О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 199
[населено място], 05.02.2014 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на трети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №5030 по описа за 2013 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Радост Р. Г. – Ч. от [населено място], срещу решение от 18.12.2012г., постановено по гр.д.№12503/2011г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 23.07.2012г. по гр.д.№24737/2009г. на Софийски районен съд в частта за уважаване на предявения от [фирма] иск с правно основание чл.415, ал.1 ЗЗД.
Касаторът считат, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта за уважаване на предявения от [фирма] срещу Радост Р. Г. – Ч. иск за съществуване на вземането за цена на доставена топлинна енергия за битови нужди до сумата 1099,60лв., предявен при условията на чл.415, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ЗЗД след издадена заповед за изпълнение по гр.д.№2839/2009г. на СРС.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът, за да обоснове допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.1 ГПК поставя въпрос: „длъжен ли е въззивният съд, след въведено от жалбоподателя оплакване, да обсъди в мотивите на решението си как конкретно се разпределя между страните по делото доказателствената тежест в процеса по предявен положителен установителен иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК”. Касаторът счита, че поставеният въпрос е разрешен с въззивното решение в противоречие с решение №230 от 05.03.2012г. по т.д.№1041/2010г. на ВКС, ІІт.о. С решението на ВКС в отговора на поставения правен въпрос не е разрешен посочения правен въпрос от касатора, а друг правен въпрос, поради което не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В мотивите на решението на ВКС по конкретното дело е прието, че разпределението на доказателствената тежест по предявен положителен установителен иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415, ал.1 ГПК зависи от това, какви правни последици настъпват за страните по спора от доказване или не на определени факти. В конкретния случай оплакванията във въззивната жалба са били, че неправилно съдът е приел за доказана техническата годност на общия водомер въз основа на представените свидетелства и протоколи, а не е отчетено обстоятелството, че не са представени тези, посочени от Ч.. В изложението към касационната жалба се сочи, че по този начин и въззивният съд /който е препратил към мотивите на първоинстанционното решение в тази част/ е приел за доказано недоказано обстоятелство. Поради изложеното настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите за противоречие на въззивното решение с посочено от касатора решение на въззивния съд относно разпределението на доказателствената тежест по предявения иск и че поставеният въпрос е въпрос за правилността на обжалваното решение, т.е. не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса: „длъжен ли е въззивният съд, след въведено от жалбоподателя оплакване, да се съобрази със заявяване от длъжника по смисъла на чл.76, ал.1, изр.1 ЗЗД, когато задълженията на длъжника към кредитора са еднородни – главница и обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД”. Твърденията на касатора са, че в обжалваното решение и след въведено оплакване от касатора в горния смисъл, то не е обсъдено. Доводите не кореспондират със съдържанието на въззивното решение, в което въззивният съд е дал отговор на доводите на жалбоподателя. Правилността на този отговор обаче не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване. Съдържащите се в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, доводи за неправилност на въззивното решение не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. По въпроса на касатора: „длъжен ли е въззивният съд при въведено от жалбоподателя оплакване за произнасяне свръх петитум, да обезсили първоинстанционното решение в тази му част като процесуално недопустимо” също не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като оплакването се отнася до размера на лихвата за забава, а с обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът е уважен за главницата и настоящият съдебен състав не намира вероятност въззивното решение да е недопустимо.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 18.12.2012г., постановено по гр.д.№12503/2011г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: