6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 196
София, 24.04.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 198/2020 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. П., подадена от пълномощника му адвокат П. С. – САК, срещу въззивното решение № 1688 от 05.07.2019 г. по гр. д. № 5546/2018 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 838 от 06.02.2018 г. по гр. д. № 11177/2009 г. на Софийския градски съд, I-во г.о., 13 с-в , и е уважен предявеният от М. Х. Д. срещу жалбоподателя иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението върху втори етаж от къща в [населено място],[жк], [улица]; отменен е на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариалният акт, с който жалбоподателят се легитимира като собственик и е оставена без разглеждане въззивната жалба на М. Д. срещу решението по чл.247 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията по чл.284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
От ответника по касация – ищец по делото, е подаден отговор, че касационното обжалване не следва да се допуска.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г.о., намира следното:
В касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС и че разглеждането на делото от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е поставен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и не е посочена практика на ВКС, на която обжалваното решение противоречи.
В обжалваното решение въззивният съд е приел следното:
Спорният имот произхожда от Г. М. П., починал на 19.12.1984 г., наследодател на ответника В. П. и неговата сестра Л. П.. Собствеността е придобита въз основа на договор за доброволна делба от 24.06.1954 г.
С молба, вписана с вх. № 279/13.10.1986 г., В. П. се е отказал от наследството на Г. П.. В производството по настоящото дело той е оспорил отказа от наследство и представил нотариален акт № …. г. за собственост на 1/2 от процесния имот, придобита по наследство.
Същевременно с нотариален акт № …. г. Л. П. е призната за собственик на спорния имот по силата на делба и наследство; с нотариален акт № …. г. тя е продала имота на М. Н., а с нотариален акт № …. г. М. Н. е продала имота на „ПН имоти“ ЕООД.
С нотариален акт № …. г. „Каперса“ ЕООД, като заложен кредитор на заложеното търговско предприятие на „ПН имоти“ ЕООД, е продала процесния имот на ищеца М. Х. Д..
По искова молба на В. П. срещу Л. П., подадена на 21.11.2006 г., е постановено и влязло в сила на 01.02.2013 г. решение по гр. д. № 2810/2009 г. на Софийския градски съд, с което е признато за установено по отношение на наследниците на починалата в хода на процеса ответница – В. У., И. У. и А. У., че ищецът е собственик по наследство на 1/2 ид. част от имота, който е предмет и на настоящото дело. Със същото решение е отхвърлен искът на В. и съпругата му И., че са собственици на другата 1/2 ид. част от имота по давност.
С влязло в сила на 22.06.2018 г. решение по гр. д. № 14160/2016 г. на Софийския градски съд е отхвърлен искът на В. П. и И. П. срещу М. Н. за собственост на имота – 1/2 ид. част по наследство и 1/2 ид. част в СИО по давност. Съдът е изложил мотиви, че М. Н. е придобила собствеността върху имота на 19.10.2006 г., преди предявяване на иска по гр. д. № 2180/2009 г. на 21.11.2006 г., затова субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по това дело, с което е призната собствеността на В. П. върху 1/2 ид. част от имота по наследство, не се разпростират спрямо нея.
С влязлото в сила решение по гр. д. № 14160/2016 г. на Софийския градски съд са отречени правата на В. П. върху процесния имот, но не е признато правото на собственост на ответницата М. Н. върху същия имот, съответно – не е признато правото на собственост на нейните правоприемници „ПН имоти“ ЕООД и М. Д.. Затова правото на собственост на ищеца по настоящото дело М. Д. подлежи на доказване.
Въззивният съд е приел, че ищецът е собственик на процесния имот. В отговора на исковата молба е оспорена действителността на договора за особен залог и на договора за продажба по чл.37 ЗОЗ, от които той черпи права. Оспорването е неоснователно, защото с влязло в сила решение по гр. д. № 1703/2011 г. на Софийския градски съд исковете за нищожност на тези две сделки, предявени от В. П. срещу М. Д., са отхвърлени.
Прието е, че ответникът В. П. не е установил твърденията си за нищожност на вписания отказ от наследството на Г. М. П.. Действителността на отказа е оспорена единствено въз основа на приетото в мотивите на решението по гр. д. № 2180/2009 г. на Софийския градски съд, с което В. П. е признат по отношение на наследниците на Л. П. за собственик на 1/2 ид. част от имота по наследствено правоприемство. Субективните предели на СПН на това решение обаче не се разпростират по отношение на М. Д., а по настоящото дело оспорването на действителността на отказа от наследство не е доказано по несъмнен начин. Затова съдът приема този отказ за действителен, както и това, че Л. П. е придобила изцяло по наследствено правоприемство правото на собственост върху спорния имот, поради което надлежно го е отчуждила в полза на М. Н., а от своя страна тя го е прехвърлила на праводателя на ищеца по настоящото дело „ПН имоти“ ЕООД с нотариалния акт № …. г. Имотът е включен в притежаваното от заложния длъжник „ПН имоти“ ЕООД търговско предприятие, предмет на учредения в полза на заложния кредитор „Каперса“ ЕООД особен залог по реда на ЗОЗ. При осъщественото извънсъдебно принудително изпълнение по реда на чл.37 ЗОЗ заложният кредитор е продал имота от свое име, но за сметка на заложния длъжник.
Разгледано е и възражението на ответника за придобивна давност. Тъй като с влязлото в сила решение по гр. д. № 2180/2009 г. на Софийския градски съд е признато, че В. П. е собственик по наследство на 1/2 ид. част от имота и е отхвърлен искът на В. и И. П. за собственост на другата 1/2 ид. част по давност, то съдът достига до извода, че ответникът е считал, че свои само притежаваната от неговата сестра Л. П. 1/2 ид. част по наследствено правоприемство от общия им наследодател. Затова той е трябвало да превърне държането на притежаваната от Л. 1/2 ид. част във владение. От показанията на свидетелката Б. Д. не се установява В. П. да е манифестирал по отношение на сестра си промяна в намерението за своене. Не е установено също, че през период от 10 години той е упражнявал фактическо господство върху вещта. Свидетелят Н. П., братовчед на В. П., живял до 2000 г. на първия етаж от къщата, установява, че след смъртта на бащата В. се уговорил със сестра си Л., че това жилище ще остане за нея, а В. ще стане собственик на оставения в наследство от тяхната баба апартамент в София,[жк]. До 1997 г. процесният втори етаж се обитавал от студенти по договор за наем с Л.. В. не е посещавал този етаж. Едва през 2000 г. се появил за първи път. Имотът има външна врата, от която ключ има семейството на свидетеля, но не и В. П.; Л. П. сменила след смъртта на своя баща бравите на вратите на втория етаж и на двора. Противоположни са показанията на свидетелката Б. Д., че не е имало случай В. П. да напуска къщата, там си живее непрекъснато. Въззивният съд приложил чл.172 ГПК и приел за достоверни показанията на Н. П., тъй като той живее в същата къща, на първия етаж, неговите показания са по-детайлни и непосредствени. Свидетелката Б. Д., съседка на имота, е била свидетел при съставянето на нотариалния акт от 2004 г. по обстоятелствена проверка, че В. е придобил 1/2 ид. част по давност, както и в процеса между В. П. и свидетеля Н. П., и ако сега възпроизведе различни възприятия, би се уличила в лъжесвидетелство. При заявяване на отказа от наследството на своя баща, в което е включено правото на собственост върху процесното жилище, В. П. изрично е изключил намерението за своене. Дори след смъртта на Л. през 2007 г., респ. след съставяне на нотариалния акт № …. г., с който е признат за собственик на 1/2 ид. част по наследство, да е започнал да свои цялата вещ /като е оспорвал действителността на отказа от наследство/, с предявяване на настоящия иск по чл.108 ЗС на 16.11.2009 г. придобивната давност е прекъсната, т.е. до този момент не са изминали 10 г. давностно владение. Възражението на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност е неоснователно. Следователно той не е отрекъл материалната легитимация на М. Н., която е праводател на ищеца – правото на собственост е преминало от нея чрез две действителни транслативни сделки – 1.покупко-продажбата по нот.акт № …. г. с приобретател „ПН имоти“ ЕООД и 2.покупко-продажбата по нот.акт № …. г. с праводател „ПН имоти“ ЕООД и приобретател М. Д.. Тези договори са породили вещнотранслативно действие, като М. Д. е придобил правото на собственост върху целия имот. Установено е и това, че ответникът упражнява фактическа власт към момента на подаване на исковата молба и в хода на производството – молба вх. № 115337/12.09.2016 г. На основание чл.537, ал.2 ГПК въззивният съд отменил нот. акт № …. г., с който ответникът се легитимира като собственик на имота. Оставил е без разглеждане въззивната жалба срещу решението по чл.247 ГПК.
Не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е длъжен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира.
В настоящия случай касаторът не е посочил правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Не е посочил практика на ВКС във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито е обосновал с какво разглеждането на делото от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението и в касационната жалба се поддържа само, че с решението по гр. д. № 2810/2010 г. на Софийския градски съд жалбоподателят е доказал спрямо своята сестра, че е собственик на 1/2 ид. част от имота по наследство, затова не е необходимо да доказва правата си спрямо нейните приобретатели. Дори да се приеме, че по този начин се поставя правният въпрос за субективните предели на силата на пресъдено нещо, въззивният съд е действал изцяло в съответствие с практиката на ВКС по този въпрос. Така например в решение № 120 от 17.11.2017 г. по гр. д. № 376/2017 г. на ВКС, II-ро г.о., изрично се приема по реда на чл.290 ГПК, че съгласно чл.298, ал.2 ГПК влязлото в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. Разпоредбата визира правоприемство, което е настъпило след като силата на пресъдено нещо вече е възникнала. Правоприемници, придобили спорното право в течение на висящ процес, са обвързани от силата на пресъдено нещо при условията на чл.226, ал.3 ГПК. Ако правоприемството в спорното право е осъществено преди да започне процесът срещу праводателя, то правоприемникът, който е следвало да участва в процеса, но не е бил конституиран, не може да бъде обвързан от силата на пресъдено нещо на решението срещу праводателя му. Съставът на ВКС е цитирал правната теория – проф. Ж. С. „Сила на пресъдено нещо в гражданския процес“, издание „С.“, 2007 г., стр.305. Обжалваното въззивно решение изцяло съответства на тази практика, тъй като съдът е съобразил обстоятелството, че непряката праводателка на ищеца М. Н. е придобила собствеността върху процесния имот на 19.10.2006 г., а искът на В. П. срещу Л. П., по който е признато правото му на собственост върху наследствената 1/2 ид. част от процесния имот, е предявен на 21.11.2006 г., т.е. правоприемството е настъпило преди предявяване на иска, затова М. Н. и нейните правоприемници не са обвързани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по това дело. Наличието на практика на ВКС по въпроса за субективните предели на силата на пресъдено нещо спрямо правоприемници, придобили спорното право преди образуване на съдебното производство, изключва възможността да се допусне касационно обжалване по този въпрос на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
При този изход на делото на ответника по касация М. Х. Д. следва да се присъдят сторените разноски – 500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 11.11.2019 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1688 от 05.07.2019 г. по гр. д. № 5546/2018 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА В. Г. П. от [населено място], [улица], ет.2, да заплати на М. Х. Д. от [населено място], [улица], ет.7, ап.27, сумата от 500 /петстотин лв./ лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: