ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№199
гр. София, 18.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на трети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д. № 4376 по описа на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. И. С. и М. И. В. против Решение № 249/ 21.06.2017 г. по в.гр.д. №962/2015 г. на Софийския окръжен съд. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 215/ 11.08.2016 г. по гр.д. № 1130/2011 г. на Районен съд – [населено място], с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу З. М. Г. субективно съединени установителни искове за собственост с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК- за признаване правото им на собственост върху 2/3 ид.ч. за Т. С. и 1/3 ид.ч. за М. В. от поземлен имот № 154 в землището на [населено място] окол, [община], на площ от 730 кв.м., при съседи: път, имот № 153, имот № 144, имот № 155 и имот № 143. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното въззивно решение е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, в която липсва надлежна индивидуализация на спорния имот, евентуално- неправилно поради нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените собственически искове бъдат уважени със законните последици, вкл. като на основание чл.537, ал.2 ГПК бъде отменен Н..акт № 156, том І-А, рег.№ 1971, дело № 144/ 2003 г., с който ответницата е призната за собственик на имота.
В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани въпроси, които според касаторите са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които се твърди, че произнасянето на въззивния съд е в отклонение от практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите, уточнени и конкретизирани съобразно указанията на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК, са следните:
1. Допустимо ли е в производство по предявен иск за собственост съдът служебно да признае нищожност на извършена делба по чл.75, ал.2 ЗН, на която се основава правото на една от страните, без в производството да участва сънаследника /съсобственика/, чието неучастие в делбата обуславя нейната нищожност? Ако това е допустимо, обвързан ли е съдът по спора за собственост от признатото от делбения съд придобиване на спорния имот по давност от една от страните по спора за собственост?
2. Как следва съдът да индивидуализира процесния имот, чието точно местоположение е спорно по делото?
3. Ако е допустимо да се приеме нищожност на делбата, на която се основават претенциите на ищците, следва ли да се приеме, че съдът е сезиран с иск за собственост на реална част от делбения имот?
Ответникът по касационната жалба- З. М. Г. е депозирала по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговор, с който моли касационната жалба да бъде оставена без разглеждане като недопустима, доколкото е подадена срещу въззивно решение, което не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска. При условията на евентуалност възразява срещу допускане на касационното обжалване поради липса на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за ангажиране компетентността на ВКС по спора. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл.284 ГПК, и е подадена от процесуално легитимирано лице чрез упълномощен адвокат срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл.280, ал.2 ГПК, доколкото производството е образувано по искове за собственост на недвижим имот и допустимостта на касационното обжалване не е обусловена от цената на иска /чл.280, ал.3, т.1 ГПК/.
Производството по делото е образувано по предявени от Т. И. С. и М. И. В. против З. М. Г. субективно съединени установителни искове за собственост на недвижим имот, индивидуализиран като поземлен имот № 154 в землището на [населено място] окол, [община], на площ от 730 кв.м., при съседи: път, имот № 153, имот № 144, имот № 155 и имот № 143. По този начин е описан предметът на спора и в Н..акт № 156, том І-А, рег.№ 1971, дело № 144/ 2003 г., с който ответницата е призната за собственик на имота на основание П..4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Ищците твърдят, че са наследници по закон на родителите си И. Д. В. /поч. 1979 г./ и И. С. В. /поч. 1992 г./, като по време брака им И. В. е придобил чрез покупко-продажба през 1960 г. собствеността върху имот на площ от 1 000 кв.м. в землището на [населено място] окол, м.”Р. дол”, при съседи: И. Р., Т. Ц., А. Г. и празно място. През 1994 г. третият сънаследник- Л. И. В. /Л./ дарила ищцата Т. С. със собствената си 1/3 ид.ч. от имота, описан в нотариалния акт като празно вилно място- бивша ливада, на площ от 750 кв.м., находящо се в землището на [населено място] окол, м.”Р. дол”, при съседи: Т. Ц., Я., А. Г., М. Б., И. Р. и празно място, като по този начин имотът станал съсобствен между двете ищци при квоти 2/3 ид.ч. за Т. С. и 1/3 ид.ч. за М. В.. В исковата молба изрично е посочено, че така придобитият от наследодателите им, респ. от самите тях на основание наследствено правоприемство /и дарение на 1/3 ид.ч. за първата ищца/ имот е идентичен с имота, за който ответницата през 2003 г. се е снабдила без основание с констативен нотариален акт за собственост, а именно поземлен имот № 154 в землището на [населено място] окол, [община], на площ от 730 кв.м., при съседи: път, имот № 153, имот № 144, имот № 155 и имот № 143, който имот от 1960 г. непрекъснато е владян от техните родители, а след смъртта им- от самите ищци. Молят да бъде постановено решение, с което правото им на собственост бъде установено по отношение на ответницата, като на основание чл.537, ал.2 ГПК бъде отменен нотариалният акт, легитимиращ последната като собственик на техния имот. В отговора на исковата молба ответницата е оспорила материалната легитимация на ищците с твърдението, че придобитият от наследодателите им имот не е идентичен с процесния имот № 154, закупен от нея на основание П..4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като преди имотът е бил владян без прекъсване от нея лично и чрез баща й М. Г., считано от 1983 г., когато мястото й било предоставено за ползване по силата на ПМС № 11/ 1982 г. Позовава се на изтекла в нейна полза придобивна давност върху имота.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на така предявените искове за собственост на Т. С. и М. В., въззивният съд е приел, че с договора за покупко-продажба, обективиран в Н..акт № 134/ 27.10.1960 г., наследодателят на ищците И. В. е придобил от продавача Н. Н. не реално обособен самостоятелен недвижим имот, а 1 000 кв.м. идеални части от нива на площ от 3,7 дка в землището на [населено място] окол, м.”Р. дол”, при което други 700 кв.м. идеални части от същия имот са били придобити със същия нотариален акт от лицето М. Б., като в договора са индивидуализирани частите, които двамата купувачи ще ползват от имота. Частта на И. В. в размер на 1 000 кв.м. е била определена чрез посочване на съседите й: А. Г., Т. Ц., М. Б. и празно място, сътветно при съседи на частта на М. Б. от 700 кв.м.: И. Р., Т. Ц., И. В. и празно място. При тези данни въззивният съд е приел, че в резултат на така извършената продажба нивата от 3,7 дка е станала съсобствена между продавача Н. Н. /с квота от 2000/ 3 700 ид.ч./, И. В. /с квота 1 000/ 3 700 ид.ч./ и М. Б. /с квота 700/ 3 700 ид.ч./. Заедно с това са изложени мотиви, според които така възникналата съсобственост не е прекратена, независимо от извършената съдебна делба-спогодба по гр.д.№ 1732/ 1981 г. на СРС между наследниците на И. В., по силата на която в дял на майката на ищците И. С. В. е поставено празно вилно място в землището на [населено място] окол, м.”Р. дол”, цялото от 552 кв.м., при съседи: Т. Ц., Я., А. Г., Ц. К., И. Р. и празно място /горски фонд/. В тази връзка са изложени мотиви, според които делбата е нищожна поради неучастие на съсобствениците М. Б. и Н. Н., като същевременно няма никакви данни за обособяване на площта от 552 кв.м. в самостоятелен имот и придобиването на същия от страна на И. В. и съпругата му И. В.. Обсъдени са мотивите на решението от 26.05.1981 г. за допускане на делбата, според които мястото в [населено място] окол е владяно от В. в реални граници повече от 10 години и е придобито по давност, като по отношение на същото не е налице съсобственост с участието на М. Б. и нейният съпруг, които също са владяли техния имот в реални граници. Въззивният съд е приел, така постановеното от делбения съд не го обвързва предвид липсата на доказателства някой от съсобствениците да се е позовал на изтеклата в негова полза давност, и е формирал решаващ правен извод, че делба на мястото от 3,7 дка не е била извършвана, което е мотивирано и с неучастието на съсобственика Н. Н. в делбеното производство. Независимо от изложеното, посочено е, че данните по делото не са в състояние да обусловят извод за идентичност между имота на площ от 552 кв.м., получен при делбата от И. В., и процесния имот № 154 на площ от 730 кв.м. В тази връзка е взето предвид заключението на изслушаната тройна Съдебно-техническа експертиза, според което процесният имот № 154 изцяло попада в очертанията на частта от 1 000 кв.м., описана по граници в Н..акт № 134/ 1960 г., получена за ползване от И. В. и съответна на придобитата от него 1 000/ 3 700 ид.ч. от имота на Н. Н., като е посочено, че не може да се направи извод за точното пространствено разположение на площите от 552 кв.м. и 730 кв.м. в рамките на площта от 1 000 кв.м. и поради това не може да се приеме, че признатото от делбения съд право на собственост върху място от 552 кв.м. доказва по несъмнен начин придобиване от ищците на собствеността върху спорния имот от 730 кв.м. При тези данни и като е взел предвид събраните противоречиви гласни доказателства относно упражняваната фактическа власт върху процесния имот, въззивният съд е приел, че ищците не се легитимират като собственици на същия на релевираното основание, като същевременно е посочил, че същият е придобит от ответницата по силата на признатото й право на изкупуване като ползвател, евентуално- въз основа на придобивна давност в периода след реализиране в нейна полза на придобивното основание по П..4- 4л от ПЗР на ЗСПЗЗ.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни изводи, настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставеният от касатора правен въпрос, отнасящ се до допустимостта да се разгледа възражение за нищожност на делбата по чл.75, ал.2 ЗН в производство, в което не участват всички участници в общността, действително е разрешен от въззивния съд в отклонение от практиката на ВКС, според която тази нищожност не може да се релевира без участието на всички сънаследници /респ. съсобственици/, доколкото с такава делба се отричат именно правата на изключените с нея участници в общността /Решение № 484/ 2010 от 01.02.2011 г. по гр.д.№ 317/ 2010 г. на ІІ г.о./. Същевременно обаче този въпрос сам по себе си не е обуславящ за изхода на делото, доколкото исковата претенция е отхвърлена и поради недоказана идентичност между процесния имот № 154, индивидуализиран по площ и съседи, и имота, за който ищците претендират да е придобит от техните праводатели. В тази връзка поставеният правен въпрос относно начина, по който съдът следва да формира извод за местоположението на процесния имот, когато същото е спорно по делото, се явява неотносим. Предметът на спора, въведен от ищците в исковата молба, е конкретно определен, надлежно индивидуализиран и разпознаваем на място недвижим имот, който според изложеното в исковата молба представлява съгласно цифровия кадастър на Столична община, район „П.”, планоснимачен район язовир „Искър” /VІІ-102/, поземлен имот № 154 на площ от 730 кв.м. при съседи: път, имоти с №№ 153, 144, 155 и 143. По отношение на този имот ищците следва да проведат пълно и главно доказване на фактите, от които според тях произтича правото им на собственост, като по изложените по-горе мотиви, свързани с липса на установена идентичност /на каквото самите ищци изрично са се позовали в исковата молба/, въззивният съд е приел, че такова доказване не е проведено. Без значение е, че в производство по допускане на съдебна делба между наследниците на И. В. е прието, че имот /за който впрочем също не е установено да е идентичен с процесния/ е бил придобит от наследодателя по давност, доколкото субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение се разпростират само по отношение на страните и техните правоприемници, но не и спрямо трети лица, каквато е ответницата в настоящото производство, на която това решение не е противопоставимо /чл.298, ал.1 и 2 ГПК/. Третият поставен правен въпрос- относно преценката, дали с оглед нищожността на делбата, предмет на спора е реална част от имот /очевидно се има предвид получената за реално ползване от наследодателя на ищците през 1960 г./, също е неотносим, доколкото диспозитивното начало в процеса задължава съда да се произнесе по заявеното искане за защита в рамките на спорния предмет /чл.6, ал.2 ГПК/, който в случая се явява именно имот № 154, индивидуализиран като такъв в действащия кадастър и издадения в полза на ответницата констативен нотариален акт от 2003 г., при което би било процесуално недопустимо съдебното решение да обективира произнасяне по иск за собственост на различен обект. Не е налице и вероятна недопустимост на решението на въззивния съд като основание за допускане на касационното обжалване- както беше посочено по-горе, предметът на спора е надлежно определен и индивидуализиран посредством актуалното заснемане на имота в кадастъра, поради което исковата молба не е нередовна по смисъла на чл.129 във връзка с чл.127, ал.1, т.4 и 5 ГПК.
По изложените съображения настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба срещу въззивното решение на Софийския окръжен съд.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касационните жалбоподатели следва да заплатят на ответника по касация направените от последния разноски, а именно сумата от 600 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 249/ 21.06.2017 г. по в.гр.д. № 962/2015 г. на Софийския окръжен съд, по касационната жалба на Т. И. С. и М. И. В..
ОСЪЖДА Т. И. С. и М. И. В. на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят поравно на З. М. Г. сумата 600 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: