О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
София, 09.03.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 23.02.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1696/2015 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. И. Б. от [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 18 от 24.01.2015 год., по възз.т.д.№ 662/2014 год., с което е потвърдено решение № 712 от 07.07.2014 год., по т.д.№ 73/2014 год. за отхвърляне на предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу ЗК [фирма], [населено място] пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./ за разликата над 56 000 лева до пълния заявен размер от 130 000 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозираното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че въззивното решение „ е в противоречие на съдебната практика на други съдилища, предвидените в КЗ лимити и точното прилагане на материалния закон- чл.52 ЗЗД”, както и че „ правният въпрос в настоящето дело се състои в точното и справедливо прилагане на чл.52 ЗЗД и Постановления № 4/68 г., в процента на съпричиняване на вредата”.
Като израз на визираното противоречие са посочени съдебни актове на различни по степен съдилища в страната, по които присъденото обезщетение за неимуществени вреди надхвърля размера на определеното на настоящия касатор.
Без връзка с поддържаното селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са цитирани и приложени с касационната жалба и постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК не е взела становище.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и е процесуално допустима. Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон за нейната редовност, искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК е неоснователно.
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год.на ОСГТК на ВКС достъпът до касационен контрол, уреден по действащия ГПК като факултативен , а не задължителен, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, които има обуславящо значение за изхода на конкретния правен спор и по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Формулирането на значимия по см. на чл.280, ал.1 ГПК е възложено в изключителна тежест на касатора, като извън правомощията на касационната инстанция, по съображения черпени от диспозитивното начало и равенството на страните в процеса, е да изведе същия въз основа на доводите и твърденията в обстоятелствената част на касационната жалба и изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК. Липсата на поставен въпрос на материалното и/или процесуално право, който, включен в предмета на конкретния правен спор, да има обуславящо значение за формиране решаващата воля на съда – основна обща предпоставка за допускане на касационното обжалване, изключва и задължение на състава на ВКС да обсъди съответните поддържани от жалбоподателя селективни критерии.
В случая видно от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Анализирайки обосноваността и материалната законосъобразност на мотивите на въззивния съдебен акт същият всъщност отново поддържа оплакването си за неправилност, въведено с касационната жалба, поради допуснато нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД, с оглед размера на определеното му обезщетение за обезвреда, като счита, че то е в занижен, спрямо лимитите на застрахователно покритие по застраховка „Гражданска отговорност” и икономическата обстановка в страната, размер – несъобразен и с постановките в ППВС № 4/68 г.
Следователно съжденията на жалбоподателя, които дори не са заявени и под формата на въпроси не могат да обосноват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, съобразно разясненията за същото в цитираната по- горе задължителна практика и относими към евентуалната неправилност на обжалваното въззивно решение, са релевантни към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и към предпоставките за достъп до касация. Ето защо те не следва да се обсъждат в производството по чл.288 ГПК.
Нещо повече, дори и да се приеме, че доуточнен от касационната инстанция в съответствие с правомощията и разяснени с цитираното по – горе ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, такъв правен въпрос би могъл да бъде изведен от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и той се свежда до приложението на чл.52 ЗЗД, то недоказани по отношение на същия са визираните критерии за селекция.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ/ отм./ за ангажиране пряката отговорност на застрахователя за заплащане на обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди, настъпили в резултат на смъртта на наследодателя му – И. Д. Б. – негов баща при пътно-транспортно произшествие на път ІІ-79 кв. – [населено място] – [населено място], на 12.09.2010 год. за което вината е на водача на л.а. „Форд Транзит”, с ДК№ У 02 – 08 АН- Ч. Ф. И., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното АД. Позовавайки се на събраните в хода на делото гласни доказателства и след съвкупната им преценка решаващият състав на Варненския апелативен съд е счел, че предвид силната обич и привързаност приживе между починалия и ищеца – негов син, внезапната загуба на баща му силно е засегнала последния, независимо, че двамата са живеели в отделни самостоятелни семейства и домакинства, като е нарушила емоционалния му свят за продължителен период, довела е до редица промени в характера му – безпричинна избухливост, нервност, нежелание за общуване, поради което е изградил правен извод, че определеното от първостепенния съд обезщетение в общ размер от 38 000 лв. се явява недостатъчно по см. на чл.52 ЗЗД и следва да бъде увеличено. В резултат на изложените съображения и като е взела предвид степеннта на родство, емоционалната връзка между починалия и ищеца, възрастта на загиналия, социално- икономическите условия в страната към релевантиня за спора момент, въззивната инстанция е приела, че в случая справедливо обезщетение за възмездяване в достатъчна степен моралните болки и страдания на ищеца, по правилото на чл.52 ЗЗД, се явява сумата от общо 80 000 лева. С оглед приетото в размер на 30% съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия Б., движил се към момента на настъпване на пътния инцидент, в нарушение на разпореденото от чл.108 ЗДвП – по средата на лентата за движение, без светлоотразителна жилетка, с тъмни дрехи и в тъмната част на денонощието Варненският апелативен съд, на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, е намалил определения общ размер обезщетение на 56 000 лв. С оглед на присъдените от В. на ищеца 26 600 лв. е присъдил допълнително и сумата 29 400 лв.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт налагат да се приеме, че възприетото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД е в пълно съгласие с формираната задължителна практика на касационната инстанция, която е в смисъл, че неимуществените вреди, именно поради своя особен характер не подлежат на поправяне, а могат единствено да бъдат възмездявани чрез парично обезщетяване за доставяне на други блага. Поради това и обезщетението, като заместваща облага, е различно във всеки конкретен случай, определено въз основа на примерно посочените в ППВС № 4/68 г. критерии и зависещо от характера и степента на конкретните субективни преживявания на увреденото лице, преценявани с оглед на всички доказателства по делото, вкл.обичайната за страната трайна продължителност на човешкия живот и икономическата конюнктура, за която последна лимитите на застрахователно покритие по застраховка „Гражданска отговорност” са само ориентир .
Или, както последователно поддържа в практиката си ВКС – при приложението на чл.52 ЗЗД нито може да има еднакви по размер обезщетения в отделните случаи на обезщетяване на причинените от деликт неимуществени вреди, от които функционално е обусловена отговорността на застрахователя по чл.226, ал.1 КЗ/ отм./, нито обективно е възможно уеднаквяване на тези обезщетения, извън посочените в ППВС № 4/68 год. примерни критерии, които следва да се вземат предвид при тяхното конкретно определяне .
Отделен в тази вр. е въпросът, че самото наличие на задължителна съдебна практика, на която се е позовал и касаторът, изключва, съгласно разясненията в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС приложимостта на селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. В тази хипотеза на задължителна практика на ВКС критерият за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК,поддържан от касатора, би бил приложим само при наличие на доказана обществена и правна необходимост за нейната промяна, какъвто не е разглежданият случай, вкл. предвид отсъствие на наведени в тази насока доводи от жалбоподателя – арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Що се касае до приетия принос на пострадалия, то същият е съобразен с изискването на чл.51, ал.2 ЗЗД, а въпросът за конкретния възприет от въззивната инстанция негов размер, който всъщност жалбоподателят оспорва като необоснован, е фактически, а не правен – обусловен от конкретните факти и обстоятелства по делото и тяхната преценка от решаващия съд. Затова този въпрос за конкретния стойностен израз на приноса на наследодателя на ищеца, подлежи на обсъждане само при разглеждане основателността на касационната жалба, т.е. ако бяха доказани предпоставките за достъп до касация.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на ВКС не се произнася по отговорността за същите.
Мотивиран от горното,настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 18 от 24.01.2015 год., по възз.т.д.№ 662 / 2014 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: