7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 198
[населено място], 23.04.2019г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на петнадесети април , две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2813/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 230 / 23.07.2018 г. по т.д.№ 284/2018 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е частично отменено решение№ 185 / 05.04.2018 г. по т.д.№ 807/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив , в частта , в която исковете на З. Н. и М. Н. са отхвърлени за разликата между присъдените 55 500 лева до размера на сумата от по 87 500 лева за всяка от ищците, като ЗК „Лев Инс„ АД е осъдена да им заплати допълнително обезщетение от по 32 000 лева за всяка от тях, като първоинстанционното решение е потвърдено в частта за разликата до претендираните по 200 000 лева от всяка от ищците.
Касаторите – ищци – З. Н. и М. Н. – оспорват въззивното решение, в потвърждаващата му първоинстанционното решение част, като считат, че е постановено в противоречие с материалния закон – чл.51 ЗЗД, досежно приетото от съда съпричиняване на вредоносния резултат от 20 %, без доказателства за причинност между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, както и в противоречие с чл.52 ЗЗД, досежно определянето на справедлив размер на обезщетението за търпими неимуществени вреди от смъртта на наследодателя Р. Н. , настъпила на 25.08.2015 г. , в причинна връзка с ПТП от 24.08.2015 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, лек автомобил. По приложеното от въззивния съд съпричиняване се твърди и процесуално нарушение – на чл.269 пр. второ ГПК, доколкото въпреки обжалването на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част изцяло, частично обусловена и от приетото съпричиняване, въззивният съд не е постановил собствени мотиви относно наличието му, а приложил възприетият от първоинстанционният съд процент съпричиняване.
Касаторът – ответник оспорва решението в частта, в която ,след отмяна на първоинстанционното решение въззивният съд е присъдил допълнително 32 000 лева обезщетение за неимуществени вреди за всяка от ищците. Позовават се на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради непроизнасяне по правозащитното възражение на ответника за съпричиняване, досежно приетото за допълнително дължимо обезщетение, доколкото въззивният съд е отказал произнасяне по въпроса за съпричиняването, освен прилагане на възприетия от първоинстанционния съд процент, предвид липсата на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение от застрахователя. Считат, че въззивният съд е дължал самостоятелно произнасяне по въпроса за съпричиняването, предвид въвеждане на това възражение и с отговора на въззивната жалба на ищците. Неправилност се поддържа и поради постановяване на въззивното решение в противоречие с чл.52 ЗЗД, досежно размера на присъденото обезщетение, който касаторът намира необоснован от събраните доказателства, твърде оскъдни, според страната. Според същата, съдът е подходил фрагментарно, изхождайки от предположения за „обичайните отношения„ между родственици.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната и обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Ищците, в качеството на наследници на починалия на 25.08.2015 г. Р. Н. – съпруг на З. Н. и баща на М. Н., чиято смърт е настъпила в причинна връзка с ПТП от 24.08.2015 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответника, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ на автомобилистите лек автомобил, са претендирали обезщетение за неимуществени вреди , търпими от смъртта на наследодателя си, в размер на по 200 000 лева за всяка от тях. Ответникът е противопоставил възражение за наличие на непозволено увреждане,оспорвайки механизма на ПТП . В евентуалност и доколкото би се установило в качеството на пешеходец / бутащ велосипеда си / или велосипедист / управляващ го / е пострадал наследодателя на ищците, ответникът възразява и за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия , съответно : нарушение на чл.79 , чл.80 и чл.81 от ЗДвП , в качеството на велосипедист , или на чл.108 ал.1 вр. с чл. 107 т.2 и чл.113 ЗДвП , в качеството на пешеходец,макар бутащ велосипеда си. Оспорен е и претендирания размер, като изключително завишен. В допълнителен отговор на исковата молба ответникът е конкретизирал възражението си за съпричиняване , в съответствие с твърдение за придвижването на пострадалия като пешеходец, макар бутащ велосипеда си, поради нарушение на чл. 108 ал.1 ЗДвП , доколкото се е придвижвал по пътното платно, при това на отстояние 1,20 м. от тротоара.Претендира се съпричиняване от над 50 %.
Първоинстанционният съд е приел справедлив размер на дължимото обезщетение , въз основа на събраните гласни доказателства , сума от по 110 000 лева за всяка от ищците . Съобразил е вече изплатени суми от застрахователя , в размер на 32 500 лева на всяка от ищците. Приел е доказано съпричиняване на вредоносния резултат , в размер от 20 % , предвид придвижване на пострадалия в нарушение на чл.108 ал.1 ЗДвП – в дясната лента на пътното платно, на отстояние 1,20 м. навътре , вместо по тротоара или банкета, при това по посока на движение на превозните средства, а не в противоположната посока, без да е установено някое от изключенията за приложимост на разпоредбата, съгласно ал.2 на същата.В съответствие с частичното плащане от застрахователя и приетото съпричиняване , първоинстанционният съд е присъдил обезщетение за неимуществени вреди на всяка от ищците, в размер на 55 500 лева .
Първоинстанционното решение не е обжалвано от ответника, а само от ищците. Въззивната жалба, обаче, не съдържа какъвто и да било довод, свързан с неправилност на първоинстанционния акт по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД . Дори формално не е оспорено приетото съпричиняване от 20 %. Обстоятелствената част на въззивната жалба възпроизвежда тази на исковата молба, като аналогично е възпроизведена касационната жалба, без обосноваване на пропуски на съда в анализа на събраните доказателства, с цел отчитането на едно или друго проявление на търпимите неимуществени вреди. Въззивният съд е отказал произнасяне по наличието на съпричиняване , изхождайки от липсата на подадена от ответника въззивна жалба и липса на довод по приложението на чл.269 ГПК във въззивната жалба на ищците. Счел е, че въз основа на събраните доказателства се обосновава справедлив размер на обезщетението от 150 000 лева , като предвид частичното плащане и приспадане на приетото съпричиняване, е обоснован краен размер на дължимо обезщетение от 87 500 лева.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторите ищци са поставили въпроса за приложението на критерия за справедливост, въведен с нормата на чл.52 ЗЗД. Допълнителният селективен критерий е обосноваван с противоречие в прилагането му от въззивния съд с решение № 236 по т.д.№ 1200/2017 г. на І т.о. на ВКС и в противоречие с ППВС № 4/1968 г.. В изложението е акцентирано на неотчетеният висок интензитет на търпимите от ищците болки и страдания, предвид лишаването им от морална опора в лицето на починалия.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът – ответник е формулирал следните въпроси : 1/ Какъв е обемът на правомощията на въззивната инстанция по чл.269 ГПК и задължена ли е тя да разгледа всички възражения и въпроси, определени с отговора на въззивната жалба и с отговора на исковата молба, при отмяна на първоинстанционното решение ? Има ли задължение въззивната инстанция , при отмяна на решението и аргументиране на противоположен извод – за основателност на предявения иск, да обсъди своевременно наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна и да изложи мотиви , като даде отговор на изложените от въззиваемия конкретни съображения срещу твърдяната от въззивника порочност на решението? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , поради противоречие на въззивното с решения , постановени по реда на чл.290 ГПК : по т.д.№ 1106/2010 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 1416/2010 г. на ІІІ г.о., по т.д.№ 1740/2014 г. на І т.о. на ВКС; 2/ За приложението на критерия за справедливост, въведен с нормата на чл.52 ЗЗД – в аспект на задължението за мотивиране на решението с всички относими обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди , вместо прилагането му абстрактно ? – въпросът обосноваван с противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/1968 г.. Сочи се и основание по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК – очевидна неправилност на решението , по изложените в касационната жалба и изложението по чл.280 ал.1 ГПК съображения.
По касационната жалба на ищците:
Формулираният единствен въпрос удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като приложението на критерия за справедливост, въведен с нормата на чл.52 ЗЗД, обуславя решаващия извод на съда при определяне размера на присъденото застрахователно обезщетение от 150 000 лева, който / а не присъденият с диспозитива на решението / е и релевантният за преценка адекватността му. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е изложил изрични съображения кои обстоятелства в обосноваване на този размер взема предвид, а касаторите не са посочили неотчетено от съда, в аспект на завишаване размера на застрахователното обезщетение,обстоятелство, респ. неправилно отчетено такова, в обосноваване на занижен размер, нито са оспорили верността на констатирани от съда, в определяне размера на обезщетението, факти, извън декларативното изявление за несъобразен висок интензитет на търпимите болки и страдания. Касаторите не са се позовали, нито са изводими от доказателствата, специфични проявления във взаимоотношенията с починалия, свидетелстващи за по-голяма от обичайната привързаност между съпрузи, респ. между баща и дъщеря, както и на чрезвичайни, с оглед интензитета им, търпими болки и страдания. Правилността на преценката на съда,в обосноваване на точно този размер на присъдимо обезщетение, но изградена въз основа на всички релевантни обстоятелства и доколкото не се касае за определянето му в драстично противоречие с критерия за справедливост към момента на настъпване на увреждането – 2015 г., е предмет на друга фаза от касационното производство, на основанията по чл.281 т.3 ГПК. Следва да се съобрази и това, че определянето на справедлив размер на обезщетението е винаги функция на ангажираните от ищеца доказателства, на тяхната изчерпателност и убедителност – в случая показанията на двама свидетели, в преобладаващата си част оценъчни, спрямо съдържанието на връзката между ищците и починалия и по-малко основаващи се на факти, в обосноваване на изводите за същата, освен факта на възникнали, от преустановеното финансово участие от починалия в издръжката на семейството, стрес и неудобства.
По касационната жалба на ответника :
Първата група въпроси е предпоставена от касационния довод за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради непроизнасяне по възражението за съпричиняване на ответника, при произнасяне по въззивната жалба на ищците. Формулирането на част от първия подвъпрос, както и на втория изцяло, е несъответно на съдържанието на касационния довод, тъй като е по приложението на чл.269 пр.второ ГПК, касаещ произнасянето на съда по въззивната жалба / първи подвъпрос /, каквато ответникът не е подавал, както и изхожда от предпоставката за изцяло променен резултат при произнасянето на въззивната инстанция / втори подвъпрос /, несъответно на процесния случай. Така формулираните въпроси, вкл. първи – в останалата му част, не са съобразени със специфичната хипотеза на влязло в сила първоинстанционно решение ,за част от дължимото обезщетение за неимуществени вреди , при формиране на който размер е приложен приетият от първоинстанционният съд размер съпричиняване, т.е. правният резултат е постигнат в съответствие с произнасяне по правозащитно възражение на ответника, уважено частично, но в оспорване на неуважената част от което не е подадена въззивна или насрещна въззивна жалба, доколкото присъденият с първоинстанционното решение размер не е провокирал интереса на ответника от самостоятелно обжалване. Доколкото , в съответствие с тази специфика, частта от първия подвъпрос / извън обхвата на правомощията по чл.269 ГПК / би могла да се конкретизира до въпроса : Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по наличието на съпричиняване, при влязло в сила решение за част от дължимото обезщетение, формирана с присъден от първоинстанционния съд размер съпричиняване, който размер ответникът оспорва, но само с отговор на въззивната жалба на противната страна, с предмет неуважената част от претенцията за обезщетение ? – то въпросът би удовлетворил общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Не би се явил удовлетворен ,обаче, допълнителния такъв по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Цитираната съдебна практика е по приложението на чл.235 ал.2 ГПК и чл.269 пр. второ ГПК, а решение № 101 по т.д.№ 1740/2014 г. на І т.о. на ВКС е относимо към формулирания втори подвъпрос, разгледан по-горе като неотносим към правния резултат във въззивна инстанция.
По втория формулиран въпрос важат съображенията, изложени досежно идентично формулирания такъв от касаторите – ищци. Т.11 на ППВС № 4/1968 г. не изчерпва релевантните за съобразяване,при определяне размера на обезщетението, критерии, а единствено изисква мотивирането му с приложимите конкретни такива, в съответствие със събраните по делото доказателства. Касаторът – ответник не посочва неотчетено от съда, в аспект на занижаване размера на застрахователното обезщетение, обстоятелство, респ. неправилно отчетено такова, в обосноваване на завишен размер, нито е оспорил верността на констатирани от съда, в определяне размера на обезщетението, факти, извън декларативното изявление за изключително завишен размер, изхождащ от презумптивно съдържание на емоционалната връзка между починалия и ищците. Доколкото липсва позоваване на обективен факт – доказан или твърдян от страната като необходим, но липсващ, относим към мотивирането на размера – макар да удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, въпросът не е обоснован с допълнителния такъв, в хипотезата на чл.280 ал.1 ГПК, чрез ППВС № 4 / 1968 г. на ОСГТК на ВКС.
Очевидната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр. трето ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение.Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценка за неправилност, на основанията на чл.281 т.3 ГПК, но не и към очевидна неправилност. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281 т.3 ГПК, очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281 т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание за селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършената последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните и действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. Очевидна неправилност действително би могла да е налице и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или нарушение на процесуално правило, когато от отказа или нарушението е предпоставен решаващ правен извод. В конкретния случай, нарушение на конкретно процесуално правило не е установимо от съдържанието на въззивния акт. Липсата на самостоятелен анализ на предпоставките за прилагане на чл.51 ал.2 ЗЗД сам по себе си не обосновава нарушение на процесуално правило, изхождайки от потестативното право на н а с р е щ н а въззивна жалба, с което ответникът е разполагал при липса на интерес от независимо атакуване на постигнатия в първа инстанция резултат.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 230/ 23.07.2018 г. по т.д.№ 284/2018 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: