4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 20
София, 10.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4016 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. А. К. и Д. Г. К. – двамата от [населено място], обл. П., чрез процесуалния им представител адв. Б. Б., против въззивното решение № 1058 от 25 юни 2012 г., постановено по гр.д. № 740 по описа на апелативния съд в гр. София за 2012 г., с което е потвърдено решение № 21 от 16 януари 2012 г., постановено по гр.д. № 700 по описа на окръжния съд в гр. Перник за 2011 г. за отхвърляне на предявения от К. иск против С. Р. К., М. В. К. и Г. В. К. – тримата от [населено място], за отмяна на дарение на недвижим имот от 1975 г., сторено от Д. Г. К. на сина му В. К. чрез майката и законен представител П. А. К..
В касационната жалба се сочат всички основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, като се поддържа, че съдът избирателно е преценявал доказателствата по делото и не са обсъдени доводи и възражения на касаторите, неправилно е прието, че за имота е необходима индивидуализация към момента на предявяването на иска, и неправилно е прието недоказването на липсата на изпълнение на задълженията, произтичащи от договора за дарение, макар дарителите да са се нуждаели от издръжка и задължените лица са им отказали. Сочи се, че съдът не е взел предвид установените по делото чрез документи и свидетелски показания здравословно състояние на дарителите, изключително лошите им битови условия, липсата на други източници на доходи, както и че след смъртта на надарения, неговите наследници прекъснали всякакви връзки с дарителите. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по въпросите за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, доводите на страните и да се отнесе критично към доказателствения материал, а не да препраща към мотивите на първоинстанционния съд (сочат се пет решения на ВКС по чл. 290 ГПК), и по въпроса за постановяване на решението на апелативния съд в противоречие с разпоредбата на ЗЗД за отмяна на дарение на недвижим имот (сочат се три решения на ВКС и решение на районен съд, влязло в сила).
Подадено е и становище от Л. Д. Г. от [населено място] – наследник на починалия след подаване на жалбата Д. К., в което се поддържат доводите, посочени в касационната жалба.
Ответниците С. Р. К., М. В. К. и Г. В. К. – тримата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. К. Б., в отговор на касационната жалба излагат доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд изцяло препраща към мотивите на първата инстанция, като приема първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно. По изложените във въззивната жалба доводи се сочи последователната съдебна практика, според която ако дарителите са поискали издръжка след смъртта на надарения, неговите наследници не дължат такава, тъй като за тях не съществува моралното задължение към дарителя да са му признателни за дарението и поради липсата към момента на откриване на наследството на правно задължение за наследодателя да дава издръжка на дарителя, като въззивният съд подчертава, че процесният случай не е такъв. Приема се още, че по отношение на ищцата П. К. искът е неоснователен, тъй като тя няма качеството на дарител по договора, поради което и не може да предяви иск за отмяна на дарението.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
На първо място се поставя проблемът за необходимостта съдът да обсъди всички доказателства и доводи на страните, както и за възможността съдът да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК. В първата си част проблемът е поставен общо, без касаторите да са конкретизирали кои точно доводи и обстоятелства не са взети предвид от съда, а иначе биха довели до различни правни изводи в обжалваното решение. Липсата на конкретизация пречи на съда да извърши преценка за наличието на противоречие с практиката на ВКС. По втората част на проблема е налице неизменна съдебна практика по приложението на чл. 272 ГПК – когато въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първата инстанция, като тази възможност се използва при съвпадение на фактическите и правните изводи, а не само на крайния резултат от решаващата дейност. В тези случаи се приема, че въззивният съд е мотивирал решението си, като е направил свои мотивите на първата инстанция, с които обосновава изводите си по съществото на спора. Тъй като не е налице противоречие с дадени в обвързващата съдебна практика разрешения на поставения проблем, не се налага касационното обжалване да бъде допуснато, а настоящият съдебен състав не намира основание за изменение или напускане на обвързващата съдебна практика в това отношение.
На второ място се сочи, че решението на апелативния съд е в противоречие с разпоредбата на ЗЗД за отмяна на дарение на недвижим имот. Какво точно противоречие са съзрели касаторите между законовата норма и даденото от въззивния съд разрешение не се сочи. Правен въпрос не може да бъде извлечен от съда (подобно действие не може да бъде вменено в задължение на ВКС, съгласно задължителните постановки, дадени в ТР № 1 по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1), поради което е и невъзможна съпоставка с други разрешения на съдилищата в представената от касаторите съдебна практика, за да се дойде до заключение за наличие на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Ответниците претендират заплащане на сторени за касационното производство разноски, заплатени по договор за правна защита и съдействие, които им се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и са в размер на 300 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1058 от 25 юни 2012 г., постановено по гр.д. № 740 по описа на апелативния съд в гр. София за 2012 г.
ОСЪЖДА П. А. К., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], обл. П., и Л. Д. Г., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплатят на С. Р. К., М. В. К. и Г. В. К. – тримата с адрес в [населено място],[жк], [улица], сумата от 300,00 (триста) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: