6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2
гр. София, 03.01.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми декември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 2963/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Айгер ИК” ЕООД със седалище в [населено място], общ. Белово, срещу определение № 500 от 27.11.2019 г., постановено по в. ч. т. д. № 749/2013 г. на Апелативен съд – Пловдив. С посоченото определение е оставена без уважение частната жалба на „Айгер ИК” ЕООД срещу определение № 706 от 06.11.2019 г. по т. д. № 227/2019 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е прекратено като недопустимо производството по предявения от „Айгер ИК” ЕООД против „Югозападно държавно предприятие” ДП иск за възстановяване по банковата и счетоводна сметка на ответника на внесена от ищеца гаранция в размер на 41 677.44 лв. на основание чл.9, т.2 от договор от 16.01.2019 г. за предоставяне стопанисването и ползването на дивеча в дивечовъден участък „Султанка” в района на дейност на ДП „ДСГ Белово”.
Частният жалбоподател прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно. Навежда оплаквания, че при преценката за допустимост на иска въззивният съд не е съобразил функциите на гаранцията за добро изпълнение по смисъла на чл.111 ЗОП, счетоводното отразяване на внесената като гаранция сума и основанието за сключване на процесния договор. Поддържа, че като задължително условие по време на изпълнението на договора гаранцията трябва да бъде в наличност по сметката на възложителя за депозити и гаранции до крайния срок на действие на договора, а след окончателното му изпълнение и при липса на предпоставки за задържането й от възложителя, да бъде върната на изпълнителя. От необходимостта гаранцията да бъде на разположение по банковата сметка на ответника, респ. да бъде отнесена по специалната му сметка „депозити и гаранции за изпълнение”, по време на изпълнение на договора частният жалбоподател извежда правния си интерес („макар и косвен”) от водене на иска, счетен за процесуално недопустим от въззивния съд. Като аргумент за допустимост на иска жалбоподателят сочи и обстоятелството, че същият е предявен като евентуален спрямо главния иск за установяване, че договорът от 16.01.2019 г. не е прекратен, което предполага правен интерес внесената гаранция „да стои” по банковата и счетоводна сметка на ответника за обезпечаване точното изпълнение на договора.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че въззивното определение е постановено в противоречие с практиката в решение № 83/27.11.2013 г. по т. д. № 940/2012 г. на ВКС, І т. о. – основание за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, че съдържа разрешение на правни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл.280, ал.1, т.3 ГПК, и че е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Производството по т. д. № 227/2019 г. е образувано пред Окръжен съд – Пазарджик по искова молба на „Айгер ИК” ЕООД, с която са предявени искове срещу „Югозападно държавно предприятие” ДП за установяване, че договор № ПО-01-02/16.01.2019 г. за предоставяне стопанисването и ползването на дивеча в дивечовъден участък „Султанка” в района на дейност на ДП „ДГС Белово” не е прекратен и следва да бъде изпълняван от ответника до 24.01.2034 г. и че ответникът няма право да задържа внесената в негова полза гаранция за добро изпълнение в размер на 41 677.44 лв. като санкция за неизпълнение на договора. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е обосновал правния си интерес от водене на исковете с твърдения, че е изправна страна по договора и няма основание за едностранното му прекратяване от ответника, съответно за задържане на внесената гаранция (обстоятелство, за което е уведомен от ответника с писмо от 03.09.2019 г.).
В изпълнение на дадени от първоинстанционния съд указания с молба от 05.11.2019 г. ищецът е уточнил, че с втория иск претендира „връщане” в смисъл отразяване на внесената по договора гаранция в размер на 41 677.44 лв. по банковата и счетоводна сметка на ответника, съгласно договорната клауза на чл.9.2, за обезпечаване изпълнението на договора. Посочил е, че така предявеният иск е „акцесорен”, тъй като ако се установи, че договорът не е прекратен, ответникът следва „служебно” да върне сумата по съответната банкова/счетоводна сметка, защото тя продължава да е в неговия патримониум, а ако искът не бъде доказан, сумата не следва да бъде връщана. В зависимост от направеното уточнение ищецът е конкретизирал петитума на исковата молба в смисъл, че иска да бъде установено по отношение на ответника, че договорът от 16.01.2019 г. не е прекратен и следва да бъде изпълняван до 24.01.2034 г., и при уважаване на първия иск внесената гаранция в размер на 41 677.44 лв. на основание чл.9.2 от договора да се възстанови по банковата и счетоводна сметка на ответника, а не да се задържа по реда на чл.11 във вр. с чл.6, т.3 „а”.
С определение от 06.11.2019 г. Окръжен съд – Пазарджик е прекратил производството в частта относно иска за гаранцията, след като е приел, че искът е недопустим поради липса на правен интерес.
Сезиран с частна жалба от ищеца, Апелативен съд – Пловдив е постановил обжалваното с частната касационна жалба определение, с което е потвърдил определението на първоинстанционния съд за частично прекратяване на делото.
След преценка на съдържанието на уточнената по реда на чл.129 ГПК искова молба въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че предявеният иск за „възстановяване” на внесената гаранция по банковата и счетоводна сметка на ответника е процесуално недопустим, тъй като при спор относно правото на ответника да задържи внесената в негова полза гаранция правният интерес на ищеца следва да бъде защитен чрез осъдителен иск, а не чрез претенция за извършване на действия по фактическо превеждане на внесената като гаранция сума от една сметка в друга. Въззивният съд е преценил, че след като предявява и иск за установяване, че договорът не е прекратен и следва да бъде изпълняван, ищецът не желае връщане на гаранцията в своя патримониум, а претендира да бъде задължен ответникът да я отрази счетоводно по сметката си за гаранции, за да служи тя като обезпечение за изпълнението на договора. Изложил е съображения, че ищецът няма правен интерес от заявената искова претенция по причина, че ако се установи липса на основание за задържане на гаранцията, той ще разполага с осъдителен иск срещу ответника за връщане на внесената като гаранция сума, без значение по коя счетоводна сметка е отразена тя.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд – Пловдив въззивно определение.
Частният жалбоподател е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, посочвайки като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Налице ли е положителната процесуална предпоставка (правен интерес – пряк и/или косвен) за предявяване на осъдителен евентуален акцесорен иск наред с главния иск по чл.124, ал.1 ГПК, когато с главния иск се претендира установяването, че договорни правоотношения (договор от 16.01.2019 г.) не са прекратени и следва да продължи изпълнението му при императивно законово (чл.111 от Закона за обществените поръчки – ЗОП) и договорно изискване за налична „гаранция за добро изпълнение” (чл.9, т.2 от договора и чл.111 ЗОП) по сметка на Възложителя (ответника), но същият в резултат на изявлението си за прекратяване на договора е прехвърлил „гаранцията за добро изпълнение” от съответната счетоводна сметка (с/ка 429) и особена банкова сметка; 2. При установяване, че договорът не е прекратен, т. е. да продължи изпълнението му, задължително ли е „гаранцията за добро изпълнение” да бъде отново осчетоводена в съответната счетоводна сметка (с/ка 429) и възстановена в особената банкова сметка на Възложителя, с оглед интересите на Изпълнителя по отношение на собствеността на парите, или договора може да се изпълнява без тези императивни изисквания, като едва при прекратяването му поради изпълнение (извън случаите на виновно неизпълнение от изпълнителя), да бъде претендирано за връщане от Изпълнителя”.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска по посочен от касатора правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, ако по отношение на него са изпълнени някои от изискванията по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение/определение, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не се допуска.
Формулираните от частния жалбоподател въпроси не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за достъп до касационно обжалване. В съдържанието на въпросите е инкорпорирана тезата на жалбоподателя, че правният му интерес от водене на иска за задължаване на ответника да „възстанови” по съответната банкова и счетоводна сметка внесената гаранция за добро изпълнение на договора произтича от претендираното с другия иск съдебно установяване, че сключеният между страните договор не е прекратен и ответникът следва да продължи да го изпълнява. Въззивният съд не е възприел тази теза и е отрекъл наличието на правен интерес от водене на иска за „възстановяване” на гаранцията с мотиви, че ищецът не цели връщане на гаранцията, доколкото твърди липса на прекратяване на договора, и че при спор дали ответникът има право да задържи гаранцията като последица от твърдяно прекратяване на договора ищецът следва да защити правата си върху гаранцията с осъдителен иск, а не с иск за счетоводно отразяване на гаранцията от една сметка в друга. Прекратяването на производството по делото е обусловено от преценката на съда, че действията на ответника по счетоводно отразяване на гаранцията не пораждат правен интерес от защита с предявения иск, респ. че правата на ищеца по отношение на гаранцията подлежат на защита с друг иск (осъдителен иск за връщане на внесената като гаранция сума). Правилността на така извършената преценка не е предмет на проверка в стадия за селекция на касационните жалби, поради което становището на жалбоподателя за неправилно разрешаване на въпросите относно допустимостта на иска не може да предпостави допускане на обжалваното определение до касационен контрол.
Като самостоятелен аргумент за недопускане на касационно обжалване следва да се посочи и отсъствието на заявените по отношение на въпросите допълнителни изисквания, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обосновано с твърдение, че обжалваното определение противоречи на практиката в решение № 83/27.11.2013 г. по т. д. № 940/2012 г. на ВКС, І т. о. Цитираното решение е постановено след допуснато касационно обжалване по въпроса „съставлява ли гаранция по смисъла на чл.700, ал.1, т.4 ТЗ включено в оздравителния план задължение на кредитор спрямо друг кредитор/кредитори на несъстоятелността, за обезпечаване удовлетворяването му/им чрез вземането на обезпечаващия към несъстоятелния длъжник, като обект на гаранцията”. Формираната с решението практика на ВКС е неотносима към правния спор, предмет на разглежданото от въззивния съд дело, поради което не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Частният жалбоподател се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил в какво се изразява значението на поставените в изложението въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото (в аспекта на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г.). Липсата на аргументация лишава касационната инстанция от възможността да прецени дали касационното разглеждане на въпросите ще допринесе за постигане на целта, заложена в основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – чрез принос в тълкуването да се осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Допълнително следва да се отбележи, че основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК в случая е неприложимо, тъй като въпросите са зададени с оглед спецификата на конкретното спорно правоотношение и поради това са от значение единствено за правилното решаване на спора, предмет на делото.
По изложените съображения определението по ч. т. д. № 749/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователно е искането на частния жалбоподател за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното определение – чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност на подлежащите на касационно обжалване актове на въззивните съдилища, уредена като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017 г., не е тъждествена с неправилността по чл.281, т.3 ГПК. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, въззивният съдебен акт трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, игнорирал е императивни правни норми, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по съществото на спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материалния и процесуалния закон и от нарушаване на правилата на формалната логика, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само след допускане на въззивния акт до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК (инкорпорирано в частната касационна жалба) частният жалбоподател не е релевирал пороци на определението, които да насочват към квалифицираната форма на неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и да е възможно да бъдат констатирани въз основа на мотивите към решението. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби съставът на ВКС не преценява определението като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК и не намира основание да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 500 от 27.11.2019 г., постановено по в. ч. т. д. № 749/2013 г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :