4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 199
гр. София, 27.03.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 2321 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Вяра П. Д., гр. Казанлък, срещу решение № 1176 от 14.05.2018г. по в.гр.д. № 288/2018г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение от 24.07.2017г. по гр.д. № 13612/2015г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от нея срещу Гаранционния фонд иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП на 26.03.2015г., вследствие на удар от неидентифицирано МПС с неизвестен водач.
Касаторката поддържа, че атакуваното решение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Счита, че няма пречка деликтът да се установи само въз основа на събраните косвени доказателства по делото. Намира, че представеният констативен протокол за ПТП, съставеният протокол за оглед на местопроизшествие, изготвените АТЕ и СМЕ доказват механизмът на настъпване на ПТП и причиненото увреждане. Същевременно на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината следва да се презюмира. Претендира разноски и адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА с включено ДДС.
Ответната страна по жалбата и по делото, Гаранционен фонд, [населено място], в писмения си отговор сочи, че липсват основания за допускане на решението до касационен контрол, съответно поддържа, че жалбата е неоснователна. Претендира направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди постановеното от СГС решение, решаващият апелативен състав е достигнал до извода, че не е доказано осъществяването на описаното в исковата молба произшествие и причината за същото. В мотивната част на атакуваното решение въззивният съд е констатирал, че първоинстанционният съд, не е указал на ищцата, че не сочи доказателства за установяване на ПТП и неговия механизъм, тъй като тя е ангажирала доказателства за тях. Съдът е обсъдил всички писмени доказателства по делото –констативния протокол за ПТП от 26.03.2015г., съставен от дежурен полицай, изслушаната по делото АТЕ и СМЕ. Приел е, че протоколът удостоверява по официален начин единствено твърдението на самата пострадала, тъй като е изготвен по заявителски материал. По същата причина не е кредитирал и заключението на изслушаната по делото АТЕ, тъй като тя интерпретира негодни да установят инцидента писмени доказателства. Същевременно е отчел изложеното от вещото лице на изслушаната по делото СМЕ, че получената от ищцата травма е характерна при падане, когато пострадалата се подпира с цялата си тежест върху опъната длан, но такова е възможно и често се причинява не от сблъсък с друго тяло, а от залитане, спъване, подхлъзване и др. подобни. Съдът е извършил съвкупна преценка на доказателствата и въз основа на посоченото от СМЕ, както и предвид факта, че ищцата не е освидетелствана за друга травма, извън счупването на лявата лъчева кост, която да направи вероятен извода, че причина за падането е удар (например синини, охлузване или др. по крака й), вкл. при отчитане на разминаването на твърденията на ищцата относно механизма на ПТП в исковата молба и пред разследващите органи, е приел, че не е доказано осъществяването на описаното в исковата молба произшествие (съприкосновение между неидентифициран лек автомобил и ищцата) и причината за същото (противоправно поведение на шофьора на лекия автомобил).
В приложеното изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси: „1/ Може ли да се осъществи пълно доказване само с косвени доказателства и следва ли да се приеме за доказан главния факт, ако косвените доказателства са достоверни, последователни и безпротиворечиви?; 2/ Примерно изброените обстоятелства – констативен протокол за ПТП, протокол за оглед на местопроизшествие, АТЕ, СМЕ, които са последователни, допълващи се и безпротиворечиви, представляват ли верига от косвени доказателства, които преценени в съвкупност помежду им установяват по делото наличие на заявления от ищцата деликт, в резултата на който търпи вреди?; 3/ Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ти отхвърля като недостоверни?; Длъжен ли е съдът да постанови решението си въз основа на всички налични по делото доказателства?; Длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички въведени с въззивната жалба аргументи и възражения?; 5/ Следва ли съдът да приеме за доказано виновното поведение на деликвента при липса на опровергаването от ответника на презумпцията за вина, установена в чл. 45, ал. 2 ЗЗД?; Длъжен ли е ответникът, който твърди, че липсва виновно поведение, да проведе обратно доказване по отношение на презюмирания факт?”. Касаторът се е позовал на наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и на основанието по ал.2, предл. последно ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение № 61/01.03.2016г. по гр.д. № 4578/2015г. на VІ г.о. на ВКС, решение № 226/12.07.2011г. по гр.д. № 921 от 2010г. на VІ г.о. на ВКС, решение № 24/2010г. по гр.д. № 4744 от 2008г. на І г.о. на ВКС, решение № 221/2002г. по гр.д. № 677 от 2001г. на І г.о. на ВКС и решение № 205/12.05.2015г. по гр.д. № 7417/2014г. на ІV г.о. на ВКС.
Настоящият състав на Търговска колегия, Второ отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, предвид следното:
ВКС намира, че произнасянето на въззивния съд по поставения първи правен въпрос не е в отклонение на създадената по него практика на ВКС. Според служебно известни на съда практика: решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 841/19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о., законът не поставя ограничение пълното доказване на релевантния за спора факт да е възможно само чрез преки доказателства. Пълно доказване може да се проведе и чрез косвени доказателства и за да е успешно, предполага установяване на верига от косвени доказателства. Именно поради спецификата си на косвени доказателства /дават указания за основния факт само косвено, установяват странични обстоятелства, непосредствено свързани с основния факт, отделното косвено доказателство не е от естество само да установи основния факт пряко/, за да може да се изгради единен и безпротиворечив извод за проведено пълно доказване, е необходимо преди всичко съобразяването им в тяхната съвкупност. Освен, че трябва да са установени по безспорен начин, те следва да се намират в такава връзка едно с друго, че да доказват без съмнение главния факт. В случая въззивният съд не се е отклонил от гореизложеното разрешение като е аргументирал окончателния си извод за неангажиране на отговорността на Гаранционния фонд въз основа на обсъждане поотделно и в съвкупност на всички доказателства по делото.
Втория правен въпрос, тъй като касае правилността на атакуваното решение и предполага произнасяне по същество на спора, не покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Третият формулиран от касатора – ищец въпрос е процесуалноправен и е свързан със задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства, да обсъди доводите на страните и да изложи свои мотиви. Въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК, съгласно която е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. В настоящия случай съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и възраженията на страните, изложил е мотиви по съдържащите се във въззивната жалба оплаквания, а доколко преценката му е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.
Последният формулиран от касатора правен въпрос относно презюмирането на вината при непозволеното увреждане не покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същият не е обосновал решаващите изводи на съда и не е определил изхода на спора. Отхвърлянето на иска е обусловено от липсата на доказване на други елементи от фактическия състав на деликта – наличие на твърдяното деяние, неговата противоправност и причинна връзка между него и причинените вреди, които елементи не се презюмират и доказателствената тежест относно тях се носи от претендиращия репарирането на вредите.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формалното твърдение за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК не е основание за допускане на касационно обжалване, като въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изхода на настоящото производство на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1176 от 14.05.2018г. по в.гр.д. № 288/2018г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА Вяра П. Д., гр. Казанлък, ЕГН [ЕГН], да заплати на Гаранционен фонд, [населено място], [улица], ет. 4, юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.