О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2
София, 03.01.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 18.10.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 434 /2016 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Болница „Л.”, [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 902 от 04.05.2015 год., по т.д.№ 2210/2014 г., с което е потвърдено решение № 8275 от 09.12.2013 г., по гр.д.№ 653/2012 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от касатора, като ищец, срещу НЗОК обективно кумулативно съединени искове: по чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 107 080 лв. – стойност на извършена медицинска дейност по клинична пътека № 45 –„ Интервенционално лечение и свързани с него диагностични категоризации при сърдечно- съдови заболявания” и вложени импланти над уговорения лимит за м. януари 2010 г. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 376.02 лв., представляваща лихва за забава за периода 01.03.2010 г. – 13.01.2012 г., заедно с деловодните разноски по делото.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че направената в сключения между страните анекс от 08.02.2010 г. уговорка за заплащане на суми над лимита, посочен в приложение към договора е нищожна, поради противоречието и с Н. и не поражда правни последици.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси: 1”Не се ли поставя лечебното заведение- изпълнител на болнична помощ в положение, при което, същото извършва медицинска дейност, без да получава заплащане за нея?”; 2.”Не е ли в противоречие условието по чл.220, т.1 Н. за 2010 г. с чл.15, ал.2 Н. за 2010 г.?” и 3.„Допустимо ли е нормативен административен акт да регламентира законови положения, които принуждават лечебните заведения да се ограничават в осъществяването на основната си дейност, която е опазването на живота и здравето на българските граждани- задължително здравно осигурени лица, като им отказва лечение, поради изразходван договорен лимит?”
Значимостта на поставените въпроси за точното прилагане на закона и развитие на правото е аргументирана с липса на съдебна практика по приложението на чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с прилагане на Националния рамков договор за медицински дейности за 2010 г.
Ответникът по касационната жалба не е заявил становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно конституирана страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че със Закона за здравното осигуряване, Закона за бюджета на НЗОК и Националния рамков договор за 2010 г. е определена финансовата рамка, в която се осигурява пакета от здравни дейности, за спазването на която законодателят е придал задължителен характер на делегираните бюджети за дейностите за болнична медицинска помощ към договорите с изпълнителите- болнични заведения. Позовавайки се на същата и на императивната разпоредба на чл.220, т.6 Н. за 2010 г., според която условие за плащане от НЗОК е сумата по съответната фактура, издадена от болничното заведение да не надвишава месечните стойности, утвърдени съгласно З. за 2010 г. решаващият състав на Софийски апелативен съд е споделил като основан на закона извода на първостепенния съд за нищожност на обективираната в сключен между страните анекс от 08.02.2010 г. към договор № 22-2502/ 27.01.2010 г., договорна клауза на чл.29, ал.2 за заплащане на суми над така определения лимит на ищцовото болнично заведение, във вр. с КП 45 за м.януари 2010 г. Изложени са съображения, че нормата на чл.220 Н. за 2010 г. е императивна и с нея законодателят изчерпателно е посочил условията за заплащане на предоставената от изпълнителя болнична помощ, а това изключва наличие на правна възможност за постигане на валидна договореност между страните извън последните. Или, обстоятелството, че според тези условия отчетената клинична пътека трябва да е включена в предмета на договора, да е извършена от посочените в договора/ списък- приложение към него/ специалисти и сумата по съответната съставена в тази вр. фактура да не надвишава месечните стойности, утвърдени от директора на Р., съобразно правомощията му по чл.4, ал.1, т.2 З. означава, че всяко уговорка която и противоречи, независимо от волята на съконтрахентите е нищожна, като противоречаща на закона. Въззивната инстанция е мотивирала приетата неоснователност на главния иск, основан на чл.79, ал.1 ЗЗД и с установено въз основа на преценката на доказателствата по делото, вкл. заключението на изслушаната специализирана медицинска експертиза, нарушение на повелята на чл.220, т.1 Н. за 2010 г., предвид посочените в 11 бр. приложени по делото катетеризационни протоколи за извършени дейности от лекари, различни от вписаните за оправомощени да извършат отчетената клинична пътека в приложение № 1 към договора д-р Г. и д-р Т. – Д.. Счетено е, че приподписването от последните, както и евентуалното им участие в тези дейности наред с посочените лекуващи лекари неспециалисти, при изрично разпореденото от цитираната разпоредба е ирелевантно и не обосновава наличие на установените от законодателя предпоставки за заплащане на вписаните в процесните фактурите суми на договорно основание.
С оглед изхода на делото по главния иск, за неоснователен е счетен и акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че поставените от касатора въпроси, от които правен се явява единствено въпрос № 2, не обосновават общата главна предпоставка за достъп до касация.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая единственият правен въпрос, поставен от касатора/ въпрос № 2/ е неотносим, тъй като въззивната инстанция въобще не е извършвала съпоставка между двете конкретно посочени разпоредби на Н. за 2010 г., нито е обосновала с тяхното противоречие крайния изход на делото. Нещо повече, дори и да се приеме, твърдението на жалбоподателя за противоречие между двете съпоставяни разпоредби, с оглед правото на извършване на отчетената КП от лекари неспециалисти, но под ръководството на конкретно оправомощените, според договора, то този въпрос не е единствено обуславящ, предвид приетата недействителност на оспорената клауза от допълнителното споразумение между страните / анекс/. Всъщност така поставени тези въпроси са израз на твърдяната от жалбоподателя незаконосъобразност на обжалвания въззивен съдебен акт, но когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е в настоящия случай/, извън решаващите мотиви на въззивното решение с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, в какъвто смисъл са и задължителните разяснения в т. 1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, които жалбоподателят не е съобразил при изготвянето на приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Отделно, че в случаят жалбоподателят въобще не е аргументирал поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК с доводите, които съгласно задължителните разяснения в т.4 на ТР на ОСГТК на ВКС № 1/19.02.2010 г. определят вложеното от законодателя съдържание в същото. Поради това, само за пълнота на изложеното следва да се посочи, че в правомощията на ВКС е единствено да тълкува закона, а не да го създава или да изменя волята на законодателя, независимо от евентуалното несъвършенство на конкретна законова разпоредба. Що се касае до доводите, свързани с липсата на плащане на положен безспорно високо квалифициран труд, в нарушение на основополагащия за правната система на Р.България правен принцип за недопускане на неоснователно обогатяване, то съществува друг предвиден от законодателя ред за защита, който по изложените по- горе съображения за недействителност на процесната договорна клауза, на която касаторът се позовава, не е предприетият от последния, като ищец.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски за касационното производство, поради което предвид процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК и изхода на делото в касационната инстанция не се присъждат такива.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 902 от 04.05.2015 год., по т.д.№ 2210/2014 г., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: