1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 199
гр.С., 08.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Р. Б.,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
трети февруари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Кр. Харизанова гр.д.№ 202/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на М. С. Т. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1271 от 12.10.2009 г. по гр.д.№ 475/ 2009 г. С посоченото решение частично е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 5042/ 2008 г., като по този начин жалбоподателката е осъдена да заплати на Ж. М. Ж. и на В. Д. Н. по 10 000 евро на всеки от тях със законната лихва и разноските по делото.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, се твърди от жалбоподателката, че въззивният съд е постановил решението си неправилно възлагайки в тежест на ответника по иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД да докаже основанието за получаване на исковите суми. Счита, че този извод е направен в противоречие с практиката на ВКС (цитира Постановление на Пленума на Върховния съд № 1 от 1979 г.) и при наличие на противоречива практика (позовава се на решения на С. окръжен съд, на С. градски съд и на ВКС по конкретни дела). Според жалбоподателката основанието за предаване и получаване на сумите е в доказателствена тежест на ищеца по иск за изравняване на неоснователно обогатяване, каквито били и указанията, дадени в ППВС и в приложените решения на съдилищата. На това основание моли касационното обжалване да бъде допуснато.
Ответниците по касация не вземат становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалването може да се допусне по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело – т.е. включен е в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В настоящия случай поставеният от жалбоподателката въпрос за тежестта на доказване на факта на основанието за предаване и получаване на нещо, при иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД, обуславя въззивното решение, тъй като то е постановено след направен извод, че тежестта за доказване е на ответника и че той не е ангажирал надлежни доказателства за него. Този извод обаче не е направен в противоречие с практиката на ВКС. В приложеното от жалбоподателката ППВС № 1 от 1979 на съдилищата са дадени указания по тълкуването на закона, според които при втория фактически състав на чл.55 ал.1 от ЗЗД престацията се извършва с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено. В постановлението примерно (а не изчерпателно) са изброени хипотези на дадено нещо при неосъществено основание – ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение или ако отлагателното условие не се сбъдне. Никъде в постановлението обаче не се съдържа задължително тълкуване по повдигнатия от жалбоподателката въпрос за доказателствената тежест. Поради това не може да се твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на ППВС № 1 от 1979 г.
По повдигнатия процесуалноправен въпрос няма и противоречива съдебна практика. В нито едно от представените от жалбоподателката решения по конкретни правни спорове не се съдържа правен извод, че тежестта за доказване на основанието при иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД е върху този, който твърди да е дал нещо при неосъществено основание. Освен това по реда на чл.290 от ГПК е постановено решение № 746/ 03.11.2011 г. по гр.д.№ 727/ 2009 г. на ВКС, ІV г.о., в което е посочено, че когато платецът на една парична сума не е посочил основание за извършеното плащане, то не е в негова тежест да докаже това основание. Обратно, в тежест на получателя е да докаже основанието, на което е получил сумата. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г., решенията на ВКС по чл.291 от ГПК, служат за уеднаквяване на практиката и са задължителни за съдилищата. Когато по даден въпрос е постановено такова решение, то практиката по този въпрос се счита за уеднаквена. В този случай, ако обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, независимо дали има влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос.
По изложените съображения настоящият състав на Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1271 от 12.10.2009 г. по гр.д.№ 475/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: