2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 199
София, 03.04.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание шестнадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова Членове:Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4469/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. С. Б. чрез адвокати Й. Г. и М. П., срещу въззивното решение № 220 от 25.04.2016 г. по гр. д. № 920/2015 г. на Софийския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответниците по касация В. Г. К., Г. Х. Г., М. Х. Ц. и Г. Г. Г., както и особеният представител на О. С. С. – адвокат Б. И. П., считат, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване; от Общината [населено място] не е постъпил писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 133/08.06.2015 г. по гр. д. № 340/2014 г. на Ихтиманския районен съд, с което е отхвърлен предявен от касатора иск с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС за премахване на четири броя гаражи: №№ 1, 4, 5 и 9, построени в общинско място от ответниците-физически лица, съответно от наследодателя на ответниците Г. Г. и М. Ц..
Установено е по делото, че собственият на ищеца имот – УПИ ІІ-1701 от кв. 79 по плана на [населено място], съставляващ дворно място и къща, граничи с УПИ І-1700, собственост на Общината [населено място]. Установено е също, че в общинския имот, на страничната регулационна линия с имота на ищеца са разположени 4 броя гаражи. Построени са през 1979 г. без учредено право на строеж, като за три от тях – №№ 1, 5 и 9, има издадени строителни разрешения от 1979 г., за гараж № 4 няма издадено такова разрешение, но за него са налице условията за търпимост по смисъла на пар. 16 от ПР на ЗУТ – изграден е до 07.04.1987 г. без строителни книжа, но е бил допустим от действащите към момента на изграждането му благоустройствени правила. Обстоятелството, че при изграждането им не са нарушени благоустройствените изисквания, действали към този момент, се отнася и за останалите обекти – Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство от 1977 г. /отм./ не съдържа изискване за определено отстояние на гаражите от вътрешната регулационна линия. Всички гаражи са заснети в одобрения през 1990 г. застроителен и дворищнорегулационен план на кв. 79.
Въззивният съд посочил, че независимо от статута на сградата – дали същата съставлява законен или незаконен строеж, фактическият състав на иска по чл. 109, ал. 1 ЗС изисква осъщественият в съседен имот строеж да засяга правата на ищеца. В случая ищецът твърди, че пречките да използва собствения си имот по предназначение произтичат от разполагането на процесните гаражи на оградата с неговия имот, при което дъждовната вода се стича в имота му и той търпи вреди, като течове, влага, мухъл и пр. Като се позовал на заключението на съдебно-техническата експертиза, съдът посочил, че на един от гаражите няма монтиран улук, а на два от тях има монтиран общ такъв, но не е годен по предназначение, и че водата от покривите им се стича в имота на ищеца; че при огледа вещото лице е констатирало наличие на влага по стените на жилищната сграда на ищеца и в мазето, като за това свидетелстват и разпитаните по делото свидетели. Установено е също, че теренът е с голям наклон към имота на ищеца от съседния имот, поради което дъждовната вода ще се оттича в имота на ищеца и без да са изградени процесните гаражи. С оглед на тези данни според съда не може да се направи извод твърдените вреди от стичане на дъждовна вода в имота на ищеца да са в пряка причинна връзка със съществуването на процесните гаражи, съответно, че с построяването, поддържането и използването им от ответниците се възпрепятства, ограничава или смущава възможността на ищеца да упражнява правомощията си на собственик.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил на първо място въпроса за приложението на чл. 109, ал. 1 ЗС, като се е позовал на три решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 46/04.04.2013 г. по гр. д. № 623/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 238/17.07.2012 г. по гр. д. № 1081/2011 г. и решение № 493/24.06.2010 г. по гр. д. № 719/2009 г., двете на ВКС, І-во г. о. С тези съдебни актове, съставляващи задължителна съдебна практика по смисъла на т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е застъпено принципното становище, че ако в производството по чл. 109 ЗС възникне спор дали един строеж действително е търпим, актовете на администрацията, каквото е и удостоверението за търпимост на незаконен строеж, не съставляват безусловно основание за запазването на строежа и гражданският съд следва да провери констатациите на това удостоверение. Прието е също, че сам по себе си незаконният строеж, когато е изграден само без строително или друго предвидено в закона разрешение, но е в съответствие с установените в благоустройствените закони строителни правила и норми, не създава пречки за собственика на съседен имот; такъв строеж обаче създава пречки, ако са нарушени строителни правила и норми, установени единствено с оглед осигуряването на възможност за ползване на съседния имот по предназначение – например при нарушаване на правилата за отстояние, тъй като се нарушава правото на ищеца да ползва по предназначение частта от дворното си място, граничеща с имота на ответника; или при нарушение на санитарно-хигиенни изисквания, които са установени с цел опазване здравето на всички живущи в определено населено място или част от него – нарушението на тези норми води до невъзможност собственикът на съседния имот да живее в имота си или да го ползва, без да излага живота и здравето си на опасност. Прието е, че в тези случаи ищецът по иска с правно основание чл. 109 ЗС не е нужно да доказва с какво един такъв незаконен строеж му пречи.
Обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на посочената задължителна съдебна практика. Въззивният съд е формирал извода си за търпим строеж не поради обвързаност от издаден в този смисъл акт на администрацията, а след като е подложил на преценка събраните по делото доказателства. Изводът за липсата на пряка причинна връзка между съществуването на процесните гаражи и ограничаването на възможността ищецът да упражнява правомощията си на собственик е съответен на данните по делото, както и на твърденията на ищеца за това в какво се изразяват пречките за пълноценното осъществяване на правото на собственост. В тази насока ищецът е поддържал, че поради изграждането им непосредствено на регулационната граница, без спазване на изискванията за отстояние и при такъв наклон на покривите, че дъждовната вода се счита в имота му, той не може да ползва имота си по предназначение вследствие на непрекъснатите вреди, изразяващи се в течове, влага, мухъл. Въззивният съд обаче е приел, че наличието на голям наклон от съседния терен към имота на ищеца изключва възможността да се приеме, че вредите от стичането на дъждовна вода са в пряка причинна връзка със съществуването на спорните гаражи. Що се отнася до изискването за отстояние /въпреки неправилно приетото от съда, че към момента на построяването им липсва такова нормативно установено изискване/, следва да се посочи, че към 1979 г. /когато са били изградени/ е съществувала възможност за разполагане на надземни гаражи и на самите регулационни линии към съседите – например при значителна разлика между нивата на съседните парцели, или ако се предвижда застрояване на гаражи или второстепенни постройки в съседния парцел, така че калканните стени да се покриват напълно, и др. п. Ето защо не може да се приеме, че самите строежи създават пречки, нарушавайки строителни правила и норми, установени единствено с оглед осигуряването на възможност за ползване на съседния имот по предназначение, така че да не се изисква ищецът по иска с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС да доказва с какво тези строежи му пречат.
Изложеното налага извода, че липсва противоречие между въззивното решение и сочената от касатора съдебна практика, поради което и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване не е налице.
На следващо място касаторът е поставил въпросите: 1. допустимо ли е съдът да се произнася по въпроса за денивелацията на целия терен като причина за пречките за ползване на имота, когато е доказано по безспорен начин, че от покривите на процесните гаражи се стича дъждовна вода в имота на ищеца, и то след като експертизата доказа, че самите стрехи и улуци на гаражите попадат в самия имот на ищеца, при това без да съобрази наличието на плътна част от оградата, която спира водите от наклонения терен, без да се съобрази и да изследва естественият разлив на водите при наклонен терен; 2. строежи, за които е издадено разрешение като временни строежи, биха ли могли да се ползват от защитата на законен строеж.
Така, както е формулиран, първият въпрос е фактически, а не правен по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, и по него касационно обжалване не може да се допусне. На втория въпрос е даден отговор със задължителната съдебна практика, разгледана при отговора на въпроса по приложението на чл. 109, ал.1 ЗС, и това изключва поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и съобразно заявеното искане, на ответниците по касация В. Г. К. и Г. Г. Г. следва да се присъдят сторените от тях разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на по 500 лева по договори за правна защита и съдействие № 526342 от 29.07.2016 г. и № 526341 от 29.07.2016 г. Ответниците Г. Х. Г. и М. Х. Ц. не са представили доказателства за такива разноски и тяхното искане не може да бъде уважено.
С определение № 868/11.10.2016 г. по гр. д. № 920/2015 г. Софийският окръжен съд е освободил ищеца на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от внасяне на разноски за адвокатско възнаграждение за особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на ответницата О. С. С. и е постановил възнаграждението за адвокат Б. И. П. в размер на 300 лева за въззивното производство да се изплати от бюджета на съда. Съобразно разрешението, дадено в т. 12 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, и при липса на доказателства за промяна в обстоятелствата, това разрешение важи до края на производството, поради което и възнаграждението за касационното производство в размер на 500 лева, определен съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1, предл. 2 вр. чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, също следва да се изплати от бюджета на съда.
Водим от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 220 от 25.04.2016 г. по гр. д. № 920/2015 г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. С. Б. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], да заплати на В. Г. К. и на Г. Г. Г. сторените от тях разноски по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на по 500 /петстотин лв./ лева на всеки един от тях.
ОСВОБОЖДАВА Д. С. Б. от заплащане на възнаграждение за адвокат Б. И. П. – особен представител на ответница на О. С. С. и ПОСТАНОВЯВА възнаграждението в размер на 500 /петстотин/ лева за касационното производство да се изплати от бюджета на съда.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: