О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2
София, 06.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 03.12.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1818 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 35 от 07.01.2013 год., по в.гр.д.№ 3494/2012 год. Софийски апелативен съд е отхвърлил предявените от М. Г. Ц. и С. М. Ц. субективно съединени искови претенции по чл.86, ал.1 ЗЗД срещу ЗД”Б. И.”, АД, [населено място] за заплащане на законна лихва върху сумите от по 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди за периода 16. 02. 2008 год. – 01.03.2008 год., като в останалата част е потвърдил първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 04. 06. 2012год., по гр.д.№ 2621/2011 год..
Недоволни от съдебния акт на въззивния съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали с оплакване за неправилност, като всеки един от касаторите в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по допускане касационната жалба на насрещната страна до разглеждане по същество и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І. По касационната жалба на ищците:
Касационната жалба е процесуално допустима- подадена е в рамките на преклузивния срок за касационно обжалване, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт.
Тя касае въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решението на СГС и са отхвърлени предявените от касаторите, в качеството им на ищци, субективно съединени искове по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата от по 50 000 лв., обезщетение за причинените на всеки един от тях неимуществени вреди до пълния размер на исковата сума от по 75 000 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона – чл.51, ал.2 ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила, касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторите възразяват срещу законосъобразността на извода на въззивния съд за съпричиняване на вредата от страна на наследодателя им.
Касационното обжалване по приложно поле същите са обосновали с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за крайния правен резултат по делото въпрос на материалното право: „ За да се приеме наличие на съпричиняване и съответно намаляване на обезщетението за вредите, достатъчно ли е формалното нарушаване на правилата на ЗДвП и ППЗДвП, или е необходимо нарушаването да е в пряка причинно- следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат?”.
Като израз на визираното несъответствие със задължителната практика на ВКС са посочени решения на ВКС, по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 206 от 12.03.2010 год., по т.д.№ 35/2009 год. на ІІ т.о.; № 159 от 24. 11. 2010 год., по т.д.№ 117/2009 год. на ІІ т.о., както и три определения, постановени в производството по чл.288 ГПК.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената от ищците касационна жалба, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ за ангажиране пряката отговорност на застрахователя за заплащане на обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди, настъпили в резултат на смъртта на общия им наследодател- техен син на 16.02.2008 год. при ПТП на Главен път Е -79 в тунела на К. дефиле на същата дата, за което вината е на водача Б./ Б./ Й. В., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното АД.
Позовавайки се на приетите по делото заключения на автотехническата експертиза, на медицинските експертизи относно механизма на настъпилия пътен инцидент и травматичните увреждания на сина на ищците – б.ж. на [населено място] С. Ц., както и на събраните писмени и гласни доказателства, решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел, че справедлив паричен еквивалент за възмездяване моралните болки и страдания на ищците, настоящи касатори, се явява сумата от по 75 000 лв. за всеки един от тях, така както е претендирана от същите, но поради наличие на съпричиняване на вредата от страна на наследодателя им, въведено със защитното възражение от ответника, поради за нарушаване разпоредбата на чл.137а ЗДвП – непоставен обезопасителен колан, с какъвто МПС е било снабдено, полагащото им се обезщетение е намалено на осн. чл.51, ал.2 ЗЗД с 1/3 .
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставеният от касатора материалноправен въпрос, свързан с предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД, като релевантен за крайния изход на делото попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касационен контрол.
За да приеме обективен принос на наследодателя на ищците – пострадал от процесното ПТП, въззивният съд се е позовал не само на допуснатото от същия, като пътник на задната седалка в процесния л.а., нарушение на разпоредбата на чл.137а ЗДВП, изискваща поставяне на предпазен колан, с който МПС е оборудвано, но и на липсата на категорични доказателства, че това му поведение е ирелевантно за неблагоприятния резултат , настъпил от непозволеното увреждане, т.е. , че и при поставен обезопасителен колан е щял да получи същите несъвместими с живота травматични увреждания.
В съобразителната част на заключението на съдебно-медицинската експертиза наистина такава възможност е коментирана, но само като предполагаема от в.л. вероятност и то при фактически данни, различни от установените по делото – движение на л.а. със скорост от 140 км./ч., с каквато, според заключението на изслушаната авто-техническа експертиза, не се е движило процесното МПС, предвид приетата такава в границите на 116 до 120 км./ч..
Поради това и даденото от въззивния съд разрешение на поставения от касаторите въпрос на материалното право не е в несъответствие с цитираната в изложението по чл.284, ал.3 т.1 ГПК задължителна практика на ВКС, която е в см., че намаляването на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено всякога от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите щети, като съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице само, ако пострадалият обективно е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с конкретното си поведение неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Следователно, като е приел, че при приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, не е допустимо съдът да обоснове изводите си за съпричиняване или не, на вероятности или на предположения, Софийски апелативен съд не е дал отговор на формулирания от касатора правен въпрос в отклонение от задължителната практика на ВКС.
Отделен в тази вр. остава въпросът, дали общият размер на претендираните от ищците обезщетения по реда на чл.226, ал.1 КЗ за причинените им неимуществени вреди не е занижен, съобразно практиката на ВКС при настъпила смърт, но с оглед принципа на диспозитивното начало, същият не подлежи на обсъждане от съда.
ІІ. По касационната жалба на ЗД [фирма]:
Касационната жалба е процесуално допустима-подадена е в рамките на установения в процесуалния закон преклузивен срок от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС въззивен съдебен акт.
Предмет на същата е въззивното решение на Софийски апелативен съд, в частта, с която са уважени предявените в субективно активно съединяване преки искове по чл.226, ал.1 КЗ.
Основно касаторът- ЮЛ възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че в случая са налице предпоставките на закона за ангажиране на договорната му отговорност за обезвреда, като застраховател на гражданската отговорност на делинквента по реда на пряката искова претенция на пострадалите.
В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът явно се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на значимите за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС се свеждат до приложението на чл.52 ЗЗД и критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди, до предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване обезщетението за неимуществени вреди при принос на пострадалия, за възможността с решение по чл.290 и сл. ГПК ВКС да определя критерии за справедливо обезщетяване по чл.52 ЗЗД, различни от посочените в тълкувателната практика на ВС и за съдебният акт, който следва да бъде приложен при противоречие между решения на ВКС по чл.290 ГПК задължителните тълкувателни решения на ВКС и дали следва при смърт на застрахования делинквент застрахователят да носи отговорност пред третото лице за вредите от осъществения деликт.
Като израз на визираното противоречие са посечени ППВС № 4/68 год.; ППВС № 7/78 год.; решение № 780/27.12.2010 год. на ІV г.о.; решение № 83/06.07.2009 год. на ІІ т.о..
Искането за допускане касационно разглеждане на делото е неоснователно.
Поставените от касатора материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.52 ЗЗД и на чл.51, ал.2 ЗЗД са значими за изхода на спора, но не е налице допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп да касационно обжалване.
Произнасянето на съда по размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и по защитното възражение на застрахователното дружество, основано на чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от преценката на фактическия и доказателствен материал по делото, като правилността й може да се разглежда само по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Определянето на приноса на пострадалия към съпричиняването на вредите, както и на размера на обезщетението за неимуществени вреди винаги е обусловено от конкретни за всяко дело обстоятелства, при съобразяване и на задължителните за съдилищата указания за критериите при прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, дадени с ППВС № 4/1968 год. и с цитираните решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК, с които Софийски апелативен съд, както се посочи по – горе при разглеждане касационната жалба на ищците, се е съобразил.
Що се касае до останалите формулирани от касатора въпроси , то част от тях – вписаните под № 6 и № 7, са хипотетични, тъй като въобще не са били предмет на разглеждане от въззивния съд, поради което не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК- арг. от т. 1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС. Само за пълнота на настоящето изложение следва да се посочи, че по тях не съществува спор нито в съдебната практика, нито в правната доктрина и в този см., доколкото отговорът им е свързан с института на непозволеното увреждане, то той се намира във всеки учебник по облигационно право. На друга част – свързаните със задължителния характер на решенията по чл.290 и сл. ГПК е даден отговор с ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, а за начина на преодоляване на противоречие между последните, постановени от съответни състави на ВКС, както и между тях и задължителната практика на касационната инстанция, създадена преди влизане в сила на действащия ГПК отговор е дал законодателят с нормата на чл.292 ГПК.
Поставеният под № 8 въпрос, по своята същност представлява оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, което като относимо към основанията за касационно обжалване не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Обстоятелството, че въззивният съд в съобразителната част на обжалваното въззивно решение е изложил съждения както относно приетите от него за установи по делото факти, въз основа на извършена преценка на доказателствения материал по делото, така и за правните изводи до които е достигнал, обосновава правен извод, че формалното изискване на чл.236 ГПК е спазено.
Що се касае до правилността на така изградените правни и фактически изводи, която се оспорва от касатора, то тя подлежи на контрол от касационната инстанция само при допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, но сама по себе си е ирелевантна за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и не би могла да ги обоснове.
При този изход на делото в производството по чл.288 ГПК разноските следва да останат за страните, така както са извършени от тях.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на Върховният касационен съд, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 35 от 07.01.2013 год., по в.гр.д.№ 3494/ 2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: