1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 197
гр.София, 22 февруари 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 300 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. А. „Д. р.в.з.” – [населено място], представлявана от юрисконсулт Р.П., срещу въззивно решение №1053/22.05.2015г. постановено по възз.гр.д.№3234/2013г. на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение №4381/12.06.2013г. по гр.д.№1883/2004г. на СГС е отхвърлен като погасен по давност, съгласно чл.35 ал.3 ЗДВФК /отм./, искът на жалбоподателя за ангажиране на имуществената отговорност за вреди на отчетника А. Г. П. за сумата общо 14 157.78 лева, констатирани с Акт за начет №Ф-05-1623/31.08.2001г.
В касационната жалба се поддържа, че решението на АС – София е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В представеното от касатора изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, се твърди, че касационното обжалване следва да се допусне на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК „по материалноправен и процесуалноправен въпрос, повлиял на изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС”, по които се е произнесъл въззивният съд, но без да е формулиран конкретен въпрос. Текстът на изложението съдържа само доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, както и съждения относно възможността предявеният от ДА „Д. р.в.з.” иск по реда на особеното исково производство за финансови начети – чл.299 ГПК /отм./, да бъде разгледан от съда на друго правно основание – това по чл.45 ЗЗД. В тази връзка са изложени оплаквания за неправилност на приетото от въззивния съд, че не може без да е предявен за разглеждане и друг иск, да се произнася по спорно право, което не е предмет на делото.
Ответната страна по жалбата А. П., представлявана от адв. Р.К., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
С въззивното решение е прието, че производството е по реда на чл.299 ГПК /отм./, като въз основа на представения Акт за начет № Ф-05-1623/31.08.2001г., ищецът е претендирал да бъде ангажирана пълната имуществена отговорност на ответницата като отчетник за вреди от липси на дълготрайни материални активи и материали, установени в размер на 14 157.78 лева, към 01.08.2001г. след извършена инвентаризация. За да отхвърли претенцията на ищеца, съдът е посочил, че претендираното вземане е погасено по давност, тъй като съгласно приложимия ЗДВФК /обн. в ДВ бр.92/10.11.2000г., в сила от 01.01.2001г. и отм. с ДВ бр.33/21.04.2006г./ е изтекъл абсолютният 10 – годишен давностен срок от причиняването на вредата, уреден с нормата на чл.35 ал.3 ЗДВФК /отм./. Прието е, че друг иск, освен този по реда на особеното производство по чл.299 ГПК /отм./ вр. с чл.29 и сл. ЗДВФК /отм./, не е предявен и приет за разглеждане, поради което искането на ищеца за „преквалифициране” на претенцията му по чл.45 ЗЗД и уважаването й на това основание, е недопустимо.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице условия за допускане на касационния контрол.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсват изведени конкретни правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и за които жалбоподателят да е обосновала, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, или са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Както се посочи и по-горе, текстът на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК съдържа само доводи за незаконосъбразност и необоснованост на въззивното решение. Декларативно се твърди, че съдът се е произнесъл „по материалноправен и процесуалноправен въпрос, повлиял на изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС”, за който са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационния контрол, но липсва конкретно формулиран въпрос. Съгласно приетото разрешение по т.1 от ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Недопустимо е съдът да извлича правните въпроси, които страната евентуално би имала предвид. Липсата на формулиран от касатора правен въпрос с характеристиките по чл. 280 ал. 1 ГПК е достатъчно основание, за да не се допусне касационното обжалване.
Извън това следва да се отбележи, че въззивното решение съответства на константното тълкуване в практиката на приложимия към спора ЗДВФК /отм./. С влизането му в сила от 01.01.2001г. е уредена абсолютна давност за вземанията по актове за начет. При действието на чл.35 ал.3 от този закон, независимо от спирането и прекъсването на давността, имуществена отговорност не се търси, ако са изтекли 10 години от причиняването на вредата. Същото разрешение е възприето и в следващия ЗДФИ, обн. в ДВ бр.33/21.04.2006 г. В случая е безспорно установено, че вредите от липси са установени към 01.08.2001г., констатирани са с акта за начет от 31.08.2001г. и абсолютната давност за ангажиране отговорността на отчетника А. П. е изтекла на 31.08.2011г. На следващо място, в съответствие със задължителната съдебна практика е и приетото от въззивната инстанция, че дължи произнасяне само в рамките на предмета на делото и по заявеното от ищеца за разглеждане материално спорно право. Без да е предявен за разглеждане друг иск, или без да е прието съответно изменение на първоначалния иск /когато са налице условията на закона за такова изменение/, съдът не може да се произнася и разрешава друго спорно правоотношение между страните, още по-малко под формата на „преквалификация” да постанови решение за ангажиране отговорността на ответницата в хипотезата на непредявен за разглеждане иск по чл.45 ЗЗД.
При този изход на делото, искането на ответната страна за присъждане на разноски е основателно и доказано за сумата 500 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1053/22.05.2015г. постановено по възз.гр.д.№3234/2013г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. А. „Д. р.в.з.” – [населено място], на основание чл.78 ал.3 ГПК, да заплати на А. Г. П., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 500 /петстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.