4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 198
гр. София, 27.03.2019год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 2226 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Теопула Караниколау, гражданин на Република Гърция, подадена чрез адв. Й. Г., срещу решение № 40 от 17.05.2018г., постановено по в.т.д. № 65/2018г. по описа на Апелативен съд -Бургас, с което е потвърдено решение № 46/3.01.2018г. по т.д. № 52/2017г. на Окръжен съд – Ямбол. С последното е отхвърлен иск с правно основание чл. 74 ТЗ, предявен от Теопула Караниколау, Р.Гърция, срещу „ПАПАС -ОЛИО” АД, [населено място], за постановяване отмяна на решение, взето от Общото събрание на акционерите, проведено на 30.05.2017г. по т. 6 от дневния ред: „Печалбата на „ПАПАС -ОЛИО” АД за 2016г. в размер на 815 751,25 лева да се отнесе в група „Резерви на собствения капитал”, раздел „целеви резерви”, т. 2 –„Общи резерви” на дружеството, без да се разпределя дивидент”, обективирано в протокол от ОСА от 30.05.2017г.
Касаторът поддържа, че не е необходимо и финансово оправдано цялата печалба за се внася във фонд „Резервен”. Пояснява, че към дата на събранието наличността във фонда е близо 60 милиона лева и от учредяване на юридическото лице повече от 20 години не са разпределяни дивиденти. Счита, че натрупаната през годините сума във фонда е завишена, като компанията би могла да се стабилизира при евентуална финансова криза и с много по-малък паричен ресурс. Същевременно поддържа, че решението с което не се разпределят дивиденти е привидна сделка като по този начин се възползват акционерите с по-голям дял, които всъщност са и административни ръководители на дружеството. Твърди, че от представената на вещото лице информация от счетоводните регистри става ясно, че сумите по фонда не са налични по банковите сметки и в касата на дружеството в този размер, който е посочен в баланса на дружеството към края на 2016г.
Ответникът в производството и по делото, „ПАПАС-ОЛИО” АД, в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол, съответно сочи доводи за неоснователност на жалбата. Претендира разноски по делото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Безспорно установено по делото е, че на 30.05.2017г. се е провело редовно свикано Общо събрание на акционерите на „ПАПАС ОЛИО” АД. По т. 6 от дневния ред е взето решение с 92, 20% от представения капитал „печалбата на „ПАПАС -ОЛИО” АД за 2016г. в размер на 815 751, 25 лева да се отнесе в група „Резерви на собствения капитал”, раздел „Резерви. Общи резерви на дружеството”, без да се разпределя дивидент”, като ищцата – настоящ касатор е гласувала против предложението за решение.
За да потвърди отхвърлителното решение на първостепенния съд, въззивният състав също е достигнал до извода, че взетото по т.6 от дневния ред атакувано решение на Общото събрание на акционерите не противоречи на повелителните разпоредби на закона и на устава на дружеството. Аргументирал се е, че съгласно чл. 246 ТЗ, Общото събрание на всяко търговско дружество е в правото си да взема със съответното законово мнозинство решение за разпределяне на реализираната печалба. Същевременно всяко акционерно дружество е задължено да образува фонд „Резервен”, определяйки кои са източници за формирането на този фонд, между които е заделянето на най-малко 1/10 от печалбата. Законът обаче не определя максималните размери на средствата, които могат да бъдат отнасяни към фонда, т.е. липсва императивна забрана за попълване с повече от 1/10 от печалбата на фонд „Резервен”. Също така в ал. 4 на чл. 246 ТЗ е предвидена и възможността излишъкът да бъде използван за увеличение на капитала. Направен е извод, че след като от компетентността на Общото събрание на акционерите е да вземе решение за разпределение на печалбата, стига да не нарушава чл. 246, ал.2, т.1 ТЗ, то процесното решение, с което на практика се е достигнало до надхвърляне на 1/10 от капитала на дружеството, не съставлява нарушение на закона и устава, доколкото няма изискване за максимални и абсолютни размери на фонд ”Резервен”, а само за минималните отчисления от печалбите за негово попълване и този минимален размер е спазен. Решението на Общото събрание целият размер на реализираната печалба да се отнесе във фонд „Резервен”, без да се разпределя дивидент, не съставлява нарушение на императивна норма на закона, тъй като липсва законова забрана за това. Решението е въпрос на целесъобразност относно икономическото управление на дружеството, поради което не подлежи на съдебен контрол.
Въззивната инстанция се е обосновала и с допълнителното заключение на кредитираната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, която е анализирала данните от счетоводния баланс за 2016г., дневника по сметка 122 „Неразпределена печалба от минали години” за 2013г., 2014г., 2015г., 2016г. и 2017г., в светлината на разпоредбите на Закона за счетоводството и приложимите Национални и международни счетоводни стандарти – НСС 18 и МСС 18. Решаващият съд е приел за ирелеванти за спора: размерът на печалбата на дружеството за 2016г.; каква сума дружеството е изразходвало за заплати и осигуровки на административния персонал; дали е разпределяло дивиденти в предходните години, както и дали сумата, отразена във фонд „Резервен” в счетоводния баланс на дружеството към 31.12.2016г. е налична в брой или по сметки на дружеството, доколкото предявения иск не касае отмяна на взети от акционерите решения в този смисъл. Пояснил е, че правото на дивидент не следва от закона, а възниква от наличието на определени предпоставки. То е парично вземане, произтичащо от сложен юридически състав, включващ няколко елемента – изтичане на финансовата година, положителен финансов резултат, приемане на ГФО от общото събрание, както и решение на общото събрание за разпределяне на печалбата и изплащането й на акционерите. Разпределянето на дивиденти се извършва при спазване на разпоредбите на чл.247а ТЗ и само общото събрание на акционерите решава, дали да се разпредели дивидент и каква част от печалбата след облагане на данък да се определи за това. В неговите правомощия е, както да разпредели печалбата между акционерите, така и да реши печалбата да остане за дружеството за покриване на бъдещи загуби, като тази преценка е по целесъобразност и за това не подлежи на съдебен контрол. Решението за неразпределение на дивидент е в интерес, както на дружеството, така и на акционерите, защото повишава балансовата стойност на акциите, а и отнасянето на печалбата към фонд „Резервен” осигурява възможности на дружеството да отписва загуби и увеличава капитала. Това решение не ощетява миноритарните акционери за сметка на мажоритарните и не е незаконосъобразно, поради немотивираност, тъй като липсва законово изискване за това.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, които, според касатора, са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора: „1/ Следва ли решение на Общото събрание да е мотивирано и обосновано, когато резервния фонд многократно надвишава изискуемия по закон?; 2/ Допустимо ли е едно търговско дружество от създаването си, при наличието на ежегодни печалби, никога да не е разпределяло дивиденти и не губи ли по този начин смисъла си на търговско дружество?; 3/ Налице ли е задължение в баланса да бъдат отразени и индивидуализирани разходите, покрити от средствата, заделени във фонд „Резервен”?; 4/ Налице ли е нарушение на закона, когато решението за неразпределяне на дивиденти е взето в противоречие с разпоредбата на чл. 246, ал. 3 и ал. 4 ТЗ, при положение, че видно от ГФО не е налице загуба, нито загуби от предходни години, нито пък има решение за увеличаване на капитала?; Следва ли Общото събрание на дружеството да се съобрази с тези императивни разпоредби на чл. 246, ал. 1 ТЗ?”.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Съгласно ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата воля на съда, респективно – изхода по делото. Първи въпрос, независимо от мотивите на апелативния съд, не е включен в предмета на спора, тъй като липсата на мотивация на решението на общото събрание на акционерите, видно от обстоятелствената част на исковата молба, не е факт, на който се основава искът по чл.74 ТЗ. Обстоятелствата, на което се основава искането за отмяна на решението на ОСА, са други: наличността във фонд „Резервен” в размер близо от 60 милиона лева (като евентуална бъдеща печалба би могла да се посрещне от дружеството и с по-малък финансов ресурс), и неразпределение на дивиденти от учредяването на дружеството – близо 20 години, което, според ищеца, обезсмисля съществуването на търговското дружество. Въз основа на тези факти в исковата молба се твърди, че е налице нарушение на материалния закон. По въпрос трети няма произнасяне от страна на апелативния съд, като въпрос четири също не е обуславящ за изхода на спора, тъй като въззивният съд е приел противното на съдържащото се във въпроса твърдение на касатора за наличие противоречие на решението с разпоредбите на чл. 246 ТЗ. Същевременно липсва обосноваване допускането до касационно обжалване от наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 –т. 3 ГПК по който и да е от формулираните въпроси, поради което това е самостоятелно основание за недопускането на решението до касация.
Предвид изложеното, обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол.
С оглед изхода на спора, на ответната страна, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, следва да се присъдят разноски за настоящото производство в размер на 1440 лева с ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НE ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 40 от 17.05.2018г., постановено по в.т.д. № 65/2018г. по описа на Апелативен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Теопула Караниколау, гражданин на Република Гърция, със съдебен адрес – адв. Й. Г., САС, [населено място], [улица], да заплати на „ПАПАС -ОЛИО” АД, [населено място], „Обходен път запад” № 61, ЕИК[ЕИК], разноски за настоящото производство в размер на 1440 лева с ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.