О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№20
София, 14.01.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Камелия Маринова
Членове: Веселка Марева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 2340/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат Тодор Кайров, като пълномощник на М. Г. К. и Г. Д. К., срещу въззивно решение № 10 от 25.02.2019 г. по в. гр. д. № 400/2018 г. на Бургаския апелативен съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и към нея има приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, изр.2 и чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което е допустима.
Ответникът по касация [община] е подал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразил становище, че не следва да се допуска касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното:
Предмет на предявените положителни установителни искове за собственост е установяване правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ * кв. м. и върху построената в него сграда на един етаж за търговски услуги – магазин за промишлени стоки, за хранителни стоки и заведение за бърза закуска, представляваща югозападната реална част от сграда за търговия с идентификатор ****, оцветена с червена щриховка и заключена между б. „а“, „б“, б прим“, „в прим“, „в“, „г“ и „д“, с площ * кв. м. на скицата към заключението на съдебно-техническата експертиза, както и при условията на евентуалност за установяване на правото на строеж върху имота. Настоящото производство е образувано по тези искове, предявени като насрещни срещу отрицателните установителни искове на [община].
Ищците са изложили твърдения, че са придобили правото на собственост на основание договор за покупко-продажба /сключен с М. К. като купувач по време на брака им/, евентуално – по силата на придобивна давност, изтекла в тяхна полза вследствие на осъществявана фактическа власт с намерение за своене през периода 1998 г. – 2017 г. Ответникът е оспорвал материалноправната легитимация на ищците с твърдението, че се легитимира като собственик на целия имот.
По делото е установено, че с договор от 25.09.1998 г. за продажба на недвижим имот частна държавна собственост, сключен между областния управител на Бургаска област, и М. Г. К., като купувач, на основание чл.44, ал.3 ЗДС във вр. с пар.3 от ПЗР на ПМС № 235/19.09.1996 г. и заповед № РД-12-1215/09.09.1998 г., е прехвърлено правото на собственост върху дворно място от * кв. м., съставляващо парцел *-* в кв.* по регулационния план на [населено място]. Цитираната заповед от 09.09.1998 г. на областния управител за определяне на купувач е прогласена за нищожна с влязло в сила на 21.11.2017 г. решение по адм. д. № 371/2017 г. на ВАС. Прието е, че липсва материална компетентентност на органа, издал същата, тъй като в нея е посочено, че в полза на определения купувач е било учредено право на строеж с договор от 17.10.1997 г. С този договор /същият не е сключен в нотариална форма/ „Търговия“ ЕООД-в ликвидация е прехвърлило на М. К. правото на собственост върху временна постройка – павилион, преустроен в пекарна, „както и правото на застрояване“. На 10.11.1997 г. между [община], като наемодател, и ищцата, като наемател, е бил сключен договор за ползване на свободен терен по чл.197 З. /отм./ във вр. с чл.120 ППЗТСУ /отм./, съставляващ 138 кв. м. под описания по-горе павилион. На 18.12.1997 г. е издадено разрешение за строеж в полза на общината за „преустройство на павилион“, находящ се „върху общинска земя“, с наемател М. К.. От заключението на основната съдебно-техническа експертиза се установява, че процесната постройка не е придобила траен градоустройствен статут.
Дворното място /имот пл. сн. № */ и находящите се в него сгради са били обект на отчуждително производство /заповед от 12.04.1975 г. на основание чл.95 З.-отм./. За същите е съставен акт за държавна собственост № */* г. Отчуждаването е отменено за 225/312 ид. ч. от имота /решение по гр. д. № 441 от 1998 г. на Ямболския окръжен съд/, като за отчуждената част от имота – 87/312 ид. ч., за която отчуждителната заповед е в сила, е съставен акт № */*** г. за частна общинска собственост. Като съсобственик на останалите 225/312 ид. ч. се легитимира трето лице – „Геострой Инженеринг“ ЕООД.
Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която са уважени исковете за установяване съществуването на право на собственост върху сградата. Предмет на въззивно обжалване е решението в частта му, с която са отхвърлени исковете за установяване на правото на собственост върху имота, както и за установяване съществуването на право на строеж.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение в описаната част, с която предявените от касаторите искове са отхвърлени. Прието е, че договорът за продажба от 1998 г., с който се легитимират ищците, не е породил вещно-правно действие поради липсата на елемент от фактическия му състав /заповедта на областния управител за определяне на купувач/ е прогласена за нищожна. В тази част е налице препращане към изложените от районния съд мотиви. Обсъдено е твърдението на жалбоподателите, че договорът е породил действие за 57,82/312 и ч. от имота, тъй като ответникът притежава само 87/312 ид. ч. от него, като същото е прието за неоснователно. Посочено е, че не са представени доказателства за надлежно учредяване на право на строеж в полза на ищцата К.. Договорът от 17.10.1997 г. е за закупуване на движима вещ – павилион. Напротив, от тези доказателства се установява, че тя е била държател на процесния имот /ползвала го е въз основа на договор за наем, сключен с общината/. От заключението на съдебно-техническата експертиза е безспорно установено, че отчужденият имот е идентичен с процесния. С влизането в сила на ЗМСМА на 17.09.1991 г. /пар.7, т.3 ПЗР/ 87/312 ид. ч. от процесния имот са станали общинска собственост. Не се е осъществило и въведеното като евентуално придобивно основание с оглед установената забрана на чл.7, ал.1 ЗОС /в сила от 01.06.1996 г. до изменението му на 05.11.1999 г./, както и поради спирането на давностния срок /пар.1 ЗР на ЗИД на ЗС/ на 01.06.2006 г.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси, формулирани от настоящия състав съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. допустимо ли е възражение за нищожност на договор от лице, което не е страна по него и се легитимира като собственик на идеални части от прехвърления с него имот – 87/312 ид. ч.; 2. задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите на които се основават и доказателствата за тях; 3. когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение; чл.272 ГПК освобождава ли я от задължението да се произнесе по въведените в жалбата оплаквания; възможно ли е такова препращане, когато не са били обсъдени всички доказателства; 4. каква е доказателствената сила на акта за общинска собственост и има ли същият легитимиращо действие, ако не съдържа посочване на конкретно фактическо основание и придобивен способ; 5. може ли договор за наем, след изтичането на срока, за който е сключен и при липса на противопоставяне от наемодателя, да се трансформира в безсрочен. За допускане на касационното обжалване касаторите се позовават на недопустимост на обжалваното решение поради липсата на правен интерес на ответника да предяви нищожността на договора за продажба изцяло, както и на първата специална предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. В подкрепа посочват като съдебна практика решение № 208/14.07.2014 г. по гр. д. № 6302/2013 г. на ВКС, четвърто г. о., решение № 295/27.11.2013 г. по гр. д. № 2141/2013 г. на ВКС, трето г. о. /по първия въпрос/, решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ВКС, второ т. о. и решение № 173/03.01.2016 г. по т. д. № 1689/2015 г. на ВКС, второ т. о. /по втория въпрос/, решение № 85/04.07.2018 г. по гр. д. № 4262/2017 г. на ВКС, трето г. о., решение № 155/03.01.2018 г. по гр. д. № 4844/2016 г. на ВКС, трето г. о., решение № 108/15.02.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на ВКС, второ г. о., решение № 14/04.04.2018 г. по гр. д. № 1140/2017 г. на ВКС, второ г. о., решение № 257/13.12.2016 г. по гр. д. № 2436/2016 г. на ВКС, трето г. о. /по третия въпрос/, решение № 81/24.07.2018 г. по гр. д. № 4029/2017 г. и решение № 67/16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г., второ г. о. /по четвъртия въпрос/, решение № 97/07.07.2017 г. по т. д. № 1108/2016 г. на второ т. о. /по петия въпрос/, в противоречие с които е постановено обжалваното въззивно решение. По отношение на недопустимостта се сочи като съдебна практика решение № 90/16.06.2015 г. по гр. д. № 4406/2014 г. и решение № 183/04.06.2010 г. по гр. д. № 3887/2008 г. на ВКС, трето г. о.
Не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.2, изр.2 и чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Обжалваното решение не е вероятно недопустимо. Недопустимостта е обоснована с твърдението, че за ответника е липсвал правен интерес от установяване нищожността на целия договор за покупко-продажба, с който се легитимират ищците. Цитираната съдебна практика е относима към наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск за нищожност на договор, по който той не е страна, доколкото ищецът няма да може да черпи права от съдебното решение, дори ако то бъде постановено в негова полза. В настоящата хипотеза се касае за защитно възражение на ответника /правоизключващо/ срещу предявен иск.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен в изложението материалноправен въпрос. Сочените съдебни актове разглеждат наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот, когато ищецът твърди и представя доказателства, че е собственик на целия процесен имот, макар и да не е страна по договора. Прието е, че когато от доказателствата се установява, че ищецът не е собственик на целия, а само на идеална част от процесния имот, предмет на договора, същият е процесуално легитимиран да води иска за нищожност само до размера на своето право на собственост. Поради изложените по-горе съображения тази практика не може да намери приложение по отношение защитата по същество на ответника в процеса. В съответствие със събраните по делото доказателства е направен извод, че процесната сграда има статут на временно строителство по чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./. Юридическият й статут като временен строеж без траен градоустройствен статут изключва възможността собственикът й да притежава право на строеж или да придобие такова въз основа на давностно владение. Изложеното следва от нормативната уредба, според която след отмяната на горната разпоредба /ДВ, бр.6 от 1998 г./ по отношение на законно изградените в държавни или общински терени временни строежи, е създаден особения режим по параграф 50а ПЗР на З. /ДВ, бр.124 от 1998 г./, като е дадена възможност в определен срок ползвателите на такива сгради да поискат установяване на постоянен градоустройствен статут, след което да придобият правото на строеж или правото на собственост върху терена. В параграф 17 от ПР на ЗУТ отново е предоставена възможност в шестмесечен срок, т. е. до 02.07.2001 г., временните строежи по чл.120, ал.4 ППЗТСУ /отм./ да придобият траен устройствен статут, след което на собственика им да се учреди право на строеж при условията и по реда на ЗДС и ЗОС, в противен случай същите могат да се запазят до реализиране на строежите, предвидени с действащ подробен устройствен план, когато се премахват без да подлежат на заплащане. Следователно нормативната уредба е създала изключение от правилото, че когато сградата и земята принадлежат на различни лица, това е възможно само при наличие на право на строеж. Собствеността на временен строеж, който не е придобил траен градоустройствен статут, както е в случая, дава възможност само за ползването му до настъпване на предпоставките за премахването му. Нормативно предвиденото условие до настъпването на което е допустимо съществуването на временен строеж – възникването на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията на подробния устройствен план, изключва възможността правото на строеж да бъде придобито въз основа на давност чрез осъществявано владение на временния строеж. В цитирания смисъл е решение № 127/25.11.2014 г. по гр. д. № 3190/2014 г. на ВКС, второ г. о.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос, обоснован с довода, че правото на собственост не е принадлежало на държавата, съответно не е преминало в полза на общината. Действително, в представената съдебна практика е прието, че за да се зачете легитимиращото действие на акта за общинска собственост е необходимо в него да е посочено конкретно уредено от закона фактическо основание, по силата на което собствеността върху актувания имот е придобита от общината. Когато в акта е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването, същият няма описаното действие и общината следва да доказва съответното придобивно основание. В настоящата хипотеза в акта е цитирана разпоредбата на чл.2, ал.1, т.2 ЗОС и пар.42 ПЗР, което предпоставя наличието на частна държавна собственост върху имота, за да настъпи трансформацията й в общинска собственост. Същото обаче е установено от събраните доказателства в процеса по отношение на 87/312 ид. ч.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените процесуалноправни въпроси /втори и трети в изложението/. Съдът е преценил всички допустими и относими доказателства, като в мотивите на решението ги е обсъдил и е посочил кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Не е налице формално препращане към мотивите на първоинстанционния съд, тъй като са изложени самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи.
Петият въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което не може да доведе до допускане на касационно обжалване. Така поставеният въпрос подкрепя тези изводи, тъй като именно в съответствие с трайно установената практика е прието, че когато фактическата власт е придобита на правно основание /каквато е настоящата хипотеза/, то упражняващият се явява държател и в този случай презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност, е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение.
В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, касаторите трябва да заплатят на ответника по касация направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5 400 лв. /фактура и банково извлечение към договор за правна защита и съдействие/, представени с молба от 03.07.2019 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10 от 25.02.2019 г., постановено по в. гр. д. № 400/2018 г. на Бургаския апелативен съд.
Осъжда М. Г. К. и Г. Д. К. със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.*, кантора *, адв. Тодор Кайров, за заплатят на [община] със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.* /надпартер/, адв. Весела Михалева, сумата 5 400 лв. – разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: