5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 199
гр. София, 06.04.2020 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1364 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Б. Б. против решение № 1 от 02.01.2019г. по в.т.д. № 502 / 2018г. на Апелативен съд – Пловдив, с което, след отмяна на постановено по реда на чл. 422 ГПК решение № 62 / 05.02.2018г. по т.д. № 366 / 2016г. на Окръжен съд – Пловдив, е уважен предявения от Е. Б. С. положителен установителен иск срещу И. Б. Б. за вземане в размер на 27 200 евро, дължимо по запис на заповед от 24.01.2011г.
Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, като поддържа, че то е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че ищецът не е доказал въведеното с допълнителната искова молба каузално правоотношение, че с процесната запис на заповед е новирано старо задължение, поради което записът на заповед дори и да се явява редовен от външна страна, не обуславя уважаването на исковата претенция. Същевременно твърди, че апелативният състав не е извършил преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото доказателства, които носят информация относно релевираните по делото факти, като погрешно е приел, че предметът на делото се ограничава само до изследване на това дали е налице издаден редовен от външна страна менителничен ефект, като се игнорира въведено от самия ищец каузално правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед. Също така счита, че въззивният съд е допуснал и нарушение на нормата на чл.154 ГПК, тъй като не е разпределил правилно доказателствената тежест между страните в настоящия процес. Претендира направените по делото разноски за трите инстанции.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, Е. Б. С., в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.3 предл. второ от ЗА, като прилага договор за правна защита и съдействие за изготвяне на писмен отговор на касационна жалба по в.т.д.№ 502/2018г. по описа на Апелативен съд – Пловдив и за процесуално представителство пред ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Предявен е положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.417, т.10 ГПК – за установяване по отношение на ответника съществуването на вземане, възникнало по силата на менителничен ефект – издаден в полза на поемателя Е. Б. С. от ответника И. Б. Б. запис на заповед на 24.01.2011г. за сумата 27 200 евро, с падеж – 31.08.2012г.
Апелативният състав е намерил, че както в първоначалната искова молба, така и в допълнителната искова молба ищецът е предявил вземането си против ответника само въз основа на издадения от последния менителничен ефект. Приел е, че с допълнителната искова молба ищецът – поемател на записа на заповед, не въвежда твърдения за наличие на каузална сделка, а само пояснява, че процесният запис на заповед е издаден, за да се новират други задължения по издадени от ответника по-стари записи на заповед, т. е. процесното вземане остава в рамките на менителничното правоотношение, тъй като никъде в допълнителната искова молба не се твърди, че по-старите записи на заповед и процесният запис на заповед обезпечават изпълнението на каузална сделка.
Решаващият състав се е позовал на разяснителната част на т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2014г. по тълк. дело № 4/2013 г на ОСГТК на ВКС, според която, при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да посочи основанието на поетото от издателя задължение за плащане на парична сума, както и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него, като поемател по ефекта, и длъжника – издател, по повод на което или във връзка с което е издаден конкретният запис на заповед. В тази връзка съдът е приел, че в настоящия случай ищецът не сочи наличието на конкретна каузална сделка, а ответникът е направил само общо оспорване на вземането, че процесният запис на заповед не притежава установените в чл.535 ТЗ реквизити, поради което е нередовен и не съставлява валиден менителничен ефект.
За да постанови отменително-уважителното си решение, решаващият съд е достигнал до извода, че спорното вземане е възникнало и съществува по валиден менителничен ефект – запис на заповед от 24.01.2011г. за сумата от 27 200 евро, с определен падеж – 31.08.2012г, издаден в полза на поемателя Е. Б. С.. Процесният запис на заповед съдържа всички изискуеми по чл.535 ТЗ реквизити, подписан е от лицето И. Б. Б., който е положил собственоръчно подписа си като „издател“ на ценната книга.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора: „1/ При формулиране на твърдение с искова молба, респ. с допълнителна искова молба с правно основание чл.422 ГПК, че записът на заповед е издаден с цел да се новира старо задължение, въвежда ли се каузално правоотношение?; 2/ При въведено твърдение на ищеца с исковата молба, респ. с допълнителна искова молба по чл.422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, следва ли да бъде доказано при условията на пълно и главно доказване каузалното правоотношение?; 3/ Допустимо ли е новиране на естествено задължение?; 4/ Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти приема за установени и кои за недоказани?”. Касаторът се позова на наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК, като същевременно цитира следната съдебна практика: решение № 789/22.04.2002г. по гр.д.№ 2292/2001г. на V г.о. на ВКС (по 1-ви въпрос), решение № 800/22.03.2011г. по гр.д.№ 776/2009г. на ІV г.о. на ВКС и решение № 65/16.07.2010г. по гр.д.№ 4216/2008г. по ІV г.о. на ВКС (по 4-ти въпрос).
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Формулираните от частния касатор правни въпроси от № 1 до № 3 вкл. не отговарят на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Тези въпроси не са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Решаващият състав е заключил, че искът е основателен, тъй като вземането е възникнало и съществуващо по валиден менителничен ефект, като никоя от страните не е въвела наличието на каузално правоотношение във връзка със записа на заповед. Първите два въпроса се основават на невярното твърдение, че ищецът сочи в исковата молба, съответно в допълнителната искова молба, каузално правоотношение. В действителност ищецът е посочил, че издаването на записа на заповед е станало във връзка с други по-стари записи на заповед, т.е. във връзка с други менителнични, а не каузални правоотношения.. Касаторът неправилно приравнява понятията каузално и менителнично правоотношение, като последното за разлика от каузалното правоотношение не съдържа кауза. Липсва и произнасяне на апелативния съд за „новиране на естествено задължение“. Същевременно не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК /посочена от касатора/, което предполага обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената, поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР№1/2010г. по тълк. дело № 1/ 2009г на ОСГТК на ВКС. Страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложното поле на сочената разпоредба по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като освен това съобразяването на съда с цитираната от него задължителна практика на ВКС изключва приложението на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Атакуваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие със задължителните указания, дадени на съдилищата в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2014г, постановено по тълк. дело № 4/2013г на ОСГТК на ВКС. Съгласно задължителните разяснения, в производството по иск, предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК, ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуване на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, какъвто е и настоящият случай, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.
Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и по поставения четвърти процесуалноправен въпрос, разрешение на който е дадено с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поддържаните в касационната жалба оплаквания са били предмет и на въззивното производство, на които съдът е дал мотивиран отговор в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, който кореспондира с приетата фактическа обстановка и процесуалното поведение на страните. Въззивният съд е обсъдил в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти като е направил свои преки, непосредствени изводи относно доказателствената им стойност.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
В заключение, не са налице предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода на спора, ответникът има право на разноски за адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.3 ЗА. Размера на възнаграждението се определя на основание чл.9, ал.3, във вр. с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според което за изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК без процесуално представителство възнаграждението е в размер 3/4 от минималното възнаграждение по чл.7 от НМРАВ, но не по-малко от 500 лева. С оглед гореизложеното, ВКС намира, че при материален интерес от по 53 198,58 лева следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 3862,39 лева.
Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1 от 02.01.2019г. по в.т.д. № 502 / 2018г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА И. Б. Б., ЕГН [ЕГН], на основание чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата да заплати, на адв. Я. Р., [населено място], [улица], сумата от 3862,39 лева – адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.