросите касаторът игнорира съществения за спора извод във въззивното решение – констатацията, че отхвърлянето на иска, предмет на гр.д.№ 126/2011г. на ОС Плевен, на което е основана настоящата му претенция, е не на основание мотивите за отказа от иска на съищците и негови цеденти, а е аргументирано с прескрибирането на менителничния ефект поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на прекия иск срещу издателя и авалиста, като същевременно изтичането на срока е било известно и на цесионера – прехвърлянето на вземането е извършено след изтичането на тригодишната давност по чл.531,ал.1 ТЗ. Наред с това, касаторът не държи сметка за приетото за установено в решението по гр.д.№ 126/2011г. на ОС Плевен, че самият той като съдружник в [фирма] към датата на издаване на записа, е бил в течение на проектираната сделка по чл.129,ал.1,предл.последно ТЗ, знаел е че тя не е финализирана, както и че със записа издателят е обезпечил плащането на обещаните му дружествени дялове. Т.е. твърдението в исковата молба, че цедентите са знаели за неосъществената каузална сделка, обезпечена с цедираното вземане по записа, в еднаква степен се явява важимо и за цесионера, а отсъствието на валидно възникнало каузално правоотношение, което е било обезпечено със записа е вторият самостоятелен правен довод за отхвърлянето на иска по реда на чл.422,ал.1 ГПК с решението по гр.д.№ 126/2011г. на Плевенския ОС, резултата от който, както се посочи, е основанието на настоящата му претенция за ангажиране отговорността на цедентите за разноските по събиране на съответната част от вземането на основание чл.7,б.в“ от договора за цесия.
При това положение позоваването на основанието по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК по въпроса за възможността правата по записа да се прехвърлят не само с джиро, но и цесия, е формално, тъй като аргументът относно формата за прехвърляне, не е единствено обуславящият отхвърлянето на иска по чл.422 ГПК. Наред с това, касаторът не е въвел в фактически твърдения /съответно отсъстват и доказателства/ за осъществяването на целия фактически състав, при наличието на който в цитираните решения по т.д.№ 1008/2011г. на 2 т.о. и т.д.№ 473/2012г. на 1 т.о., цесията е посочена като допустим способ за придобиване на права по ценната книга – а именно предпоставките на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Отсъстват твърдения и за наличието на второто съществено условие – фактическа власт за цедента върху ценната книга.
Невъзможността за допускане на обжалването на решението по евентуалния иск произтича от отсъствието на правни доводи в касационната жалба и отсъствието на правен въпрос в изложението, относими към този иск.
Независимо от изхода на производството-недопускане на касационното обжалване, разноски на насрещните страните не следва да се присъждат, тъй като доказателства за извършването им не са представени.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 88 от 06.04.2015г. по в.гр.д.№ 48/2015г. на Ловешкия ОС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: