О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 20
Гр. София, 10.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на осемнадесети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 964 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 5692 от 19.12.2016 г., подадена по пощата на 15.12.2016 г. от И. Д. Д. чрез адвокат М. И. от АК – П. против решение № 248 от 03.11.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 376/2016 г. на Апелативен съд – Велико Търново.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответниците по касация В. Д. П., Д. Т. П. и Д. И. Т. чрез адвокат Н. Д. от АК – П. са подали отговор на касационната жалба, като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и срещу основателността на касационната жалба. Заявено е искане за присъждане на разноските, направени пред настоящата инстанция.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, апелативният съд е потвърдил решение № 293 от 22.06.2016 г., постановено по гр.д.№ 537/2014 г. на Окръжен съд – Плевен, с което е отхвърлен предявеният от И. Д. Д. против В. Д. П. и Д. Т. П. иск с правно основание чл. 108 ЗС за собствеността и предаване на владението върху недвижим имот, представляващ апартамент № 3 на първи етаж в жилищна сграда на ЖСК „М. – 85”, [населено място], [улица], вх. В, с идентификатор 56722.656.159.3.3 по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-56 от 18.09.2007 г. на изпълнителния директор на АГКК, както и е отхвърлено искането на И. Д. Д. против В. Д. П. и Д. Т. П. с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт за собственост на недвижим имот, построен от ЖСК № 133, том VII, рег.№ 7419, дело № 699/2005 г. по описа на нотариус Ж. М. (рег.№ 005 на НК). Отхвърлен е и предявеният от И. Д. Д. против В. Д. П., Д. Т. П. и Д. И. Т. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 22 460 лв. – обезщетение за лишаването на ищцата от ползване на процесния апартамент през периода от 09.06.2009 г. до 09.06.2014 г.
Въззивният съд е съобразил, че с исковата молба са заявени твърдения, че ищцата (сега – касатор) е законен наследник на своята осиновителка С. Д., б.ж. на [населено място], починала на 12.07.2004 г., която от 1985 г. е била член-кооператор по право в ЖСК „М. – 85”, [населено място] поради отчужден недвижим имот. Баба й била обезщетена с един двустаен апартамент и с гараж, а майка й – с процесния тристаен апартамент № 3 в сградата на ЖСК „М. – 85”. Ответникът Д. И. Т. живеел с майка й и впоследствие сключили граждански брак. С. Д. й имала няколко мозъчни инсулта (включително на 29.06.1996 г.) и се залежала. През 2009 г. ищцата видяла документи, че майка й е поискала да бъде освободена на 01.08.1996 г. като член-кооператор от ЖСК, а за член кооператори били приети В. Д. П. и Д. Т. П., но молбата не е подписана от соченото за автор лице, поради което не е довела до прекратяване на членството в ЖСК. От името на майка й била подадена молба на 27.03.1997 г. до [община] за получаване на парично обезщетение вместо обезщетение с недвижим имот в ЖСК „М. – 85” и последвало издаването на заповед № РД-15-814 от 10.06.1997 г. на кмета на [община], с която е изменена заповед № РД 16-876 от 17.06.1988 г. и е разпоредено на С. Д. да се изплати парично обезщетение в размер на 24 065 лв., което е получено от съпруга й Д. И. Т.. Като е твърдяла липсата на валидно прекратено членство от страна на майка й, ищцата е поддържала, че членствените права на В. и Д. П. и съответно нотариалният им акт са нищожни поради липса на съгласие. Съответно – счита себе си за собственик на имота по силата на наследяване по чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗН. Предвид лишаването й от ползване на имота е поискала ответниците да бъдат осъдени солидарно да й заплатят сумата 22 460 лв. – обезщетение за лишаването от ползване за период от 5 години назад преди подаване на исковата молба, т.е. от 09.06.2009 г. до 09.06.2015 г. Въззивният съд е приел за установено (включително при условията на чл. 272 ГПК), че ищцата е законен наследник на С. Д. (починала на 12.07.2004 г.), която приживе е била обезщетена по реда на чл. 100 ЗТСУ за отчужден наследствен имот с тристайно жилище в сградата на ЖСК „М.-85”, а родителите на наследодателката били обезщетени с двустайно жилище (който обект впоследствие станал собственост на ищцата). С нотариално заверена молба от 27.03.1997 г. С. Д. е изрично поискала вместо тристайния апартамент № 3 да бъде обезщетена парично, в отговор на което е издадена заповед № РД-15-814 от 10.06.1997 г. на основание чл. 103, ал. 5 ЗТСУ и искането е удовлетворено. С решение от 12.06.1997 г. ОС на ЖСК „М. – 85” е задължило С. Д. и новоприетите член-кооператори В. и Д. П. да подпишат договори за условията при които първата ще бъде освободена, а вторите – приети, като изрично е постановено приемането на В. и Д. П. за член-кооператори. По делото е било спорно дали наследодателката на ищцата е подписала молбите от 01.08.1996 г. и 19.08.1996 г., с които е поискала освобождаване от членство в ЖСК „М. – 85” и молбата от 27.03.1997 г. до [община] за замяна на имотното с парично обезщетение. Съгласно ЕР на ТЕЛК-Обща, [населено място] № 1654/176 от 09.09.1996 г. С. Д. е инвалидизирана с първа група инвалидност с чужда помощ с диагноза: „Други недобре определени мозъчно съдови болести, хипертония артериалис гр. ІІ, изх. инсулт в БЛСМА, лека десностранна спастична хемипареза, тежък психоорганичен синдром” като е отразено, че на 29.06.1996 г. е получила слабост на десните крайници и говорни смущения, лекувана е амбулаторно и оттогава не може да се движи самостоятелно. Изслушано е заключение на съдебно-графическа експертиза с вещо лице М. М., съгласно което подписите в двете молби с дата 01.08.1996 г. от С. Д. до председателя на ЖСК „М.-85” за освобождаване и подписът в молбата от 19.08.1996 г. също за освобождаване като член кооператор са положени от соченото за автор лице – наследодателката на ищцата. Като сравнителен материал са ползвани оригинал на заявление от 06.11.2001 г. на С. Д. за издаване на документ за самоличност (лична карта), оригинали на документите от 1990 г. до 2004 г., съдържащи се в пенсионното досие на С. Д., съхранявано от ТП на НОИ – П., както и саморъчно завещание от 11.02.1997 г., съхранявано от СВ – П.. Допуснататата допълнителна съдебно-графическа експертиза с вещо лице Ф. С. приема, че подписите в двата екземпляра на молби от 01.08.1996 г. и подписът в саморъчното завещание не са положени от лицето, подписало ЕР на ТЕЛК № 1654/176 от 09.09.1996 г., което е посоченото като сравнителен материал от ищцата и се съхранява от ТП на НОИ – П., където няма други ЕР на ТЕЛК за периода от 29.06.1996 г. до 09.09.1997 г. С НА № 133, том VІІ рег. № 7419, д.№ 699/2005 г. на нотариус Ж. М., издаден на основание чл. 35, ал. 2 ЗЖСК (при представен протокол на ОС на ЖСК за разпределение на имотите в сградата и взето решение за снабдяване на член-кооператорите с нотариални актове от 07.10.2005 г.), ответниците В. и Д. П. са признати за собственици на процесния недвижим имот, представляващ апартамент № 3, вх. В, на 1 етаж, в ЖСК „М. – 85”, в [населено място], [улица]. При така установените факти не са споделени доводите на И. Д. Д. относно нищожността на едностранното волеизявление на майка й за доброволно напускане на ЖСК ”М.-85” в молби от 01.08.1996 г.,19.08.1996 г. и до Община [населено място] от 27.03.1997 г. за замяна на обезщетението. Наследодателката е била член-кооператор по право в ЖСК. Със заключенията на съдебно-графическите експертизи е установено, че подписите по посочените молби са положени от С. Д., като молбата до Общината е и с нотариална заверка на подписа. Въз основа на това е формиран извод за наличието на съгласие от страна на наследодателката за изменение на начина на обезщетяване и за освобождаване от членството в ЖСК. Нарочно е обсъдено допълнителното заключение на съдебно-графическата експертиза, като е прието, че то не променя този извод, тъй като в ползваното като сравнителен материал ЕР на ТЕЛК № 1654/176 от 09.09.1996 г. в графата „получил решението” не е посочено името на лицето, което е получило решението, т.е. няма основание да се поддържа, че това е била С. Д.. Съобразена е практиката по приложението на чл. 19, т. 1 ЗЖСК (решение № 210 от 16.03.1998 г. на ВКС по гр.д.№ 795/1997 г. на ВКС, ІІ г.о.), съобразно която с достигане на волеизявлението за доброволно напускане на ЖСК от член-кооператор по право до УС на ЖСК се прекратява членството в ЖСК. Обсъдени са и доказателствата, касаещи психичното здраве на С. Д. – удостоверение от Клиника по психиатрични заболявания при УМБАЛ [фирма] [населено място], съгласно което С. Д. не се води на учет и е психично здрава, както и отсъствието на отбелязване, отричащо дееспособността й в ЕР на ТЕЛК № 1654/176 от 09.09.1996 г. Подчертано е, че членственото правоотношение на ответниците В. и Д. П. не произтича от разпоредителка сделка, сключена със С. Д.. Като неоснователен е преценен довода за нищожност на решението на Общо събрание на ЖСК „М.-85” от 12.06.1997 г., с което П. са приети за член-кооператори, тъй като към този момент членственото правоотношение на С. Д. е било прекратено поради искането й за доброволно напускане на ЖСК, посочено в писмените молби от 01.08.1996 г. и 19.08.1996 г и съответно към момента на приемането на ответниците за член-кооператори е съществувал свободен имот. С това е обоснован крайния извод, че към момента на смъртта й (12.07.2004 г.) С. Д. не е притежавала правото на собственост върху процесния апартамент № 3, съответно – ищцата не е придобила това право по силата на наследственото правоприемство, което има за последица отхвърляне на предявените от нея обуславящ иск по чл. 108 ЗС и обусловени претенции по чл. 537, ал. 2 ГПК и чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
В изложението на касационните основания са формулирани следните въпроси:
(1) „При наличие на ЕР на ТЕЛК от 09.09.1996 г. за получения на 26.06.1996 г. пореден инсулт на наследодателката С. Д. с парализа на десните крайници с говорни смущения с доста снижени волеви и паметови реакции, следва ли въззивният съд по силата на служебното начало да допусне исканата от ищцата и пред двете съдебни инстанции съдебно – медицинска експертиза с поставените задачи с оглед възможността на същата да подписва каквито и да било документи, както и за наличие у нея на пълна аграфия за периода от 01.08.1996 г. и за една година напред ?” – поддържа се противоречие с т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Р № 113 от 04.06.2013 г. по гр.д.№ 759/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и Р № 57 от 16.04.2013 г. по гр.д.№ 871/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о.,
(2) „Може ли решението на съда по основния въпрос да се базира на оспорената от ищеца графологическа експертиза, изготвена без съобразяване с обстоятелството, че към 01.08.1996 г. изследваното лице е получило тежко заболяване, водещо до неумишлени изменения на почерка или пълна аграфия, а почеркът е изследван като на лице без здравословни проблеми, въз основа на документи, неотразяващи изследвания период, като самата експертиза е изготвена от служебно свързано с ответника вещо лице без изготвяне на съдебно – медицинска експертиза относно здравословното състояние на С. Д. или налице е необоснованост на съдебното решение, постановено при ненапълно изяснена фактическа обстановка ?” – поддържа се противоречие с Р № 1 от 30.01.2015 г. по т.д.№ 52/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р № 57 от 16.04.2013 г. по гр.д.№ 871/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о.,
(3) „Налице ли е липса на мотиви при произнасянето на въззивната инстанция по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, при условие, че въззивната инстанция не ги е изложила ?”- поддържа се противоречие с Р № 120 от 04.04.2013 г. по гр.д.№ 964/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Р № 99 от 22.06.2015 г. по гр.д.№ 6817/2014 г. на ВКС, І г.о.,
(4) „Налице ли е произнасяне на съда въз основа на неприети по делото, а следователно и негодни доказателства, като разписка за изплатена сума от 22.10.1997 г. на РДСК – П. за получаване на обезщетението лично от наследодателката?” – поддържа се противоречие с Определение № 661 от 30.07.2015 г. по т.д.№ 3260/2014 г. на ВКС, І т.о.
(5) Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с преюдициални за спора въпроси относно нищожността на едностранното волеизявление на С. И. Д. за напускане на ЖСК и за замяна на имотно обезщетение с парично, както и относно нищожността на решението на ОС на ЖСК „М.-85” от 12.06.1997 г. за приемане на В. Д. П. и Д. Т. П. като член-кооператори.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато въз основа на доводите за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази част на изложението касаторката е развила своето несъгласие с формираната от въззивния съд правораздавателна воля във връзка с твърдяната нищожност на едностранното волеизявление на С. И. Д. за напускане на ЖСК и за замяна на имотно обезщетение с парично, както и за нищожност на решението на ОС на ЖСК „М.-85” от 12.06.1997 г. за приемане на В. Д. П. и Д. Т. П. като член-кооператори, без да формулира правен въпрос, който съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК формира общото основание за допускане на обжалването. С посоченото тълкувателно решение е прието, че касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Върховният касационен съд не разполага с правомощие да изведе такъв въпрос от текста на касационната жалба или от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, доколкото подобно действие би влязло в пряко противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес. При отсъствието на конкретно формулиран въпрос касационният съд не може да прецени дали е налице хипотеза в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска.
На следващо място, с оглед изложената от касаторката обосновка, цитираните по-горе питания под №№ 1, 2, 3 и 4 нямат характеристиките на правни въпроси по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. С тях се търси не принципен отговор на общ правен проблем, а упражняване на контрол върху правилността на формираните от въззивния съд изводи относно релевантните за спора факти, като се излага несъгласието на касаторката с тези изводи. Подобен контрол може да бъде осъществен едва при допуснато касационно обжалване, с акт, постановен по реда на чл. 290 ГПК, но не и в рамките на производството по селектиране на жалбите. Освен това несъгласието на касаторката с направените от въззивния съд фактически констатации и доводи за допуснати процесуални нарушения не намират опора в делото. Данните по делото не сочат на извод да са били налице предпоставки за служебно събиране на доказателства по реда на чл. 195 – чл. 206 ГПК, поради което и не е налице противоречие с разясненията по т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Изслушаните по делото заключения на съдебно-графическите експертизи са обсъдени задълбочено, като преценката на същите е осъществена при спазване изискванията на чл. 202 ГПК и съдът се е мотивирал защо споделя формирания от ВЛ М. М. извод и защо не счита, че констатациите на ВЛ Ф. С. подлагат на съмнение същия. Отхвърлянето на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е мотивирано, като съдът се е обосновал с неоснователността на обуславящия иск за собствеността върху имота. Не се констатира да са формирани изводи относно релевантни за спора обстоятелства въз основа на неприети по делото доказателства. По отношение на разписката за изплатена сума от 22.10.1997 г. на РДСК – П. следва да се отбележи, че същата няма обуславящо значение за изхода на спора, доколкото обстоятелството дали лично наследодателката е получила определеното й парично обезщетение е без значение при преценката за валидното прекратяване на членственото й правоотношение в ЖСК „М.-85”, предопределящо извода за непринадлежност на спорното право на собственост в патримониума на С. Д. към патримониума й към момента на нейната смърт, а като последица от това – за отсъствието на основание ищцата да бъде призната за титуляр на претендираното вещно право. Не се констатира да е налице противоречие между въззивното решение и релевираната практика на ВКС, в която връзка следва да се има предвид, че „противоречие” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) е налице, когато с обжалваното решение и посочената от страната – касатор съдебна практика са дадени противоположни разрешения на идентични правни проблеми, а не когато изхода по отделните дела, поради конкретните особености на казусите, е различен.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторката следва да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски за защита пред ВКС – сумата 300 лева, представляваща договорено и заплатено в брой възнаграждение за 1 адвокат, съобразно ДПЗС № 00001609 от 22.02.2017 г. (л. 37).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 248 от 03.11.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 376/2016 г. на Апелативен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА И. Д. Д. ДА ЗАПЛАТИ на В. Д. П., Д. Т. П. и Д. И. Т. сумата 300 (триста) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: