2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 198
София, 03.04.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание шестнадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4600/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 326/30.10.2014 г. и допълнително решение от 15.01.2015 г. по гр. д. № 568/2014 г. Разградският районен съд отхвърлил предявения от [фирма] [населено място] срещу „К. България Е. енд КО” КД [населено място], иск по чл. 109, ал. 1 ЗС ответникът да бъде осъден да премахне улица, изградена в парцел ХХХVІІІ-2064, съставляващ имот с идентификатор 61710.505.188 по кадастрална карта на [населено място], извън учреденото сервитутно право съгласно н. а. № 183, т. VІІІ, рег. № 8743/02.10.2006 г.; уважил изцяло иска, предявен от [фирма] срещу „К. България Е. енд КО” КД, по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като осъдил ответника да заплати на ищеца сумата 1 440.00 лева, с която неоснователно се обогатил за негова сметка, ползвайки 9.62 кв. м. и 7.42 кв. м. без основание и извън границите на учредените му сервитутни права от собствения на ищеца парцел ХХХVІІІ-2064.
С решение № 16 от 22.07.2016 г. по в. т. д. № 41/2016 г. Разградският окръжен съд: 1. отменил частично първоинстанционното решение и вместо него: а/. уважил частично иска по чл. 109, ал. 1 ЗС, като осъдил ответника да премахне пътно-транспортното съоръжение – пътна настилка с подпорна стена с площ от 11.374 кв. м., изградена в собствения на ищеца парцел извън уговореното сервитутно право съгласно н. а. № 183/2006 г., обозначено със син цвят на скицата л. 92 към заключение на съдебно-техническата експертиза по в. т. д. № 1/2015 г. на Разградския окръжен съд /извън сервитутна ивица № 2/; б/. отхвърлил иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД; 2. потвърдил първоинстанционното решение в останалата част, с която е отхвърлен иск по чл. 109, ал. 1 ЗС ответникът да бъде осъден да премахне улица, изградена в парцел ХХХVІІІ-2064 извън учреденото сервитутно право съгласно н. а. № 183/2006 г. за разликата над 11.92 кв. м.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца, който иска то да бъде отменено в отхвърлителната част на предявените искове като постановено при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът по касация – ответник по делото, счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното:
По делото е установено, че страните са собственици на съседни имоти. Ищецът е собственик на УПИ ХХХVІІІ-2064, а ответникът – на УПИ ХХХVІІ-2064, двата в кв. 13 по плана на [населено място], както и на учредено с нотариален акт право на преминаване през имота на ищеца чрез две сервитутни ивици: едната с площ от 44.109 кв. м. от служещия имот – сервитутна ивица № 1, а другата – сервитутна ивица № 2 с площ от 28.856 кв. м., означени с червен и син цвят на скицата, приложена към нотариалния акт. От назначените в производството пред районния съд и в двете въззивни производства съдебно-технически експертизи, след оглед на място и по налична към делото и в общината документация, се установява, че е реализирано пътно-транспортно съоръжение, което е изпълнено в отклонение на сервитутното право, учредено с нотариалния акт; осъществяването на връзката на новоизградения път със съществуващата улица е реализирано посредством преодоляване на денивелация на терена от 2.00 м., поради което по протежението му са изградени две подпорни стени, едната от които е в участъка, който реално е единственият достъп на УПИ ХХХVІІІ-2064 – собственост на ищеца, до улица. За сервитутна ивица № 1 навлизането в имота на ищеца извън уговореното е в два участъка, общата площ на които е 15.424 кв. м. с навлизане на пътната настилка, а за сервитутна ивица № 2 навлизането е с 11.374 кв. м. с част от пътната настилка и цялата подпорна стена. Допуснатото отклонение от установените сервитутни граници не представлява допустимо отклонение. Улицата-тупик, чрез която би следвало да се осъществи достъпът до имота на ищеца от северозапад, е реализирана, но не във вида в който е предвидена по плана за регулация. Участъкът, явяващ се граница на този имот и улицата, представлява подпорна стена, чиято височина е около 3.5 м. в продължение на 4.10 м., а в останалата част – 1.3 м. Реален достъп до имота на ищеца не съществува.
Въз основа на данните по делото въззивният съд заключил, че ответникът, който е придобил сервитутно право за преминаване чрез изграждане на пътно-транспортно съоръжение върху две сервитутни ивици, при изграждането му се е отклонил от учреденото сервитутно право, навлизайки в имота на ищеца. Съобразявайки указанията, дадени с постановеното на основание чл. 290 ГПК решение № 91 от 25.04.2016 г. по гр. д. № 6290/2015 г. на ВКС, I-во г. о., при предходното разглеждане на делото, че евентуалното увеличаване на площите, които собственикът на служещия имот е бил съгласен да предостави за реализиране на правото на преминаване, може да стане само по предвидения в закона начин – с нотариален акт, съдът заключил, че отклонението от учреденото сервитутно право съставлява неоснователно действие на ответника.
За да отхвърли частично иска по чл. 109, ал. 1 ЗС, въззивният съд приел за недоказано навлизането на пътната настилка с 15.424 кв. м. извън уговореното в участъка на сервитут № 1 да смущава правото на собственост на ищеца и в тази част искът е неоснователен. Установено е, обаче, че ответникът пречи на ищеца да упражнява пълноценно правото си на собственост по отношение на сервитутна ивица № 2, като е навлязъл с 11.374 кв. м. извън уговореното сервитутно право и е изградил част от пътната настилка и цялата подпорна стена и по този начин е възпрепятствал достъпа на ищеца до улицата-тупик. Съобразно с това ответникът е осъден да прекрати неоснователните си действия, с които пречи на собственика да упражнява правото си на собственост върху на УПИ ХХХVІІІ-2064, като премахне изграденото пътно-транспортно съоръжение – пътна настилка и подпорна стена с площ от 11.374 кв. м. – извън уговореното сервитутно право, обозначено със син цвят на скицата на л. 92 към заключението на съдебно-техническата експертиза по в. т. д. № 1/2015 г. на окръжния съд.
По иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД въззивният съд посочил, че ищецът е основал иска си на твърдение за обогатяване на ответника за негова сметка със сумата 1 440 лв., ползвайки улицата, построена извън сервитутното право, за снабдяване със стоки на построения в имота си магазин. Тъй като в случая не са доказани фактите относно обогатяването на ответника и обедняването на ищеца и причинната връзка между тях, при доказателствена тежест за ищеца, искът е отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Касаторът счита, че в отхвърлителната част на исковете въззивният съд е нарушил материалния закон, не се е съобразил със задължителните указания на ВКС, дадени при първоначалното разглеждане на делото, решил е делото в противоречие със задължителната съдебна практика и е извършил редица процесуални нарушения. Във връзка с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място твърди, че обжалваното решение противоречи на множество еднозначни решения на ВКС по реда на чл. 290 ГПК и посочва: решение № 782/05.07.2010 г. по гр. д. № 946/2009 г. на І-во г. о.; решение № 74/09.07.2014 г. по гр. д. № 6580/2013 г. на ІІ-ро г. о.; решение № 283/07.03.2013 г. по гр. д. № 387/2012 г. на ІІ-ро г. о.; решение № 291/25.06.2010 г. по гр. д. № 629/2009 г. на І-во г. о. и решение № 324/21.06.2010 г. по гр. д. № 1320/2009 г. на ІІ-ро г. о. Сочи общите изводи в тези съдебни актове, а именно, че исковете по чл. 109 ЗС са допустими при изпълнение на строежи в хипотеза на отклонение от строителни книжа и са основателни, когато ответникът извършва пряко или косвено неоснователно действие или създадено състояние, имащо вредно отражение върху имота и създаващо пречки на собственика да упражнява пълноценно правото си на собственост. Позовава се и на ТР № 31/06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС с главен правен извод, че обхватът на иск по чл. 109, ал. 1 ЗС е изключително широк, че предоставя защита срещу всяко неоснователно действие, извършено чрез строеж, изграден в отклонение на издаденото разрешение и на други строителни книжа или в нарушение на действащи разпоредби, което действие осуетява или ограничава възможността на ищеца той да упражнява и ползва своето право на собственост.
В разглеждания случай, отхвърляйки иска за премахване на изграденото в отклонение от сервитут № 1 пътно-транспортно съоръжение, въззивният съд не е процедирал в противоречие с посочената практика на ВКС и ВС. Искът за премахване на навлизането в имота на ищеца с 15.424 кв. м. извън уговореното в участъка на сервитут № 1 е отхвърлен не защото е прието, че отклонението от учреденото сервитутно право не съставлява неоснователно действие на ответника. Напротив, прието е, че допуснатото отклонение от установените сервитутни граници не е допустимо отклонение. Изводът за неоснователност на иска е формиран, след като съдът е приел за недоказано това навлизане на пътната настилка да смущава правото на собственост на ищеца. Този извод е в съответствие с трайната и задължителна съдебна практика на ВКС, че за уважаване на иска по чл. 109, ал. 1 ЗС е необходимо ищецът да докаже с какво конкретно незаконният строеж му пречи да осъществява пълноценно правото си на собственост. Проверката на този извод, който е фактически, предполага проверка на правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Ето защо поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е поставил въпросите: 1. следва ли да се уважи иск по чл. 109 ЗС в хипотеза на доказано навлизане на строеж в чужд имот, когато строежът е въведен в експлоатация, но фактически е изпълнен в хипотеза на несъществено отклонение от одобрен инвестиционен проект, който не предвижда навлизане в чужд имот, освен при дадено съгласие за учредяване на право на преминаване; 2. следва ли да се уважи иск по чл. 109 ЗС, когато ищецът е лишен от правото да ползва и/или владее част от имота си, поради навлизане на част от строеж от съседен имот в неговия; 3. при установено незаконосъобразно навлизане на строеж в чужд имот, какви следва да са обстоятелствата, които да установят смущаване на правото на собственост на ищеца при предявен иск по чл. 109 ЗС; 4. подлежи ли на премахване на основание чл. 109, ал. 1 ЗС строеж или част от строеж, въведен в експлоатация като законен, в случай, че е налице фактическо несъществено отклонение от одобрен инвестиционен проект, което засяга съседен имот и пречи на упражняването на правото на собственост на лице, собственик на този съседен имот.
Поставените въпроси №№ 1, 2 и 4 не могат да обусловят допускане на касационното обжалване на поддържаното основание. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която касаторът се позовава, визира евентуално преодоляване на неправилна съдебна практика или липса на такава при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма. За да се допусне касационно обжалване на посоченото основание, не е достатъчно касаторът да възпроизведе законовия текст, а следва и да мотивира и обоснове с какво разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това не е сторено в приложението към касационната жалба. Наред с това въпросите са разрешени в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 109, ал. 1 ЗС, която приема, че условията за уважаването на негаторния иск са неоснователност на действията на ответника по иска и създаване на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109, ал. 1 ЗС. Същото ще бъде, ако действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика. В разглеждания случай съдът е приел, че е налице само първата от предпоставките и това е достатъчно за отхвърляне на иска в частта за допуснатото навлизане в имота на ищеца с 15.424 кв. м. извън сервитутното право по сервитут № 1. Наличието на съдебна практика, на която въззивното решение съответства, изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпрос № 3 не е правен, а фактически, тъй като преценката за това кои въздействия върху имота на ищеца са неоснователни, е конкретна по всяко дело.
В изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК не са поставени въпроси във връзка с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, които да бъдат преценени от гледна точка на допускането на касационно обжалване в тази част на въззивното решениие.
На ответника по касация следва да се присъдят разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 229.65 лева – договорено и изплатено съгласно фактура от 01.10.2016 г. адвокатско възнаграждение за един адвокат. Не следва да се присъждат разноски в размер на 12.25 лева за представяне на доказателствен материал, тъй като в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК не е предвидена възможност за представяне и приемане на доказателства.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 16 от 22.07.2016 г. по в. т. д. № 41/2016 г. на Разградския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] – 7271, [улица], да заплати на „К. България Е. енд КО” КД със седалище и адрес на управление [населено място] – 1233, [улица] разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 229.65 /две хиляди двеста двадесет и девет лв. и 65 ст./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: