О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
гр. София, 15.04.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тренадесети април през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1118 по описа за 2009г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. Б. Б. от гр. С. чрез процесуалния му представител адв. К срещу решение № 1* от 12.08.2009г. по гр. д. № 19/2009г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав в частта, с която частично е отменено решение № 59 от 29.09.2008г. по гр. д. № 4416/2007г. на Софийски градски съд, Гражданска колегия, І-4 състав и е отхвърлен предявеният от Г. Б. Б. срещу „Д” АД, гр. С. иск с правно основание чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ за разликата над 20 000 лв. до предявения размер 40 000 лв. със законната лихва върху таз и разлика и ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по компенсация за двете инстанции в размер 97,50 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като релевира доводи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос относно приложението на чл. 52 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС, въпрос, който се решава противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът ДЗИ – О. застраховане” АД, гр. С. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на касатора, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
За да направи извод, че предявеният иск с правно основание чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ е основателен за сумата 20 000 лв., а за разликата над 20 000 лв. до 40 000 лв. е неоснователен, въззивният съд е приел, че на 06.08.2005г. при управление на лек автомобил „Л”, модел Y10, с ДК № С* М. Д. Х. е причинил ПТП и средна телесна повреда на ищеца Г. Б. Б., изразяваща се в счупване – изкълчване на петата метакарпална кост на лявата ръка, счупване на базата на четвъртата метакарпална кост на лявата ръка, сътресение на мозъка и счупване на колянното капаче на десния крак. Решаващият съдебен състав е установил, че ищецът не е напълно и цялостно излекуван, налице са болки в дясната колянна става поради следтравматични артрозни промени /изшипяване/ и намалена чувствителност на латералната страна на петата метакарпална кост на лявата ръка.становено е, че интензивните болки са продължили два-три месеца. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в размер 20 000 лв. въззивната инстанция се е съобразила с вида и характера на уврежданията, степента и интензитета на търпените болки и страдания.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Предвид изложеното в касационната жалба, молбата към нея и въззивното решение материалноправният въпрос, от който зависи изходът на спора, се отнася до приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане.
По отношение на релевантния за спора материалноправен въпрос не е налице основаниета по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с вида и характера на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания.
Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание посочената правна норма се отнася до хипотезата, когато материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за решаването на спора е решаван противоречиво от съдилищата. Разликата в присъжданите от съдилищата различни размери на обезщетенията за неимуществени вреди от непозволено увреждане произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на чл. 52 ЗЗД, който установява справедливостта като основен критерий за определяне размера на обезщетението за този вид вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне размера на обезщетението при спазване принципа на справедливост е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност представляват основания за отмяна на обжалваното решение поради неговата неправилност съгласно чл. 281 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
По отношение на релевантния за спора въпрос не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона е във връзка с развитието на правото и е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба и изложението основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не следва да се присъждат, тъй като такива не са направени и не са поискани в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1* от 12.08.2009г. по гр. д. № 19/2009г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.