О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 197.
София, 12.03.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 3401 по описа на Върховния касационен съд за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от прокурор при Софийска апелативна прокуратура като представител на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 1328/04.06.2019 г., постановено по гр.д. № 5935/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 6223/05.10.2018 г. по гр.д. № 16735/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което е уважен предявения от Г. И. Г. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. I ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 23.02.2017 г. до окончателното изплащане на сумата и са присъдени разноски.
Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил е писмен отговор от насрещната страна по касация – Г. И. Г., подаден чрез адв. М. А.. Поддържа се, че жалбата е неоснователна, претендира разноски.
Постъпила е касационна жалба от Г. И. Г., чрез адв. М. А. срещу въззивно решение № 1328/04.06.2019 г., постановено по гр.д. № 5935/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 6223/05.10.2018 г. по гр.д. № 16735/2017 г. по описа на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният от Г. И. Г. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл.1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за размера над 40 000 лв. и са присъдени разноски, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителните му части.
Касаторът счита, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не взема становище по жалбата.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването и са процесуално допустими.
Върховният касационен съд, състав на III г.о. отделение на ГК на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира следното:
Производството по делото е образувано по предявени от Г. И. Г. против Прокуратурата на Република България обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл.1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, претърпени вследствие на повдигане и поддържане на незаконно обвинение за престъпление по нохд № 668/2011 г. по описа на Софийски окръжен съд. Първостепенният Софийски градски съд е достигнал до извод, че сумата от 60 000 лв. представлява справедлив размер на дължимото на ищеца обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, а искът над тази сума до пълния предявен размер от 300 000 лв. е неоснователен. По претенцията за имуществени вреди – за възнаграждение за адвокат в наказателното производство в размер на 12 000 лв. и пътни разходи в размер на 8 000 лв., съдът е приел, че има представено доказателство само за 100 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение и искът е неоснователен за разликата над тази сума. Решението в частта, с която е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Г. И. Г. обезщетение за имуществени вреди в размер на 100 лв. не е обжалвано и е влязло в сила. В останалата част решението е обжалвано и от двете страни в производството. За да се произнесе Софийският градски съд е взел предвид, че в случая отговорността на държавата за вреди е обективна. Осъществени са всички елементи на фактическия състав, обуславящ основателността на претенцията по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл.1 ЗОДОВ. Установено е, че на 07.05.1998 г. на Г. И. Г. по сл. дело 242/1997 г. по описа на ОСлС – Благоевград е предявено обвинение за престъпление по чл. 282, ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 93, ал. 1, т. 1 б.”а” НК. Впоследствие обвинението на ищеца е било неколкократно прецизирано. От доказателствата по делото е установено, че е започнало пред Окръжен съд – Благоевград, след това е изпратено по подсъдност на Софийски окръжен съд, пред който е образувано нохд № 668/2011 г. за престъпление по чл. 212, ал. 4, вр. с ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 и вр. с чл. 20, ал. 2 НК. Делото е приключило с оправдателна присъда от 04.03.2014 г., влязла в сила на 23.02.2017 г., когато е постановено решение на ВКС, с което окончателно се потвърждава оправдаването на ищеца по повдигнатото му обвинение. Като спорни между страните въззивният съд е откроил въпросите относно наличието на причинно-следствена връзка между претърпените от ищеца имуществени и неимуществени вреди и незаконното обвинение, както и относно размера на дължимото обезщетение. Софийският апелативен съд подробно е разгледал възраженията на страните, съдържащи се в подадените въззивни жалби. Аргументирал е изводи, че от показанията на изслушаните в първоинстанционното производство свидетели по безспорен начин се установяват претърпените негативни емоционални страдания от страна на ищеца – потиснатост и безпокойство поради отражението на наказателното преследване в личния и професионалния му живот, страх да не влезе в затвора, че след като загубил работа си е логично да е изпитал затруднения да си намери друга предвид обстоятелство, че наказателното производство станало известно на неограничен кръг лица поради широк медиен отзвук, както и че вредите са претърпени вследствие на незаконното обвинение. Счел е за недоказани твърденията на ищеца, че вследствие на незаконното обвинение е претърпял здравословни проблеми – получил е тикове, тъй като по делото е установено, че ищецът получава такива от ранна детска възраст, като не е установено същите да са зачестили или да са се обострили вследствие на обвинението. При определянето на справедливия размер на обезщетението съдът е съобразил, че престъплението, в което ищецът е обвинен е тежко, наказателното производство е продължило близо 20 години, станало е достояние на широк кръг от хора, незаконното обвинение застрашило служебното положение на ищеца, причинило му е страх да не влезе в затвора, като никога преди това не му е било повдигано наказателно обвинение, и същият не е ставал повод за удължаване на периода на висящност на делото, явявал се е на процесуално-следствените действия и в заседания, поради което сумата от 40 000 лв. е достатъчна за възстановяване на неимуществените вреди, претърпени вследствие на незаконното обвинение и е споделил извода на първоинстанционния съд за недоказаност на претенцията за имуществени вреди за разликата над 100 лв. до претендираните 12 000 лв.
Настоящият касационен състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване.
Касаторът Прокуратурата на Република България сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и формулира следните въпроси: 1.„за приложението на чл. 52 ЗЗД и преценката на всички относими обстоятелства при определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с т. 11 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС и с т. 3 и т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. по описа на ОСГК на ВКС и 2. „как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 281 от 30.11.2018 г. по гр.д. № 582/2018 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 61 от 27.03.2018 г. по гр.д. № 3291/2017 г. на ВКС, ІII г. о. и решение № 191 от 20.05.2015 г. по гр.д. № 6686/2014 г. на ВКС, ІV г. о. Първият въпрос, уточнен от настоящия в състав в упражнение на правомощията му на касационна инстанция предвид дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС и вторият въпрос отговарят на изискванията за общо основание, но не се осъществява претендираното допълнително основание. Въпросите са разрешени при съобразяване на трайната практика на ВКС, според която справедливостта не е абстрактно понятие, а се постига чрез преценка на конкретни факти, включително и в тяхната взаимовръзка. Отделните обстоятелства при присъждане на обезщетение по ЗОДОВ, имащи значение за размера на обезщетението са: характера на неправомерната дейност, ограничаването на правата на лицето, последиците за психическото и физическото му здраве, отражението им в личния и професионалния му живот, както и върху взаимоотношенията му с останалите хора, продължителността на вредоносното действие, обществения отзвук и др. В случая въззивният съд е извършил обоснована преценка на установените по делото факти, посочено е какво е тяхното конкретно значение при определяне на размера на обезщетението. Несъгласието с крайния извод на съда, включително и по приложението на критерия справедливост, не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а може единствено да се тълкува като оплакване срещу правилността на решението. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/. Касаторът бланкетно поддържа наличие на противоречие с ТРОСГК №3/2004г., т.3 и т.11, но не сочи въпрос, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие посочената задължителна съдебна практика. Не кореспондират със съдържанието на въззивното решение доводите за липса на мотиви в противоречие с т.19 от ТР №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС за наличието на причинно-следствена връзка между процесното обвинение и претърпените вреди. В тази насока съдът е изложил мотиви, а правилността на изводите му може да бъде проверявана само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато касационното обжалване.
В изложението, приложено към жалбата на Г. И. Г., сочи основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като счита, че по въпроса, „свързан с размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД“, „и по-конкретно – длъжен ли е съдът при прилагането на чл.52 ЗЗД да определи завишено парично обезщетение за неимуществени вреди на пострадалия от неоснователно наказателно преследване за престъпление, което е пряко свързано с упражняване на професията му, както и когато спецификата на неговата професия обуславя необратим срив на кариерата му“, въззивното решение е в противоречие с ППВС №4/1968г., ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС, решения на ВКС по гр.д.№1381/2009г. на ІVг.о., гр.д.№1325/2014г. на ІІІг.о., гр.д.№1475/2014г. на ІVг.о., по гр.д.№2044/2014г. на ІVг.о. и по гр.д.№2307/2014г. на ІІІг.о. Според касатора също така в противоречие с посочената съдебна практика и на решение по гр.д.№593/2010г. на ВКС, ІVг.о., във въззивното решение липсва анализ на обстоятелства от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по конкретното дело – отрицателното влияние, което наказателното дело е оказало върху семейството му; чистото му съдебно минало и обстоятелството, че не е бил подлаган на наказателно преследване до започване на процесното. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото противоречие. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да обсъди всички доказателства, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД, като изложи съображения какво приема за установено и въз основа на кои доказателства, да извърши преценка на установените релевантни обстоятелства и да посочи какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост. Въззивният съд е извършил обоснована преценка на установените по делото факти и значението им за определянето на справедливия размер на дължимото обезщетение, включително на обстоятелството, че длъжността, заемана от ищеца е такава, към която има засилено гражданско очакване за законност. Както се посочи, несъгласието с крайното разрешение на съда не е основание за допускане на касационно обжалване, а оплакване срещу правилността на решението. Отделно от това, формулираният въпрос във втората си част предпоставя в себе си „спецификата на неговата професия да обуславя необратим срив на кариерата му“, до каквито изводи обаче въззивният съд не е стигнал, а и релевираните в исковата молба доводи са, че трудовото му правоотношение като митнически служител е било прекратено с оглед воденото срещи него наказателно производство, но и в тази насока по делото не са ангажирани доказателства.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1328/04.06.2019 г. по гр.д. № 5935/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.