5
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 199
София, 12.12.2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на шести декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
частно гражданско дело № 4131 от 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
С определение №959, постановено на 03.10.2018г. от Кърджалийския окръжен съд по в.ч.гр.д.№224/2018г. е оставена без уважение частната жалба на Т. М. М. от [населено място] против разпореждане №34 от 04.06.2018г. на Районен съд-Момчилград, с което е върната искова молба, подадена от Т. М. М., с която против [община] е предявен установителен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ поради недопустимост на иска и производството по гр.д.№234/2018г. по описа на Районен съд-Момчилград е прекратено.
Определението е обжалвано от Т. М. М. чрез процесуалния му представител адв.С. С. М. от АК-Х. с оплаквания, че е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл.10а, ал.1 ЗСПЗЗ и чл.4, ал.1 и ал.2 и чл.17, ал.1, ал.3 и ал.5 от Конституцията на Република България/ и необоснованост, и с искане да бъде отменено и делото бъде върнато за произнасяне по същество по предявения иск. Счита за неправилен извода на съда, че по отношение на процесния земеделски имот е налице окончателен отказ за възстановяване право на собственост, както и извода на съда, че спор за материално право по смисъла на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустим само когато собствеността върху един и същи земеделски имот е възстановена с решение на ПК на различни заявители, докато в настоящия случай ответникът, срещу когото е предявен искът, е [община], която се легитимира като собственик на основание чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ и е ненадлежен ответник.
Поддържа, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото както следва:
1.При подадена по реда на чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ жалба срещу решение на ОСЗ, с което е отказано възстановяване на правото на собственост върху заявените за възстановяване земеделски земи, по която жалба с постановеното по делото решение съдът е признал за установено по отношение на ОСЗ, че жалбоподателят/заявител има право да възстанови правото на собственост на земи в съществуващи или възстановими стари реални граници на посочени поименно част от заявените за възстановяване земеделски земи, като е потвърдил решението на ОСЗ единствено в частта на отказа ? да му възстанови собствеността в съществуващи стари реални граници на друга, също поименно посочена част от заявените за възстановяване земеделски земи, но с решението си съдът не се е произнесъл изцяло по направеното от жалбоподателя искане /пропуснал е да се произнесе по отношение на една от заявените за възстановяване земеделски земи/, като жалбоподателят/заявител е пропуснал да направи искане за допълване на съдебното решение при условията и в сроковете по чл.250 ГПК, и с оглед основните принципи, провъзгласени в разпоредбите на чл.4, ал.1, чл.5, ал.1 и ал.2 и чл.17, ал.1, ал.3 и ал.5 от Конституцията на Република България, и разпоредбите на чл.10, ал.1 и чл.10а, ал.1 ЗСПЗЗ, следва ли, че административното производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ по отношение на процесната земеделска земя е приключило или е останало висящо;
2.Ако подадено в срок заявление за възстановяване правото на собственост или наличието на предявен в установения срок иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ изключват приложението на чл.19, ал.1 от същия закон, според който земеделската земя, останала след възстановяването на правата на собствениците, става общинска собственост след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници, а има предявен в законоустановения срок иск по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, вследствие на което е подадена по реда на чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ жалба, по която съдът не се е произнесъл изцяло по направеното от жалбоподателя искане /пропуснал е да се произнесе по отношение на една от заявените за възстановяване земеделски земи/, а жалбоподателят е пропуснал да направи искане за допълване на постановеното решение при условията и в сроковете по чл.250 ГПК, като с оглед разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ земеделската земя, по която съдът не се е произнесъл, се стопанисва и управлява от общината и няма друго лице, което да претендира, че е собственик на имота към момента на обощствяването му, както и с оглед основните принципи, провъзгласени в разпоредбите на чл.4, ал.1, чл.5, ал.1 и ал.2 и чл.17, ал.1, ал.3 и ал.5 от Конституцията на Република България и разпоредбите на чл.10, ал.1 и чл.10а, ал.1 ЗСПЗЗ, кой следва да е редът за възстановяване на правото на частна собственост на невъзстановената наследствена земеделска земя и по кой закон, и кой би бил надлежен ответник по така заявения иск.
Касаторът поддържа, че в обжалваното определение съдът се е произнесъл и по процесуалноправен въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, която посочва без да уточнява въпроса, както и че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, разрешен в противоречие с актовете на Конституционния съд на Република България /решение №5 от 21.03.1996г. по конст.д.№4/1996г.; решение №6 от 15.07.2013г. по конст.д.№5/2013г. и решение №12 от 08.07.1993г. по конст.д.№12/1993г./
Ответникът по частната жалба [община] не изразява становище.
Частната жалба е подадена в срока по чл.275,ал.1 ГПК и е допустима по смисъла на чл.280, ал.3 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът приема следното:
В обжалваното определение въззивният съд в съответствие със задължителната практика на ВКС /т.2 на ТР №1 по гр.д.№11/1997г. на ОСГК на ВКС/ е приел, че искът по чл.14, ал.4ЗСПЗЗ е допустим само при висящо административно производство по чл.14, ал.1-3 ЗСПЗЗ или при наличие на възможност то да бъде образувано, както и че спор за материално право по смисъла на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е налице и е допустим, когато собствеността върху един и същи земеделски имот е възстановен с решение на ПК по чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ на различни заявители.
В съответствие с константната практика на ВКС съдът е приел, че искът по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е специален установителен иск за собственост към минал момент – моментът на внасяне на земите в ТКЗС и други селскостопански организации и е налице несъвместимост този иск да бъде предявен против общината в случаи, при които тя претендира права върху земята по реда на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ с оглед характера на това придобивно основание.
В настоящия случай основният въпрос, обуславящ извода за допустимост на предявения иск, е свързан с преценката дали административното производство по възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ е все още висящо в хипотеза, при която при подадена по реда на чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ жалба съдът не се е произнесъл по цялото искане и срокът за подаване на молба за допълване на решението е пропуснат.
Константна е практиката на ВКС по приложението на чл.250 ГПК, че пропускането на срока за допълване на съдебното решение не преклудира възможността на страната да предяви в друг процес отново иска, по който съдът е пропуснал да се произнесе. Това разрешение обаче не намира приложение в административното производство. Константна е обаче и практиката на административните съдилища по приложението на чл.176 АПК, според която с изтичането на предвидения в тази разпоредба едномесечен срок възможността съдът да се произнесе по подадената жалба, дори в частта, в която липсва произнасяне, се преклудира. С оглед на тази разпоредба, която се прилага в практиката на ВАС в точния ? смисъл /че решението може да бъде допълнено само ако искането е подадено в предвидения в закона срок/ следва, че ако жалбоподателят е пропуснал да поиска допълване на решението, липсата на произнасяне се приравнява на хипотеза, при която липсва жалба срещу индивидуалния административен акт и той влиза в сила. В настоящия случай следва да се приеме, че решението на ПК в частта, с която е отказано възстановяване право на собственост за процесния недвижим имот, е влязло в сила и не съществува възможност за продължаване на административното производство по възстановяване на собствеността. Жалбоподателят е пропуснал да упражни правото си да иска от съда произнасяне по подадената жалба в предвидения в закона срок. Административното производство в случая е приключило с окончателен отказ да бъде възстановено правото на собственост върху процесния недвижим имот. И доколкото разпоредбите на чл.14 ЗСПЗЗ, чл.250 ГПК и чл.176 АПК в поддържания от жалбоподателя смисъл са ясни, следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Обжалваното определение не противоречи на практиката на Конституционния съд на Република България, касаеща производствата по възстановяване на правото на собственост, тъй като в настоящия случай жалбоподателят е пропуснал да упражни в предвидения от процесуалните закони срок съществуваща и законно призната възможност да поиска допълване на съдебния акт, каквато хипотеза в практиката на Конституционния съд на Република България не е разглеждана.
И тъй като обжалваният съдебен акт съответства на константната практика на съдилищата по приложението на чл.124, ал.1 ГПК, чл.250 ГПК, чл.176 АПК и чл.14 ЗСПЗЗ, следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване в поддържания от жалбоподателя смисъл.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение №959, постановено на 03.10.2018г. от Кърджалийския окръжен съд по в.ч.гр.д.№224/2018г.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: