О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 198
гр. София, 18.04. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр.дело № 3171/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. С., [населено място], чрез процесуалния й представител адвокат Т. К., срещу въззивно решение № 481/01.11.2016 г. по гр. д. № 423/2015 г. по описа на Софийски окръжен съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (в ред. до изм. ДВ, бр. 86/2017 г.). Първият въпрос е за задължението на съда да разгледа и обсъди поотделно и в съвкупност всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, свързани с тях, с оглед пълното изясняване на делото. Твърди се противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 г., тъй като въззивният съд не е обсъдил представените доказателства, а именно – нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 21/1959 г., удостоверение изх. № АБ – У – 1001 от 08.04.2008 г., издадено от [община] и скица № 632/04.04.2008 г. Вторият въпрос е за възможността на ответника, който се е снабдил с констативен нотариален акт, да придобие правото на собственост върху процесния имот по силата на давностно владение. Поставя се и въпросът как следва да бъде изразено намерението да се държи вещта като своя, вместо за другиго или като обща, при промяна на намерението на субекта, упражняващ фактическата власт. Твърди се противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно: ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г., ОСГК, ВКС, решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г., І г.о., ВКС, решение № 262/01.11.2012 г. по гр. д. № 439/2012 г., ІІ г.о., ВКС, решение № 143/26.05.2014 г. по гр. д. № 803/2014 г., І г.о., ВКС, решение № 6/22.01.2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г., ІІ г.о., ВКС, ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. дело № 11/2012 г., ОСГК, ВКС.
Ответниците по касационната жалба И. Н. П., [населено място], Б. П. С., С. В. С., [населено място], област С., С. М. С., [населено място], не вземат становище по жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 34/04.03.2015 г., по гр. д. № 640/2013 г. по описа на Районен съд – Костинброд в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. И. С., Е. А. С., О. А. С., Г. Ф. С. и М. К. Р. срещу Н. Б. Р. /заместена в хода на процеса от И. Н. П./, С. В. С., Б. П. С., М. С. С. /заместен в хода на процеса от С. М. С./ и С. М. С. иск за делба на следния недвижим имот: УПИ VІ – 284 в кв. 19 по плана на [населено място], с площ от 548 кв. м., при граници по скица: улица, УПИ VІІ – 283, поземлен имот № 277, поземлен имот № 450 и УПИ V – 285. В частта, с която е допусната делба между С. И. С., Е. А. С., О. А. С., Г. Ф. С., С. В. С., Б. П. С., М. С. С. и С. М. С. на недвижим имот УПИ VІІ – 283 в кв. 19 по плана на [населено място], при описани граници на имота и при посочени квоти на съделителите /искът е отхвърлен по отношение на съделителите М. К. Р. и Н. Б. Р./, както и в частта, с която е допусната делба между всички съделители на поземлен имот № 4160 в кв. 19 по плана на [населено място], при описани граници и при посочени квоти, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
За да постанови решението си, въззивният съд приел, че са предявени искове за делба на сънаследствени имоти при посочени квоти, останали в наследство на страните от общия им наследодател Б. С. С., починал на 23.11.1941 г. Установил е, че с договор за покупко-продажба от 25.06.1939 г. Б. С. С. е закупил нива в местността „Под село – при училището” от 548 кв. м., при описани съседи. Описаният в цитирания договор имот е идентичен с процесния – УПИ VI-284, кв.19 по действащия план на населеното място /с оглед удостоверение от 08.04.2008 г. на [община]/ и с парцел XI, кв. 47 по плана от 1928 г. В удостоверение от 22.04.2015 г. е отразена идентичност с част от парцел X, кв. 47, описан в нотариален акт № А-8/1959 г., с който П. Б. С. /син на общия наследодател/ е закупил този имот. Приел е, че с нотариален акт № 144, т.3, н. д. № 544/21.10.1993 г. за собственост на недвижим имот, придобит по давност, издаден на основание чл.483 ГПК /отм./, Б. П. С. /син на П. Б. С./ е признат за собственик по давностно владение и наследство върху следния недвижим имот, находящ се в [населено място]: дворно място от 1 027 кв. м., съставляващо имот пл. № 284 в кв.19, за което е отреден парцел VI-284 в кв.19 по действащия план на населеното място, с урегулирана площ от 993 кв. м., при граници: улица, Л. К. Д., река и наследници на М. Д. С., заедно с построената в него масивна двуетажна жилищна сграда. За своевременно направено и основателно е прието възражението на ответника Б. С. против включването в делбената маса на УПИ VI-284, кв.19 по плана на [населено място] с твърдение, че той е собственик на имота поради изтекла в негова полза пирдобивна давност. Констативният нотариален акт, с който се е снабдил по реда на чл.483, ал.1 ГПК /отм./ притежава обвързваща съда доказателствена сила, като за да отпадне легитимиращото му действие е необходимо да се докаже, че титулярът на акта не е бил собственик /ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11 от 2012 г., ОСГК/. Съдът е приел, че ищците не са доказали несъществуваването на признатото право в полза на ответника Б. П. С. и легитимиращото действие на акта следва да се зачете. Не е опровергано и посоченото в акта основание за придобиване на правото: давностно владение, упражнявано в изискуемия се от закона период от време и наследствено правоприемство. Направен е и извод, че не е установено наличието на идентичност между делбения имот и имота, описан в частния писмен договор от 1939 г., който не е сключен в изискуемата от закона нотариална форма /чл. 219 ЗЗД, обн. ДВ, бр. 268 от 05.12.1892 г., в сила от 01.03.1893 г., в ред. след изменението от 1910 г., отм. – ДВ, бр.275 от 22.11.1950 г./. При това положение ответникът е индивидуален собственик на УПИ VI-284, кв.19 по плана на [населено място], върху имота не съществува съсобственост и делбата не може да бъде допусната.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР №1/2009 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства.
Поставеният от касатора първи въпрос не може да предпостави допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешен в противоречие с трайно установената съдебна практика за задължението на въззивния съд да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. С оглед оплакванията във въззивната жалба, трябва да бъдат обсъдени и всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт /в този смисъл е и практиката на ВКС – решение № 138/03.10.2017 г., гр.д. № 5037/2016 г., III г.о.; решение № 354/30.10.2015 г. по гр.д. 1398/2015 г., ІV г.о., решение № 7/08.02.2012 г., гр.д. № 510/2011 г., II г.о., решение № 217/09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г., ІV г.о./. В случая въззивният съд, в съответствие с посоченото от касатора ППВС № 1/13.07.1953 г. и ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, е обсъдил в съвкупност всички доказателства по делото. Извършил е преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и на всички доводи и възражения на страните. Съдът е преценил събраните по делото доказателства /договор за покупко – продажба от 25.06.1939 г., удостоверение от 08.04.2008 г. на [община], удостоверение от № 229/22.04.2015 г. на [община] и нотариален акт за покупко – продажба № А-8/1959 г. / във връзка с твърденията на страните за идентичност на процесния имот с описаните в посочените доказателства имоти – нива в местността „Под село – при училището“ от 548 кв.м., парцел ХІ в кв. 47 по плана от 1928 г., парцел Х, кв. 47. Въз основа на тях е приел, че не се установява идентичност между имота, описан в частния писмен договор от 1939 г., който не е съставен в изискуемата от чл.219 ЗЗД /отм./ форма и делбения имот. Нотариален акт № 21/1959 г., протокол по гр.д.№7846/1979г. на СРС и скица № 632/04.04.2008 г. са приложени към молба – сведение на С. С. след приключване на откритото съдебно заседание, в което е даден ход на устните състезания, т.е. извън срока по чл.131 ГПК и чл.266 ГПК, поради което не са включени в доказателствения материал по делото и не са обсъждани от въззивния съд.
Вторият и третият въпрос не могат също да предпоставят допускане касационно обжалване на решението в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Основните изводи на въззивния съд са за недоказана идентичност между делбения имот и имота, описан в частния писмен договор от 1939 г., на който се позовават ищците за да поискат допускане делба на същия. За пълнота следва да се има предвид, че изводите на въззивния съд не са в противоречие, а в съответствие с ТР № 11/2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК, ВКС. В него се приема, че констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК /чл. 483, ал. 1 ГПК /отм.// притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. За да отпадне то е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Когато оспорващата страна не разполага с документ за собственост тя носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. В случая е прието, че договорът от 1939 г. като частен писмен договор без вещно – прехвърлително действие не удостоверява право на собственост върху имота. В съответствие с посоченото тълкувателно решение въззивният съд е приел, че в тежест на ищците, които са оспорили констативния нотариален акт № 144/1993 г. и не са се легитимирали с титул за собственост на процесния имот, е да опровергаят констатациите на нотариуса и да докажат несъществуването на признатото в полза на ответника право, съответно че не са осъществили елементите от фактическия състав на придобивната давност, което не е сторено. Изводите на въззивния съд не са в противоречие със соченото решение № 143/2014 г. по гр. д. № 803/2014 г., I г.о., ВКС, с което е прието, че съдът има правомощие да тълкува констатацията на нотариуса относно принадлежността на правото на собственост в нотариалния акт, съставен по реда на чл. 483 ГПК /отм./, респективно чл. 587 ГПК, единствено според съдържанието на акта. Той не е длъжен да съобразява извода на нотариуса относно принадлежността на правото на собственост единствено при оспорване на вярността на акта в спор относно гражданско право, а дължи да прецени съответствието на правния извод на нотариуса с действителното положение. Не може да се приеме, че посоченото ТР № 1/2012 г., по тълк.д. № 1/2012 г., ОСГК е относимо в настоящата хипотеза. С него е прието, че в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. При промяна на намерението на субекта,упражняващ фактическата власт, намерението да се държи вещта като своя, вместо за другиго или като обща трябва да бъде изразено по ясен /несъмнен/ начин, т.е. чрез действия който не пораждат съмнение за отричане на чуждата власт по отношение на вещта и не допускат чужди действия. ТР № 1/2012 г., ОСГК, урежда приложимостта на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случая въззивният съд е приел от приетите доказателства, че върху процесния имот не е възникнала съсобственост.Няма данни общият наследодател или самите жалбоподатели да са придобили собствеността /липсва титул за собственост/. Само ответникът Б. П. С. се легитимира като такъв на процесния имот – К. от 1993г. Посочените от касатора решения са неотносими. В решение № 635/2010 г. по гр.д . № 1405/2009 г., I г.о., ВКС се разрешава въпросът с какви действия се обективира промяната на намерението на сънаследника не да държи идеалните части на останалите сънаследници, а да владее изцяло наследствения имот. Решение № 262/201г. по гр.д. №439/20102г., І г.о. касае въпроси за признаване право на възстановяване на собственост и трябва ли при преценка наличието на фактическия състав на придобивната давност да се изследва освен непрекъснатостта и необезпокояваността на владението и неговата явност, а решение № 6/2010 г. по гр. д . № 2760/2008 г., II г.о. – действия по осъществяване на владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС и приложомостта на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ в отношенията между сънаследници, в полза на които правото на собственост е възстановено по реда на ЗСПЗЗ преди 18.11.1997 г. В разглеждания случай е прието, че не е налице съсобственост, поради което и не е необходимо да се изследва въпросът за придобиване от единия сънаследник на частите на останалите сънаследници чрез превръщане на държането им във владение. В този смисъл въпросът за това как се изразява установяването промяна на намерението на сънаследника да свои частите на останалите сънаследници с цел да ги придобие по давност и манифестирането на това намерение, е неотносим, тъй като не е бил предмет на въззвивната проверка и не е обусловил решаващите изводи на съда, поради което и не може да обоснове допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
След като е налице формирана практика на ВКС по поставените въпроси и тя е съобразена от въззивния съд, то не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 481 от 01.11.2016 г. по гр. д. № 423/2015 г. по описа на Софийски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: