О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 199
гр. София, 16.11.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 3936 по описа за 2018 год. по описа на ВКС, ІІ г. о. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по частната касационна жалба на В. Г. Г. от [населено място], чрез адв. П. Х., против въззивно определение № 376/12.07.2018 год. по в. ч. гр. д. № 395/2018 год. на Пазарджишкия окръжен съд. С него е потвърдено определение № 409/14.05.2018 год. по гр. д. № 221/2018 год. на Велинградския районен съд, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на В. Г. Г., И. Г. Г. и А. Г. Г. против Г. П. К. за установяване, че последният не е собственик на реално определена част с площ 81 кв. м. от ПИ № 1728, попадаща в УПИ ІІІ-7447 в кв. 404 по плана на [населено място] и производството по делото е прекратено.
По съображенията, изложени в частната касационна жалба се поддържа становище за неправилност на обжалваното определение с искане същото да бъде отменено и делото се върне за продължаване действията по разглеждането му с даване на задължителни указания към долустоящия съд.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с поставянето на процесуалноправните въпроси, свързани с: 1. Правният интерес на ищците от предявяването на отрицателния установителен иск против ответника в контекста на обосноваването му с доказателства за притежаваното от тях право на собственост върху спорния имот, с позоваване на противоречие в произнасянето със задължителната съдебна практика – ТР № 3 от 28.03.2011 год. по т. д. № 3/2010 год. за автоматичното прекратяване на отчуждителното действие на неприложените дворищнорегулационни планове с изтичане на сроковете, съгласно параграф 8, ал. 1, във вр. с параграф 6, ал. 2 и ал. 4 ПР на ЗУТ; 2. В кои случаи страната има правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост с релевиране на същото основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с ТР № 8 от 27.11.2013 год. по т. д. № 8/2012 год. на ОСГТК на ВКС, в което е прието наличие на правен интерес от отрицателен установителен иск при предявяване на самостоятелни права върху вещта, които се оспорват от ответника /конкуренция на права/; 3. Относно наличието на правен интерес за предявяване на иск за собственост само за част от имот, както и за служебното отстраняване на непълноти и грешки в кадастралния план от съда, с позоваване на противоречие в произнасянето с разясненията по т. 4 от ТР № 8/23.02.2016 год. по т. д. № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС.
Поставените от касатора правни въпроси обобщават обосноваване тезата му за допустимост на предявения иск за реалната част от поземления имот, която не е заснета в кадастралния план.
Частната касационна жалба не се оспорва от А. Г. Г. и наследниците на починалия в хода на производството ищец И. Г. Г. – Трепка И. Г., Г. И. М. и Д. И. Г., а ответникът Г. П. К. не е взел становище по нея.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на второ отделение на гражданската колегия, след преценка на доводите и релевираното основание за допускане на касационното обжалване намира следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване съобразно критерия по чл. 274, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /в ред. след изм. ДВ, бр. 86/2017 год./ и е приложено изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед на това същата е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството на основание чл. 130 ГПК въззивният съд е споделил съображенията на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения иск поради предмета на спора, представляващ реално обособена част от поземлен имот с площ от 81 кв. м., изключен съгласно чл. 200 ЗУТ като възможен предмет на правото на собственост, поради липса на изискванията за минимална площ и лице, съгласно чл. 17 и чл. 19 ЗУТ, за да бъде обособен като самостоятелен такъв. При твърденията на ищците за разпореждане с останалата част от имота, попадаща в границите на УПИ ІІ-1728 на трето лице, същите не могат да обосноват правния си интерес от установителния иск за спорната площ от 81 кв. м., с оглед липса и на материалноправна легитимация – тяхната правна сфера не се засяга от спора за собствеността на реалната част от УПИ на ответника, а и не притежават качеството на процесуален субституент на носителя на спорното материално право – третото лице, в полза на което са разпоредили имота си, за който е отреден УПИ и част от който поддържат да е придаваемо се място по регулацията към парцела на ответника. Въззивният съд е отрекъл процесуалната легитимация на ищците поради липса на материалноправна такава, поради което и потвърдил прекратителното определение на първоинстанционния съд.
Решаващото съображение на съда е липсата на процесуална легитимация на ищците да предявят иска с предмет реална част от имот, за която са поддържали да е придаваема се част от техния имот към парцела на ответника след продажбата на останалата част от имота им, отредена за парцел ІІ-1728 в кв. 404 по плана на [населено място], както и липса на правен интерес от предявяването на иска, като задължителна положителна процесуална предпоставка.
Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът трябва да посочи правния въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането до касационно разглеждане. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, както и да е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства.
В разглежданата хипотеза касационно обжалване не може да се допусне, тъй като не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, а именно конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото и с обуславящо значение за правния извод във въззивното определение по спорния предмет. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси относно правния интерес от предявяването на иска за реалната част от бившия имот на ищците, придаваема се по регулационния план към парцела на ответника, при автоматичното прекратяване на отчуждителното действие на регулационния план поради изтичане на сроковете по параграф 8, ал. 1 ПР на ЗУТ не е обуславящ извода на съда за липса на процесуална легитимация у ищците да предяват иска, а по същността си представляват доводи по същество на спора. И следващите формулирани въпроси – за правния интерес от предявяването на отрицателния установителен иск, и то за част от имота, са неотносими, доколкото решаващото съображение за извода на въззивния съд за недопустимост на предявения иск е липсата на материалноправна и процесуалноправна легитимация на ищците при твърденията им и с оглед данните по делото, че същите са се разпоредили с отредения по регулационния план за техния имот УПИ ІІ-1728 в кв. 404 по плана на града, поради което и правото на иск за защита на спорната част от този имот, представляваща придаваемо се по регулация място към УПИ на ответника, принадлежи на третото лице, купувач, не и на ищците, прехвърлители. По този релевантен въпрос произнасянето на съда кореспондира с постановеното определение № 262 от 28.12.2017 год. по ч. гр. д. № 3193/2017 год. І г.о. ВКС. В него съдът е приел че е допустим иск за собственост на реална част от урегулиран поземлен имот, за която се твърди, че при условията на чл. 200, ал. 2 ЗУТ се присъединява към имота на ищците, докато в настоящия случай се поддържа имотът на ищците да е прехвърлен на трето лице, поради което и то е легитимирано да търси защита на спорното материално право върху процесната реална част, представляваща придаваема се от този имот към парцела на ответника, т. е. в настоящият случай ищците не могат да обосноват легитимацията си, както и правния интерес от предявяването на иска с наличие на условията по чл. 200, ал. 2 ЗУТ. В тази връзка, както е разяснено в ТР № 8/2012 год., на което се позовава касаторът, въпросът за евентуалното наличие, респ. липса на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването – т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, в какъвто смисъл е и произнасянето на въззивният съд. Не е налице противоречие и с ТР № 8/2014 год., т. 4 на ОСГК на ВКС, с оглед неотносимостта му към предмета на настоящия спор. В случая не е предявен иск за собственост върху имот, обоснован с твърдения за наличие на непълнота или грешка в кадастралния план, поради което и разясненията на този тълкувателен акт са неотносими.
В заключение следва извод за липса на релевираното в изложението на касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което и не следва да се допуска до касационно обжалване въззивното определение.
Водим от горното ВКС в настоящият си състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 376/12.07.2018 год. по в. ч. гр. д. № 395/2018 год. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено определение № 409/14.05.2018 год. по гр. д. № 221/2018 год. на Велинградския районен съд, с което на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на В. Г. Г., И. Г. Г. и А. Г. Г. против Г. П. К. за установяване, че последният не е собственик на реално определена част с площ 81 кв. м. от ПИ № 1728, попадаща в УПИ ІІІ-7447 в кв. 404 по плана на [населено място] и производството по делото е прекратено.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: