1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 197
С., 15.02. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари, през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 35 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Г. П. Г. от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. З. Т. от АК-П., против въззивно решение № 480 от 15.10.2015 г., постановено по в.гр.д. № 494/2015 г. на Плевенския окръжен съд, ГО, в частта му, с която като е потвърдено решение № 568 от 17.04.2015 г. по гр.д. № 5220/2014 г. на Плевенския районен съд, е отхвърлен предявеният от Г. П. Г. срещу [фирма] [населено място] и Х. И. К. от [населено място], иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ за солидарно заплащане на сумата от 5 318,58 лв. – обезщетение за недопускането му до работа, за периода от 22.01.2014 г. до 03.11.2014 г., както и искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 437,14 лв. В останалата му част, с която са уважени исковете с правно основание чл. 242, вр. с чл. 128 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ първоинстанционното решение като необжалвано, е влязло в сила.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е отхвърлен искът с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ в посочения размер, съдът се е произнесъл по правен въпрос от процесуално естество, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. И. правен въпрос е – длъжен ли е въззивният съд при неизяснена фактическа обстановка да събере доказателства при оплакване за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, като се позовава на разрешението, дадено в т. 3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като твърди, че приетото от въззивния съд е в противоречие с него, както и на приетото с влязлото в сила решение № 1256 от 04.08.2014 г. по гр.д. № 759/2014 г. на Плевенския районен съд, с твърдението, че в него е приета за установена фактическа обстановка, различна от тази, приета във въззивното решение като твърди, че е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответниците по касационната жалба [фирма] [населено място] и Х. И. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Ю. С. от АК-П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорват като неоснователна и изразяват становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 213, ал. 2 КТ, с цена над 5 000 лв., поради което е допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявеният иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ в посочения размер, въззивният съд, е приел, че в случая не са налице изискваните от закона кумулативно дадени предпоставки, а именно – съществуващо между страните валидно трудово правоотношение и незаконно недопускане от страна на работодателя на работника до работа, в нарушение на основното му задължение по чл. 127 КТ да осигурява работа. В тази връзка е приел, че за процесния период от 22.01.2014 г. до 03.11.2014 г., страните не са били в трудово правоотношение, което е било прекратено със заповед на 17.01.2014 г. на основание чл. 71, ал. 1 КТ, при отказ от страна на ищеца да я получи, удостоверен с подписите на двама свидетели, които са разпитани в производството. Приел е също така във връзка с поисканите от ищеца гласни доказателства и назначаване на съдебно-графологична експертиза във въззивното производство, че с определение по чл. 267 ГПК от 08.06.2015 г. въззивният съд се е произнесъл по това доказателствено искане, което е приел за неоснователно, поради липсата на извършени процесуални нарушения от първоинстанционния съд, т.е. че не е налице хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, както и за неоснователно оплакването във въззивната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения от районния съд, в резултат на което се е стигнало до приемането на взаимно противоречащи си факти от различни съдебни състави, че на една и съща дата и в един и същи час ищецът се е намирал едновременно в две различни населени места. В тази връзка е приел за установено по делото, въз основа на събраните гласни доказателства, че на 17.01.2014 г., между 8 и 9 ч. сутринта ищецът се е намирал на бензиностанцията, собственост на ответното дружество, където му е била връчена заповед на работодателя за прекратяване на трудовото му правоотношение, но той е отказал да я получи, след което веднага е напуснал обекта. В определените от закона преклузивни процесуални срокове ищецът не е посочил и представил доказателства, с които да бъдат опровергани тези фактически констатации като направените в тази връзка доказателствени искания както в първоинстанционното производство, така и пред въззивната инстанция, са преклудирани. А що се отнася до установените по друго дело, с друг предмет и други страни факти и обстоятелства, същите не подлежат на обсъждане в настоящото производство. Приел е, че за исковия период 22.01.2014 г. до 03.11.2014 г., за който се претендира обезщетение по чл. 213, ал. 2 КТ ищецът не се е явявал и не е полагал труд в ответното дружество, както и че след 17.01.2014 г. той не е посещавал изобщо работното си място в пункта за прегледи на ответното дружество, поради което е отхвърлил този иск като неоснователен.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изхода на спора, който е решаван противоречиво от съдилищата. Противоречива съдебна практика е налице, когато един и същи въпрос е разрешен по различен начин в обжалваното въззивно решение и друго влязло в сила решение. В случая такава противоречива съдебна практика по поставения правен въпрос не е представена, а твърдението, че приетата фактическа обстановка от въззивния съд в настоящото производство е различна от тази, възприета в решение № 1256 от 04.08.2014 г. по гр.д. № 759/2014 г. на Плевенския районен съд, не обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Така както е формулиран поставеният процесуалноправен въпрос – длъжен ли е въззивният съд при неизяснена фактическа обстановка да събере доказателства при оплакване за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, отговорът му е риторичен, но в случая въззивният съд в съответствие със задължителната съдебна практика, в т.ч. и с оглед разрешенията, дадени в т. 1, т. 3 и т. 4 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че в определените от закона преклузивни процесуални срокове ищецът не е посочил и представил доказателства, с които да бъдат опровергани фактическите констатации, установяващи прекратяване на трудовото правотношение на 17.01.2014 г., а направените в тази връзка доказателствени искания, както в първоинстанционното производство, така и пред въззивната инстанция, са преклудирани/чл. 146, ал. 3 и чл. 266, ал. 1 ГПК/, като установените по друго дело, с друг предмет и други страни, факти и обстоятелства не подлежат на обсъждане в настоящото производство. По поставения въпрос приетото от въззивния съд не е в противоречие със задължителната съдебна практика, както и не е решаван противоречиво от съдилищата. В съответствие с разпоредбата на чл. 266, ал. 1 и ал. 3 ГПК и разрешенията, дадени в т. 2, т. 3 и т. 4 на ТР № 1/2013 г. по тълк.д № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с определение по чл. 267 ГПК от 08.06.2015 г. въззивният съд не е допуснал до разпит поисканите от ищеца свидетели, както и изслушването на експертиза, като е приел, че в случая няма допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения за ангажиране на поисканите от ищеца доказателства, които са направени несвоевременно и са преклудирани/ чл. 146, ал. 3 ГПК/, както и че доказателствените искания, съдържащи се във въззивната жалба са недопустими, съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК, в която връзка постановките на т. 6 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС не са актуални при действието на новия ГПК/2007 г./. Изложените твърдения, които касаят неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, а както се изложи по-горе такова в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК в случая не е налице. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно, без обосновка и тъй като по поставения правен въпрос приетото от въззивния съд е в съответствие със задължителната съдебна практика, която не се нуждае от промяна, не е налице и това основание за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото на ответниците по касационната жалба не следва да се присъдят разноски за настоящото производство, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 480 от 15.10.2015 г., постановено по в.гр.д. № 494/2015 г. на Плевенския окръжен съд, ГО, в обжалваната му част, по касационна жалба вх. № 12654/17.11.2015 г. на Г. П. Г. от [населено място], [община].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: