О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 196
гр. София, 25.04.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание двадесет и седми март през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 3288 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по две касационни жалби: 1/ по касационна жалба на [фирма], с която се обжалва изцяло решението от 29.03.2013г. по в.гр.д. № 12103/2012г. на Софийски градски съд, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен частичният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД на [фирма] срещу [фирма] за заплащане на 1900 лева, от които 900 лева – платена първоначална вноска и 1000 лева – платени месечни лизингови вноски за периода от м.06.2007г. до м.01.2009г., и са уважени насрещните искове на [фирма] срещу [фирма] по чл.79, ал.1, пр.1-во ЗЗД вр. чл.342, ал.2 ТЗ за сумата от 9500 лева – част от дължимите лизингови вноски за периода от м.03.2009г. до м.09.2010г. и по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата от 13 729,20 лева – неустойка за забава плащането на лизинговите вноски с настъпил падеж за периода от 02.03.2009г. до 10.09.2010г. и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която се отхвърлят предявените от [фирма] срещу [фирма] насрещни искове по чл.79, ал.1, пр.1-во ЗЗД вр. чл.342, ал.2 ТЗ за сумата от 1000 лева, представляваща част от общо дължимата остатъчна стойност на лизинговата вещ, както и иска с правно основание по чл.23 ЗЗД за сумата от 20 000 лева – част от дължимото обезщетение за неизпълнение на действието на третото лице помагач [фирма], обещано от ищеца във връзка с придобиването на лизинговата вещ по договор за финансов лизинг от 03.05.2007г.; 2/ по касационната жалба на [фирма] срещу решение от 29.03.2013г. по в.гр.д. № 12103/2012г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд от 23.05.2012г., постановено по гр.д. № 23066/2010г., в частта за отхвърляне на предявения при условията на частичност от [фирма] срещу [фирма] евентуален насрещен иск за заплащане на сумата от 20 000 лева – обезщетение по чл.23 ЗЗД за неизпълнение от страна на [фирма] на обещаното от [фирма] действие – доставка на лизингов обект.
В касационната жалба на ищеца по първоначалните искове, [фирма], се сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Допускането на касационното обжалване се основава на всички предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
В касационната жалба на ответника по първоначалните искове и ищец по насрещните искове, [фирма], се поддържа, че решението е неправилно в обжалваната от него част, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Позовава се на осъществяването на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на решението до касация в обжалваната част.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба на [фирма], на основание чл.280, ал.2 ГПК, съответно поради липса на правен интерес от обжалването /в частта за отхвърляне на насрещните искове за остатъчната стойност на лизинговата вещ и по чл.23 ЗЗД/, е процесуално недопустима, с изключение на частта относно насрещния иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за 13 729,20 лева – неустойка за забава плащането на лизинговите вноски.
В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено по търговско дело, с оглед предмета му – вземания, породени или отнасящи се до изпълнение или прекратяване /разваляне/ на обективна търговска сделка по чл.286, ал.2 ТЗ вр. чл.1, т.10 ТЗ, при цена на всеки от обективно съединените искове, с изключение на насрещните искове по чл.92, ал.1 ЗЗД и по чл.23 ЗЗД, под 10 000 лева /иск по чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД в размер на 1900 лева, насрещен иск по чл.342, ал.2 ТЗ за сумата от 9500 лева – лизингови вноски, насрещен иск за остатъчната стойност на вещта от 1000 лева/, поради което въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, не подлежи на касационен контрол извън произнасянето по исковете по чл.92, ал.1 ЗЗД и по чл.23 ЗЗД. Освен това, [фирма] няма правен интерес от обжалването на въззивното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените срещу него насрещни искове – за 1000 лева – остатъчна стойност на вещта и за заплащане на обезщетение по чл.23 ЗЗД в размер на 20 000 лева, доколкото в тази част решението е постановено в негова полза. Предвид изложеното, с оглед процесуалната пречка по чл.280, ал.2 ГПК, съответно поради липса на правен интерес от обжалването, касационната жалбата на [фирма] следва да бъде оставена без разглеждане, с изключение на частта, с която се обжалва въззивното решение по отношение на уважаването на иска по чл.92, ал.1 ЗЗД.
Касационна жалба на [фирма], с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в законоустановения преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в обжалваната част.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между главните страни в процеса е сключен договор за финансов лизинг, тъй като лизингодателят се е задължил да придобие конкретен лек автомобил, избран от лизингополучателя, срещу задължението на лизингополучателя да заплати лизинговата цена. Посочено е, че за разлика от оперативния лизинг, финансовият лизинг съчетава мандатния елемент- поръчката на лизингополучателя, с финансово-кредитния елемент- придобиването на вещта от лизингодателя с негови средства и последващото й изплащане от лизингополучателя под формата на възнаграждение за ползване- лизингови вноски. По своята финансова същност финансовият лизинг представлява специфична финансова операция за предоставяне на кредит във веществена форма по избор на лизингополучателя. С него лизингодателят, финансирайки със свои средства покупката на съответната вещ по поръчка на лизингополучателя, на практика отпуска кредит на лизингополучателя в размер на покупната цена, като се осигурява възстановяване на инвестицията чрез заплащане на лизинговото възнаграждение, в чийто размер е калкулирано по такъв начин, че да покрива първоначалната стойност на актива, разноските на лизингодателя и неговата печалба, поради което интересът на лизингодателя при финансовия лизинг е получаването на цялото лизингово възнагражедние. Въз основа на клаузи от Общите условия към договора за финансов лизинг, решаващият състав е извел, че страните са договорили лизингодателят да бъде освободен от отговорност в случаите, в които неизпълнението на договора се дължи на действията на доставчика, конституиран като трето лице помагач, който е заличен от търговския регистър на 12.06.2012г. Въз основа на това е направен извод, че волеизявлението на лизингополучателя за разваляне на договора не е произвело целяното с нея правно действие, тъй като липсва виновно неизпълнение от страна на лизингодателя във връзка с предоставяне ползването на вещта. Изложени са допълнителни съображения, че за да настъпят последиците от волеизявлението по чл.87, ал.2 ЗЗД, отправилият волеизявлението кредитор следва да докаже чрез пълно и главно доказване настъпването на предвидените в чл.87, ал.2 ЗЗД предпоставки, пораждащи в негова полза правото да развали едностранно договора без да дава на длъжника подходящ допълнителен срок за изпълнение. Предпоставките по чл.87, ал.2 ЗЗД, от които възниква правото на едностранно разваляне на договора, се свеждат до неизпълнение на договора по причини, за които длъжникът отговаря /виновно неизпълнение/, и последвала от това невъзможност /пълна или частична/ за изпълнение или отпадане на интереса на кредитора /безполезност/ от закъснялото изпълнение. Приет е за неоснователен доводът на лизингополучателя, че отпадането на „необходимостта” от ползването на автомобила е свързано с настъпилата световна финансова криза, тъй като липсват, както твърдения, така и доказателства, как тази криза е повлияла на дейността на ищеца по първоначалните искове, като световната икономическа криза е въпрос неотносим към предпоставките на чл.87, ал.2 ЗЗД. Застъпено е становището, че при прекратяване / разваляне на лизинговия договор е приложимо изключението на чл.88 ЗЗД, като прекратяването на договора за лизинг /оперативен или финансов/ има действие занапред, поради което дадените лизингови вноски не подлежат на връщане, доколкото в договора за лизинг не е предвидено друго. Изхождайки от постановките на ПП №1/ 28.05.1979г. по гр.д. № 1/ 1979г. на ВС, липсата на надлежно разваляне на договора за лизинг от лизингополучателя и неупражняване от страна на лизингодателя на правото да прекрати договора, въззивният съд е приел, че платените лизингови вноски не се явяват платени на отпаднало основание по чл.55, ал.1, пр. 3-то ЗЗД, като лизингополучателят дължи вноските с падеж от 01.03.2009г. до 01.09.2010г. по частичния насрещен иск на лизингодателя, както и договорената неустойка за забава плащането на вноските, изискуеми до подаването на насрещната искова молба. Претенцията на лизингодателя за заплащане на остатъчната стойност на вещта е счетена за неоснователна, поради клаузата в Общите условия към договора, че същата е дължима в края на срока на договора, преди прехвърлянето на собствеността върху актива, което прехвърляне не може да се осъществи, тъй като доставчикът е заличен от търговския регистър. Мотивирана е и неоснователност на евентуалната насрещна претенция по чл.23 ЗЗД за сумата от 20 000 лева, поради това, че лизингодателят не се е възползвал от възможността, предвидена в Общите условия, да прекрати договора за финансов лизинг с едностранно писмено предизвестие, като за лизингополучателя не възниква задължение за заплащане на обезщетение за неизпълнение на действията на третото лице – доставчик, обещано от него във връзка с придобиване на лизинговата вещ по договора за финансов лизинг.
Касаторът, [фирма], в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК сочи, че въззивният съд се е произнесъл по включените в предмета на спора и обусловилите изхода на делото правни въпроси по приложението на чл.131, ал.3 ГПК, разпределението на доказателствената тежест и във връзка с преклузията на чл.133 ГПК и по приложението на чл.146 ГПК. Наведено е наличието на всички допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Във връзка с въззивната жалба на главната страна-ответник по първоначалните и ищец по насрещните искове, въззивната инстанция е приела за основателни оплакванията й във връзка с непълнотата на указанията относно разпределението на доказателствената тежест и непосочване от първоинстанционния съд за кои от тези конкретни обстоятелства страната не сочи доказателства. Въззивното решение е постановено в съответствие с дадените указания в т.3 от Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, когато въззивната жалба съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Ето защо, по отношение на поставените от [фирма] въпроси не са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК, на които страната се позовава, поради което решението, в частта относно иска по чл.92, ал.1 ЗЗД, не следва да бъде допуснато до касация.
Жалбоподателят, [фирма] – ищец по насрещните искове, твърди, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящия изхода на спора правен въпрос, дали при липса на доставка по договор за финансов лизинг, правото на лизингодателя да иска от лизингополучателя връщане на платеното към доставчика, изключва правото на лизингодателя да търси обезщетение, на основание чл.23 ЗЗД, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Обосновано е, че по въпроса, въпреки практическата му значимост, не съществува съдебна практика, като в редица случаи лизингодателят плаща на доставчика пълния размер на цената, доверявайки се преценката на лизингополучателя, но накрая не получава реалната собственост върху вещта, като отговорът на въпроса ще допринесе до създаването на яснота и ще възпрепятства създаването в бъдеще на противоречива съдебна практика.
Така формулираният въпрос не е обусловил изхода на спора по насрещния иск по чл.23 ЗЗД, тъй като неговата неоснователност на претенцията не е изведена от въззивната инстанция от правото на лизингодателя да иска от лизингополучателя връщане на платеното към доставчика, а от факта на неупражняване от лизингодателя на правото му да прекрати договора за финансов лизинг, по който е прието, че лизингополучателят дължи лизинговите вноски. С оглед неосъществяването на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация, настоящият състав, съобразно дадените в т.1 от Тълкувателно решение №1/ 19.02.2010г. по тълк.д. №1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, не обсъжда наведената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, на основание чл.280, ал.2 ГПК, съответно поради липсата на правен интерес от обжалването, подадената от [фирма] касационна жалба срещу решението от 29.03.2013г. по в.гр.д. № 12103/2012г. на Софийски градски съд, в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен частичният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3-то ЗЗД на [фирма] срещу [фирма] за заплащане на 1900 лева, от които 900 лева – платена първоначална вноска и 1000 лева – платени месечни лизингови вноски за периода от м.06.2007г. до м.01.2009г., и е уважен насрещният иск на [фирма] срещу [фирма] по чл.79, ал.1, пр.1-во ЗЗД вр. чл.342, ал.2 ТЗ за сумата от 9500 лева – част от дължимите лизингови вноски за периода от м.03.2009г. до м.09.2010г., и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от [фирма] срещу [фирма] насрещни искове по чл.79, ал.1, пр.1-во ЗЗД вр. чл.342, ал.2 ТЗ за сумата от 1000 лева, представляваща част от общо дължимата остатъчна стойност на лизинговата вещ, както и иска с правно основание по чл.23 ЗЗД за сумата от 20 000 лева – част от дължимото обезщетение за неизпълнение на действието на третото лице помагач [фирма], обещано от ищеца във връзка с придобиването на лизинговата вещ по договор за финансов лизинг от 03.05.2007г
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 29.03.2013г. по в.гр.д. № 12103/2012г. на Софийски градски съд в частта, с която, след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд е уважен насрещния иск на [фирма] срещу [фирма] по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата от 13 729,20 лева – неустойка за забава плащането на лизинговите вноски с настъпил падеж за периода от 02.03.2009г. до 10.09.2010г., по касационната жалба на [фирма].
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 29.03.2013г. по в.гр.д. № 12103/2012г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд от 23.05.2012г., постановено по гр.д. № 23066/2010г., в частта за отхвърляне на предявения при условията на частичност от [фирма] срещу [фирма] евентуален насрещен иск за заплащане на сумата от 20 000 лева – обезщетение по чл.23 ЗЗД за неизпълнение от страна на [фирма] на обещаното от [фирма] действие – доставка на лизингов обект, по жалбата на [фирма].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС, ТК, в едноседмичен срок от съобщението, в частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба на [фирма], като в останалата част определението е необжалваемо.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.