1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 20
гр. София, 13.01.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
при участието на секретаря
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. № 1168 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Д. И. Т. и М. Й. М. обжалват решение № 354 от 10.12.2018 г. по в.т.д. 360/18 г., Апелативен съд – П., 3 с-в, в частта, с която са уважени исковете срещу тях като е потвърдено решение № 79 от 13.2.2018 г. по т.д. 760/16 г., с което е признато за установено по отношение на жалбоподателите, че дължат на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата от 61 311,40 евро – главница в т.ч. предсрочно изискуема ведно със законната лихва от датата на заявлението по чл. 417 от ГПК – 25.07.2016 г. до окончателното изплащане, сумата 13 041,69 евро – възнаградителна лихва за периода от 25.4.2014 г. до 22.7.2016 г. сумата от 693,41 евро – наказателна лихва за периода 26.5.2014 г. до 24.7.2016 г. и сумата 295,57 евро, комисиони за управление на кредита за 2014 г. и 2015 г. , които суми са дължими по договор за ипотечен кредит „Улеснение“ № 314 – 283 от 25.7.2008 г. и анекс 1 от 22.1.2013 г. към него и за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. 10 474/16 г. РС – Пловдив, X. състав.
Излагат съображения, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Излагат съображения, че съдът не е преценил правилно, че не е предоставена заетата сума.
Молят да се отмени решението частично по отношение на отхвърленото възражение за съдебно прихващане и се извърши съдебна компенсация на уважените искове със сумата от 63 900 евро, представляваща вреди от неразрешена платежна операция по смисъла на чл. 51 от ЗПУПС от банкова сметка [банкова сметка] с титуляр Д. И. Т., която неразрешена платежна операция се изразява в изтегляне от каса от трето лице без съгласието на титуляра на сумата от 63 900 евро от горепосочената банкова сметка на 01.08.2008 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси:
I. Сочи основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК по следните правни въпроси:
· Надлежното изпълнение на поетото от страна на банката задължение по договор за банков кредит за отпускане/предоставяне на заемателя на парична сума и съответно за усвояването й, обусловено ли е от постигнато съгласие между страните в договора за банков кредит относно заемната сметка или кредитната институция може ли и без съдебна намеса да предостави сумата по друга банкова сметка на кредитополучателя?
· Предоставянето на заемната сума по договора за банков кредит обусловено ли е от постигнато между страните съгласие и изразена от кредитополучателя воля в договора за конкретна банкова сметка?
· Когато в договора за банков кредит е посочено, че заемната сума ще се предостави по конкретна банкова сметка при кредитната институция кредитополучател, но по отношение на нея страните не са постигнали съгласие, надлежно ли е изпълнението при заверяване на друга банкова сметка на кредитополучателя по друг договор за кредит между същите страни?
· Липсата на постигнато съгласие в договора за кредит за конкретна банкова сметка за усвояване на заемната сума представлява ли съществено условие по смисъл на чл. 430 от ТЗ и празнината в съдържанието на договора следва ли да бъде преодоляна чрез критериите по чл. 20 от ЗЗД или води до извод за неизпълнение на задължението на кредитодателя. Апелативен съд – П. бил отговорил, че липсата на постигане на съгласие за конкретна банкова сметка за усвояване и отчитане на кредита е ирелевантно, тъй като е доказано заверяване на друга банкова сметка на кредитополучателя, но за усвояване и отчитане на друг договор за кредит. Това било прието разрешение в нарушение на решение № 125 от 12.07.2013 г. по т.д. 910/2012 г.
По отношение на тези въпроси сочи наличието на основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.
II. Сочи основание по чл. 280, ал.1 т. 1 и т. 3 от ГПК по отношение на следните въпроси:
· При наличието на две лихвоносни главни задължения, възникнали от два отделни юридически факти /договори за кредит/, изпълнението, на които и по една и съща банкова сметка, погасяването на задълженията по реда на чл. 76, ал.1 или по ал. 2 от ЗЗД е по отношение на задълженията на всеки един от двата договори за кредит?
· При погасяването на задълженията по два различни договори за кредит следва ли да се съобразяват падежите по погасителните планове на всеки един договор за кредит и съответно уговорените падежи на вноските елиминират ли приложението на чл. 76, ал.1 и чл. 76, ал.2 от ЗЗД. Бил даден отговор на въпроса, че и двата кредита са лихвоносни, поради което е приложима чл. 76, ал.2 от ЗЗД, а не чл. 76, ал.1 ЗЗД. Следвало да се погасяват вноските с по-ранен падеж и съответно по-рано възникналите задължения за наказателни лихви. Това било налице противоречие с решение № 111 от 27-.10.2009 г. по т.д. 296/09 г. на ВКС, решение № 48 от 25.1.2000 г. по гр.д. 1065/99 г. и решение № 1276 от 8.10.1999 г. по гр.д. 577/99 г. 5 ГО и решение № 266 от 12.6.2006 г. по т.д. 832/2005 г. Въпросът бил с правна неяснота, която следвало да бъде изяснена. При два погасителни плана елиминирало ли се правилото на чл. 76 от ЗЗД .
III. Основание по чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК. Апелативен съд – П. не допуснал повторна съдебно-графологична експертиза по отношение на изследването на почерка във всички попълнени реквизити на нареждане-разписка, а в постановеното съдебно решение бил приел, че липсва ненадлежна платежна операция, тъй като сумата по кредита била изтеглена от каса като се е позовал на експертното заключение, оспорено пред ОС – Пловдив и пред въззивния съд.
· При непълно и небосновано заключение на вещо лице следва ли по искане на жалбоподателя да се допусне ново или допълнително такова, длъжен ли е въззивният съд да допусне нова допълнителна експертиза?
· При преценка на експертното заключение следва ли съдът да подложи на оценка и самият изследван от вещото лице документ, ако в него се установяват различия относно почерк и подписи?
· При оспорване на заключението следва ли въззивният съд да изложи мотиви защо приема експертизата като пълна и обоснована? Сочи противоречие с практика на ВКС, изразена в решение № 185 от 26.1.2018 г. по т.д. 154/17 г., ВКС, решение № 142 от 20.6.2017 г. по гр.д. 3673/16 г. на ВКС, решение № 129 от 8.11.2017 г. по гр.д. 60 344/16 г. ВКС, 3 ГО.
IV. Основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Съдът бил приел, че страните били посочили адреси за кореспонденция в договора и нотариусът не би длъжен да предприеме връчване на нотариалните покани по постоянен или настоящ адрес на задължените лица. Посоченият в договора за кредит адрес за кореспонденция със задължението по договора лица елиминира ли чл. 38 от ГПК, приложима на основание чл. 50 ЗННД. Ненамирането на адреса води ли до извод за недобросъвестно поведение?
V. Следва ли волеизявлението на банката за предсрочна изискуемост да е ясно, недвусмислено и може ли същото да е под условие? Сочи противоречие с решение № 112 от 23.6.2016 г. по т.д. 1556/15 г., решение № 148 от 2.12.2016 г. по т.д. 2072/15 г. ВКС, 1 ТО.
Ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД оспорва касационната жалба като недопустима, а разгледана по същество, неоснователна. Счита, че поставените въпроси във връзка с чл. 76 от ЗЗД са недопустими с оглед ТР 3от 27.3.2019 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на експертизата – било неоснователно искането. Повторна експертиза била неоснователна. АС в случая бил кредитирал заключението на СГЕ като правилно. Подробно и в съответствие с константната практика на ВКС АС Пловдив бил направил изводи за предсрочната изискуемост. Иска да не се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е допустима. Подадена е от страна, която има правен интерес да обжалва и срещу решение подлежащо на обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
С обжалваното решение Апелативен съд [населено място] е потвърдил решение № 79 от 13.02.2018 г. на Окръжен съд [населено място], с което е признато по отношение на Д. Иванова Т. и М. Й. М., че дължат солидарно на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата от 61 113,40 евро главница в т.ч. предсрочно изискуема ведно със законната лихва от заявлението 25.7.2016 г. до окончателното плащане, 13 041,69 евро – възнаградителна лихва за периода 25.4.2014 г. до 22.7.2016 г. сумата 693,41 евро наказателна лихва за периода 26.5.2014 г. до 24.7.2016 г., както и сумата 295,57 евро, комисиони за управление на кредита за 2014 г. и 2015 г., които суми са дължими по договор за ипотечен кредит „Улеснение“ № 314-283 от 25.7.2008 г. и анекс 1 от 22.1.2013 г. към него, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. 10 474/16 г. на РС Пловдив X. гр.с. и е отхвърлено възражение за прихващане на стойност 63 900 евро – стойност на неразрешена платежна операция, изразяваща се в извършено на 01.08.2008 г. плащане на същата сума от каса на трето лице без съгласие на титуляра на банковата сметка и са осъдени Д. Т. и М. М. да заплатят на „П.“ АД разноски за производството по ч.гр.д. 10474/16 г. в размер на 9 471,02 лв и са осъдени да заплатят разноски за юрисконсулт от 450 лв за производството пред АС- Пловдив.
Видно е от данните от ч.гр.д. 10 474/16 г. по описа на Районен съд Пловдив, че е издадена заповед за изпълнение на парично задължение на основание чл. 417, т. 2 от ГПК. Предмет на установителния иск с правно основание чл. 422 от ГПК пред Окръжен съд Пловдив са били вземания, основани на предсрочна изискуемост на задължение за връщане на банков кредит по договор за предоставяне на „Юнионкредит Улеснение“ от 25.7.2008 г. и изменен с Анекс 1 от 22.1.2013 г., сключен между „М. Юнионбанк АД универсален праводател на „П.“ АД. В настоящия случай въззивният съд е приел, че искът е допустим, тъй като ответниците като длъжници са подали възражения по чл. 414 от ГПК в срок. Приел е, че е сключен договор за банков кредит № 314-283 от 25.7.2008 г. „Улеснение“ между „М. Юнионбанк“ АД и Д. Т. кредитополучател и М. М. солидарен длъжник. Съдът е приел, че е настъпило универсално правоприемство между двете банки по силата на осъществено правоприемство между „М. Юнионбанк“ АД и „Прваинвестиционна банка“ АД чрез вливане на основание чл. 262 от ТЗ. Първоинстанционният съд е уважил исковете на банката като длъжниците са обжалвали пред Апелативен съд – П. съдебното решение и с обжалваното в настоящето производство решение, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд. Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало надлежно правоотношнеие на основание договор за банков кредит, по силата, на който банката е поела задължение да отпусне заем на Д. Т., а последната да върне заетата сума по реда и в сроковете, приети от страните съгласно погасителен план. Приел е, че М. М. е поел задължение като солидарен длъжник. Също така с оглед извършеното оспорване от длъжниците за неизпълнение на задължението на банката да предаде паричната сума, е приел, че в договора страните не са приели точен номер на банкова сметка, по която банката да изпълни задължението си да предаде парите съгласно задължението й, породено от договора за банков кредит. Но Д. Т. е имала открита сметка в банката и сумата , уговорена в договора за кредит, е постъпила по нейната сметка като сметката е заверена и съгласно правилото на чл. 305 от ТЗ банката е изпълнила задължението си. Приел е, че Д. Т. е усвоила кредита като е получила сумата чрез удостоверяване в нареждане-разписка. Подробно е разгледал възражението за ненадлежна платежна операция и е приел, че с оглед заключението на вещото лице и самия документ, Д. Т. е изписала и подписала документа. По отношение на неточното изпълнение на задължението и с оглед сключен и друг договор за кредит „Домът“ съдът е приел, че между двата договора не може да се приложи правилото на чл. 76, ал.2 от ЗЗД. А е посочил, че при постъпления на суми по сметката , по която е отчитан кредитът те са отнасяни от банката към падежиралите задължения, а неизпълнение на задълженията е настъпило за тези парични задължения, произтичащи от договора за кредит „Улеснение“ като по отношение на тях е приел уговореното между страните съобразно диспозитивната норма на чл. 76, ал.2 от ЗЗД за погасяване при недостиг на парични средства. По този начин е приел, че действително по отношение на задълженията по този договор е настъпило неизпълнение и съобразно уговореното в Анекс 1т. 10.1. от страните е приел, че при това неизпълнение, предвидено в договора, за банката се е породило право да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем, което е и сторила надлежно с връчване на нотариални покани до двамата длъжници на адресите , посочени в договора. Така е установил съществуването на вземането, за което е издадена заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. Въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С оглед тези разяснения в конкретния случай формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси следва да се преценят дали отговарят на посочените предпоставки.
Спорен е въпросът и е разрешен от съда – изпълнено ли е задължението на договарящата банка, произтичащо от договора да предаде сумата по банковия кредит на кредитополучателя Д. Т.. Така въззивният съд приема, че съгласно чл. 3 от Договора условие за усвояване е откриване на разплащателна сметка в същата банка. В договора не бил посочен конкретен номер на сметка. Но този факт не бил свързан с пълно неизпълнение на задължението на банката. Прието е от въззивния съд, че неоткриване и непосочване на банкова сметка е неизпълнение задължението на кредитополучателя, а не на кредитодателя. Било установено, че е имала сметка Д. Т. във връзка с друг договор за предоставяне на „Юнионкредит Домът“. По процесния договор е преведена цялата сума по тази сметка. Усвояването на кредита е установено от нареждане-разписка от л. 213 от делото, който ответницата Т. е наредила плащането на сумата 63 900 лв и е удостоверила получаването на сумата.
Преди всичко в поставените правни въпроси по т. I. се смесват задълженията на кредитодателя – да отпусне банков заем и да изпълни задължението си да преведе на кредитополучателя сумата. По определение на чл. 430 от ТЗ договорът за банков заем е двустранен, формален и консенсуален. С постигане на съгласие, изразено в писмена форма, банката поема задължение да отпусне договорената сума. Самото изпълнение на това задължение означава прехвърляне на сумата по сметка на кредитополучателя. Договорът се счита за сключен от подписването му, а не с получаване на сумата от кредитополучателя. Изпълнение на задължението е прехвърлянето на сумата на кредитополучателя. В случая съдът е разрешил въпроса за сключването на действителен договор между страните. Но не е разрешавал въпроса за предоставянето на заема по друга банкова сметка. Приел е, че в договора като задължение на кредитополучателя е посочено откриването на банкова сметка за прехвърляне на парите в същата банка. При липса на посочена в договора банкова сметка, а вече открита при банката такава сметка, въззивният съд е приел, че със заверка на сметката на кредитополучателя е изпълнено задължението на банката. В този смисъл на този въпрос в частта относно изпълнението на задължението на банката да преведе парите по сметка на кредитополучателя е дадено разрешение, като е прието, че банката следва да преведе сумата. Но в същото време е прието, че това задължение е изпълнено, тъй като кредитополучателят вече е имал открита сметка от по по-рано сключен договор за банков кредит и със заверката на тази сметка е изпълнено задължението на банката. Прието е, че сумата е усвоена като Т. е подписала нареждане разписка за плащане в брой на цялата сума. В този смисъл поставените въпроси за това има ли задължение за конкретна банкова сметка са разрешени по следния начин – прието е, че в договора не е специфициран номер на сметка, Т. е имала открита банкова сметка и сумата е преведена по нея. Така е мотивирана липса на неизпълнение на задължението на банката и преминаване на собствеността върху средствата за кредитополучателя Т.. Съответно е мотивирано, че по силата на сключения договор се дължи и връщане на заетата сума. Приел е, че не е основателно възражението за ненадлежна платежна операция, на която Т. се позовава във връзка с теглене на сумата.
В този смисъл поставеният материално правен въпрос I, формулиран в четири подточки, относно съгласието на страните за посочване на банкова сметка и изпълнение на задължението на банката да предостави средствата от отпуснатия банков кредит по сметка, за която не е допуснато съгласие между страните (според поставения въпрос), представлява общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Но по отношение на соченото допълнително основание по чл. 280, ал.1 , т. 1 от ГПК не може да се приеме, че разрешените от въззивния съд въпроси, са разрешени в противоречие с константната практика на Върховния касационен съд. Цитираното решение № 125 от 12.07.2013 г. по т.д. 910/12 г. , II ТО на ВКС, дава отговор на правния въпрос за изпълнение на задълженията по чл. 430, ал. 1 от ТЗ на банката в случаите на договор за банков кредит, че „поетото по договор за банков кредит задължение на банката за отпускане/предоставяне на кредитополучателя на парична сума и съответно усвояване на сумата, следва да се счита за изпълнено от момента на заверяване на разплащателната сметка.“ В случая е прието, че е със заверяване на банкова сметка с титуляр Д. Т. съгласно чл. 305 от ТЗ, банката е изпълнила задължението си да предостави отпуснатия кредит и сумата е преминала в собственост на Т.. Поради това правният въпрос не е разрешен в противоречие с посоченото съдебно решение, макар и цитираното решение да разрешава спора с отхвърляне на иска на банката, то с оглед отговора на материалноправния въпрос, в конкретния случай следва да се приеме, че задължението на банката по чл. 430, ал. 1 от ТЗ се извършва със заверка на банкова сметка на длъжника. С оглед разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 1/09 г. допускането до касационно обжалване предполага посочване на правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната или константната практика на ВКС. В случая касаторите са обосновали допълнително основание по чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК или друго основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, за допускане на решението до касационно обжалване с всички въпроси, посочени в раздел I, т. 1-4.
По отношение на въпросите, посочени в раздел II, свързани с прихващане на изпълнението съгласно регламента на чл. 76 от ЗЗД. Въззивният съд е приел, че ответниците са имали задължения, произтичащи от два договора за кредит. Договор „Домът“ и договор „Улеснение“ . По двата договора били предвидени изрично как се извършва погасяването в клаузата на чл. 12.1 от договорите. Според въззивния съд тази клауза възпроизвежда правилото на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД при липса на пълно погасяване на падежиралите задължения. В случая банката била спазила това правило при отнасяне на наличието средства, по които се отчита кредитът. Но при липса на пълно изпълнение, съдът е приел, че не са погасени задълженията по процесния договор за кредит „Улеснение“ с падежни дати от 25.3.2014 г. и 23.7.2016 г., което довело до възникване на право за банката да обяви за предсрочно изискуем целия кредит. Въззивният съд е приел, че при наличието на два договора за кредит при приети от страните погасителни планове връщането на получените парични суми е следвало да стане по реда и в уговорените срокове на вноски. Поради това при падежирали задължения по кредит „Домът“ са погасявани първо тези задължения, а впоследствие задълженията по кредит „Улеснение“. Прието е, че не може да се приложи нормата на чл. 76, ал.1 от ЗЗД, тъй като не става въпрос за частично изпълнение, а за изпълнение, което е предвидено в договора за връщане на сумата на части и че погасяването се извършва на определените падежи. Поради това и уговорката за връщане на части на определени падежни дати би била в противоречие с чл. 76, ал.1 от ЗЗД. Конкретно е установено, че с постъпленията по посочената сметка са погасявани чрез разпределение от банката последователно падежиралите кредитни позиции. Погасяването е било извършвано по дата на възникване и съобразно изричните уговорки в договорите за начин на погасяване. При недостатъчния ресурс неизпълнение е настъпило за падежирали вноски по кредит „Улеснение“ с падежни дати от 25.3.2014 г. до 23.7.2016 г., което е довело до настъпване на предвидените условия в договора по чл. 10.1.2 и 10.1.3 от Анекс 1 към договора, които предвиждали възможност кредиторът да направи предсрочно изискуемо задължението, защото е предвидено, че и частично неизпълнение или просрочие представлява основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
С оглед нормата на чл. 280, ал.1 от ГПК, така както е разяснена с Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да формулира правния въпрос, който е включен в предмета на делото и е разрешен от въззивния съд като е обусловил решаващата му воля да постанови процесното решение. Признавайки правото на кредитора да обяви именно за предсрочно изискуем кредита по договора наречен „Улеснение“, въззивният съд е приел, че е налице неизпълнение на задълженията на кредитополучателя и солидарния длъжник по този кредит. Но в случая формулираният въпрос не е разрешаван от въззивния съд в посочения от касаторите смисъл. Въззивният съд е приел, че при наличие на различни падежи на задълженията при внасяне на определена сума, тя се отнася при падежиране на всяко от задълженията. Приел е, че неизпълнение е настъпило за вноските по кредит „Улеснение“ и поради това, че в договора е предвидено погасяване по реда на разноски, лихви, главница, за конкретния договор следва да се приложи тази поредност. Относно неизпълнение по двата договора въззивният съд не се е произнасял. Приел е, че има изпълнение, съобразявайки, че от значение е само неизпълнението на падежирали вноски, а не изобщо изпълнението по двата кредита. В този смисъл липсва общо основание за допускане на решението до касационно обжалване по този въпрос. Посочената практика като допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК не може да разкрие разрешаването на въпроса от въззивния съд. Следва да се посочи, че след постановяване на посоченото решение № 111 от 27.10.2009 г. Преди всичко по приложението на чл. 76 от ЗЗД е постановено Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк.д. 3/17 г. на ОСГТК, където е дадено разрешение за реда за погасяване по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. В случая въпросът, който касатора поставя е във връзка с погасяване на парични задължения по два договора за кредит и не е свързан с погасяване на задължения при недостиг на средства за изпълнение на целия размер. Въззивният съд е приел, че неизпълнението е настъпило само за единия договор и че не може да се приложи чл. 76, ал.1 от ЗЗД, ако средствата са достатъчни за падежиралите вноски, дължими по другия договор за кредит. В този смисъл посоченият въпрос не е разрешаван от въззивния съд за това следва ли да се погасяват задълженията по двата кредита при спазване правилото на чл. 76, ал. 1 изр. 2 от ЗЗД. Въззивният съд е приел с оглед заключението на вещото лице и уговореното между страните, че погасяването се извършва съгласно приетия от тях погасителен план на вноски с определени падежи и неизпълнение е настъпило за задължения по договора за кредит „Улеснение“. Прието е, че е настъпило предвиденото в Анекс 1 от 22.1.2013 г. към договора за кредит „Улеснение“ неизпълнение на задължението. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, соченият от касатора правен въпрос не може да е свързан с възприетите факти по делото, а само с формиране на решаващата воля на съда по отношение на включения в предмета на делото правен въпрос. Ето защо с разглеждания въпрос касаторите не са обосновали основание за допускане на решението до касационно обжалване с посочените въпроси в раздел II. Позоваването на чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК в случая е бланкетно и не може да разкрие основание за допускане до касационно обжалване на решението.
По отношение на посочените от касаторите въпроси в раздел III. Всички въпроси в този раздел са свързани с твърдението, че в процеса въззивният съд не допуснал повторна графологична експертиза за изследване подписа на всички реквизити в нареждане–разписка. Въпросите са свързани с тезата на касаторите. Те не могат да представляват общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че липсва процесуално нарушение и не са налице предпоставките по чл. 266, ал. 3 от ГПК, за да допусне повторна експертиза. В случая с поставения въпрос не може да се приеме, че е налице общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Касаторът следва да посочи такъв процесуален въпрос, който да е разрешен от въззивния съд и е включен в предмета на спора, по начин, различен от константната практика на ВКС, както се сочи от него. В случая не е обосновано във въззивната жалба наличие на процесуално нарушение, което да налага изслушването на повторна експертиза от вещо лице графолог. В първоинстанционното производство е отправено искане за повторна експертиза, но то е обосновано със защитната теза на длъжниците за неполучаване на сумата след подписване на нареждане-разписка. Изложените обстоятелства не са свързани с оспорване на заключението в частта относно подписа на наредител, а във връзка с реквизитите на попълване на нареждането-разписка и тезата на длъжниците, че оспорват получаването на сумата по договор за кредит „Улеснение“ по надлежна банкова сметка. В този смисъл не е разрешен поставения въпрос за задължението на въззивния съд да допусне експертиза. Такава съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 по тълк.д. 1 /2013 г. може да се допусне от въззивния съд само при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изложени във въззивната жалба и констатирани от съда. В случая с недопускането на повторна експертиза е установено, че не са налице такива нарушения и въззивният съд е приел, че не следва да допуска експертиза. В този смисъл не може да се приеме, че въззивният съд е разрешил поставения въпрос и че е налице общо основание за допускане на решението до касационно обжалване.
По отношение на въпроса за възприемане на експертното заключение от съда, настоящият съдебен състав констатира, че въззивният съд е разгледал документа нареждане-разписка, съпоставил е заключението на вещото лице и подробно е посочил, че е подписан документа в графа „Получател“. Автентичността на процесния документ , както и наличието на всички реквизити, изискуеми от нормативните документи и е достигнал до извод, че сумата е надлежно усвоена от кредитополучателя Т… По отношение преценката на заключението на вещото лице, следва също да се посочи, че преценката на експертното заключение се извършва съобразно правилото на чл. 195 от ГПК, което в случая е сторено от въззивния съд. Но отново следва да се отбележи, че въззивният съд е отчел различията в документа нареждане разписка, в който е налице подпис от страна на Д. Т. и е приел, че и ръкописният текст е изписан от нея, излагайки съображения за изискуемите реквизити и полагането на подписа. Приел е , че липсват данни за ненадлежна платежна операция. Ето защо поставените въпроси не дават основание да се приеме, че от данните по делото може да се направи извод за наличие на непълно е необосновано заключение и разрешаване на въпроса, както е формулиран. В този смисъл съдът не е възприел безкритично експертизата и не може да се приеме, че с поставения въпрос е нарушена константната практика на ВКС, изразена в посочените решения. По отношение решение № 185 от 26.1.2018 г. по т.д. 154/17 г., ВКС, II не може да се установи сходство в хипотезите, за да се разкрие нарушение на константната практика. В посоченото решение, съдът е преценил с оглед конкретните данни по делото, че следва да се използват специални знания за отговор на въпрос от значение за решаване на делото поради което отменил и е върнал делото за ново разглеждане. В случая не е налице подобна хипотеза.
По отношение на въпроси в раздел IV .
В конкретния случай видно от данните по делото с Анекс 1 длъжниците са посочили адреси пред банката, които видно и от справка, извършена служебно от РС Пловдив за настоящ и постоянен адрес са съответно за Д. Т. постоянен адрес [населено място], [улица] ет. 7, ап. 21 и настоящ адрес [населено място] и за солидарния длъжник М. М. П. [улица] ет. 4, ап. 4. Изявленията на банката са отправени на тези адреси. Въззивният съд е приел, че след като са посочени в договора адреси, то на тези адреси следва да се извършват уведомяванията и при ненамирането на адреса при спазване разпоредбата на чл. 50 ЗННД вр. чл. 47 от ГПК. На тези адреси е удостоверено от нотариус, че не са намерени длъжниците поради това е приел, че след като са редовно уведомени на посоченото основание при спазване изискванията на чл. 50 ЗННД вр. чл. 47 от ГПК до тях е достигнало изявлението на кредитора, че счита цялото вземане на предоставения кредит за предсрочно изискуемо. В този смисъл поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд. Но липсва отклонение от практиката на ВКС. Сочените решение № 112 от 23.6.2016 г. по т.д. 1556/15 г., II ТО на ВКС и решение № 180 от 23.11.2016 г. по т.д. 2400/15 г., ВКС, 1 ТО и ТР 3/2014 г. не могат да разкрият основание за допускане на обжалваното в случая решение. В посочените решения ВКС е разгледал приложение на нормата на чл. 50 ЗННД вр. чл. 38 ГПК относно получаването на нотариална покана от търговец. В случая длъжниците са физически лица и липсва идентичност на хипотезите. По отношение на посоченото Тълкувателно решение 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 18 действително е необходимо да са налице обективните предпоставки и да се отправи изявление до длъжника, че кредитът се обявява за предсрочно изискуем. Но в случая даденото разрешение от въззивния съд съответства на посоченото тълкуване. Поради това не е налице общо основание за допускане решението до касационно обжалване по така поставения въпрос.
По отношение на въпрос в раздел V.
По отношение на последния поставен въпрос следва да се приеме, че в конкретния случай въззивният съд е приел, че е ясно и недвусмислено изявлението на кредитора за отправяне на изявление като конкретно са посочен