3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 197
гр. София,27.03.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 2327 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. А. И., [населено място], срещу решение № 1732 от 05.07.2018г. по в.гр.д. № 35/2018г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение от 20.10.2017г. по гр. д. № 131/2017г. на Софийски градски съд. С последното е отхвърлен искът по чл. 49 ЗЗД на касаторката срещу „Счетоводна компания ЕВРОСТАНДАРТ” ООД за сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от неправомерно и недобросъвестно издаване от служител на ответника на фактура от 13.07.2009г. и фискален бон към нея и на справка декларация за ДДС от 13.08.2009г., ведно със законната лихва от 04.01.2017г. до окончателното плащане на сумата.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо , съответно неправилно. Излагат се съображения, че съдът в резултата на нарушаване на съдопроизводствените правила визирани в чл.5, чл. 17 и чл. 100 ГПК, не е изпълнил своето задължение да се произнесе по същество на спора.
Ответната страна по жалбата и по делото, „Счетоводна компания ЕВРОСТАНДАРТ” ООД, в писмения си отговор сочи, че липсват основания за допускане на решението до касационен контрол, съответно поддържа, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивната инстанция е разгледала развилите се между страните съдебни спорове, извън процесния, с оглед наведеното от ответника, че по част от претенциите е формирана сила на присъдено нещо, като е обоснована неоснователност на възражението.
За да потвърди отхвърлителното решението на първата инстанция, решаващият състав е заключил, че не се установява противоправно поведение на лица, на които ответното дружество е възложило работа. Освен това е приел, че ищцата не е доказала какви точно морални вреди е претърпяла, техният вид и обем. В мотивната част на атакуваното решение въззивният съд е споделил доклада на първоинстанционния съд, че е в тежест на ищцата да докаже противоправните действия на служител на ответното дружество, които са причинили твърдените вреди, вида и обема на същите. Посочено е, че по делото по което са представени фактурата и касовия бон има влязло в сила решение за обявяване на предварителен договор за окончателен, като истинността на представените по делото доказателства не е била оборена, съответно не е налице набедяване по см. на чл.286 НК. Съдът е обсъдил и представената по делото справка – декларация от 13.08.2009г. до НАП, но е заключил, че няма каквито и да било доказателства, същата да е била неистинска и от това за ищцата да са произлезли вреди. Относно твърдението за закупено и регистрирано в НАП фискално устройство без знание, съгласие и нужда и в противоречие с чл. 155 и чл. 167 КЗ, с което е засегнато нематериалното благо на ищцата – лицензионно право на „застрахователен мениджър, съдът е посочил, че ищцата не е представила доказателства, че притежава лиценз за застрахователен мениджър. Дори от обслужващата счетоводна компания да е било закупено фискално устройство, което не е било необходимо, само по себе си това действие не може да се квалифицира като деликт и да обоснове гаранционно – обезпечителната отговорност на ответното дружество. Според решаващия състав, дружеството „Илиянка Илиева” ЕООД би могло да защити правата си поради неизпълнение на договора за счетоводно обслужване, но не и физическото лице И. И. да претендира обезщетение за неимуществени вреди по реда на чл. 49 ЗЗД. Въз основа на изложеното е направен извод за неоснователност на претенцията, тъй като не се установява противоправно поведение на лицата, на които ответното дружество е възложило работата, като освен това е мотивирано, ищцата не е ангажирала каквито и да е доказателства за реално претърпени от нея морални вреди.
В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, като включени в предмета на спора и обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора правни въпроса, касаещи: 1/приложението на чл.269, изр. второ ГПК и 2/ „отговорността за непозволено уреждане”. Касаторката се е позовала на наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 и на основанието по ал.2, предл. последно ГПК, като се позовава на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и Постановление № 7 от 30.12.1959г. на ВС.
Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на касационния контрол, предвид следното:
Не е налице твърдяната от жалбоподателката евентуална недопустимост на обжалваният акт. Въззивната инстанция не е излязла извън предмета на спора при постановяване на съдебния акт, тъй като обсъждането на висящи или приключили между същите страни други съдебни дела е направено единствено с оглед възражението на ответника, че процесният спор е разрешени със сила на присъдено нещо, което възражение е счетено за неоснователно.
Изначално липсват конкретно формулирани правни въпроси, което е абсолютна предпоставка за допускане на касационен контрол, съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 2010г. по тълк.д. № 1 / 2009г. на ОСГТК на ВКС. Общото посочване на законова разпоредба или правен институт не представлява въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като същият трябва да е съобразен с изложените конкретни мотиви от въззивния съд, обусловили разрешаването на спора. Независимо от това, следва да се отбележи, че обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с цитираната от жалбоподателката задължителна практика на ВКС, както и с практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК и обективирана в решение № 302/3.12.2018г. по т.д. № 2764/2017г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 169/ 27.02.2018г. по т.д. № 879/2016 на ІІ т.о. на ВКС и др., поради което не е осъществен и релевираният допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Същевременно касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формалното твърдение за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК не е основание за допускане на касационно обжалване, като въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед на изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1732 от 05.07.2018г. по в.гр.д. № 35/2018г. на Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.