– 4 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 20
гр. София 15.01.2020 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 27.11.2019 (двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 4307 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 6729/26.08.2019 година, подадена от Г. М. А., срещу въззивно определение № 298/10.07.2019 година на Апелативен съд Пловдив, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 274/2019 година.
С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Пловдив е обезсилил решение № 338/19.03.2019 година на Окръжен съд Пловдив, ХV-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 1606/2018 година, като е прекратил производството по гр. д. № 274/2019 година по описа на Апелативен съд Пловдив и по гр. д. № 1606/2018 година по описа на Окръжен съд Пловдив, поради недопустимост на предявения иск.
В частната жалба се излагат доводи за това, че определението на Апелативен съд Пловдив е неправилно и е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Поискано е обжалваното определение да бъде отменено и делото да се върне на Апелативен съд Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия.
Ответникът по частната жалба Д. В. К. не е подал отговор и не е изразил становище по допустимостта и основателността на същата.
Г. М. А. е била уведомена за обжалваното определение на 26.07.2019 година, а частната й жалба е с вх. № 6729/26.08.2019 година, като е подадена в определения от Апелативен съд Пловдив едномесечен срок за обжалване. С оглед на това и предвид разпоредбата на чл. 62, ал. 3 от ГПК:частната жалба е подадена в установения преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Същата е подадена от заинтересовани страни и отговаря на установените със закона изискванията за форма и съдържание. Поради това жалбата е допустима и следва да бъде разгледана.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки доводите на жалбоподателката и въпросите посочени от нея в подаденото изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че Г. М. А. е предявила против Д. В. К. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 във връзка с чл. 152 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договора за продажба сключен между ищцата, в качеството й на продавач и ответника, в качеството му на купувач, оформен с нотариален акт № …, дело № 68/2008 година на Н. Б.-нотариус с район на действие района Районен съд Пловдив, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, в частта му за 1/2 идеална част от имотите описани в т. І от нотариалния акт, като заобикалящ императивната забрана за предварително уговаряне на начин за удовлетворяване на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, тъй като бил подписан като обезпечение на заемни средства, а не за прехвърляне на правото на собственост върху имотите. Въззивният съд е преценил, че така предявеният иск е идентичен с този предмет на гр. д. № 1750/2009 година на Окръжен съд Пловдив. Налице била субективна идентичност, макар по делото от 2009 година ищци да са били и други две лица, които, обаче, били претендирали свои самостоятелни права по делото. Налице била идентичност и по отношение на основанието на иска, като се излагали едни и същи фактически обстоятелства и правопораждащи факти. В настоящия процес се претендирало прогласяване нищожност на договор за продажба, като заобикалящ императивната забрана на чл. 152 от ЗЗД за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, тъй като бил подписан като обезпечение на заемни средства, а не за прехвърляне на правото на собственост върху имотите. Дадена от страната правна квалификация не била обвързваща за съда, като в случая правилната правна квалификация на предявения иск била чл. 26, ал. 1, във връзка чл.152 от ЗЗД-претендирана нищожност на разпоредителна сделка поради противоречие със закона. В решението по гр. д. № 1750/2009 година по описа на Окръжен съд Пловдив бил отхвърлен иск на А Г. М. А., Н. Г. Х. и „Елада-ГМ” ЕООД [населено място] за прогласяване нищожността на същия договор за продажба, като противоречащ със закона, поради това, че с него се обезпечавало вземането на кредитора Д. В. К.. Затова в случая била налице идентичност на основанието и петитума, по които съдът вече се бил произнесъл. Непререшаемостта на спора била абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, съгласно чл. 299 от ГПК. Тя обезпечавала стабилността на съдебното решение, неговото правоустановително и регулиращото действие между страните. Формираната с влязло в сила съдебно решение сила на пресъдено нещо препятствала възможността за постановяване на ново и евентуално противоречиво решение по същия спор между същите страни, предизвикано от нов иск. Законът забранявал да се образува втори процес по вече висящия или разрешен спор. Забраната за пререшаемост по чл. 299 от ГПК била приложима за всяко правоотношение, обхванато от предмета на делото. В случая процесната искова молба инициирала образуването на втори процес по вече разрешен със сила на пресъдено нещо спор между страните. Независимо от обстоятелството, че към момента производството било на етап проверка на редовността на въззивна жалба, съдът, с оглед правомощията си във всеки един момент от производството да следи за наличието на процесуалните предпоставки на надлежно упражняване на правото на иск, следвало да констатира наличието на процесуална пречка-СПН по същия спор между същите страни, която правела предявения иск недопустим. Постановеното решение по недопустим иск следвало да бъде обезсилено, а производството по делото-прекратено.
Както е посочил самия състав на Апелативен съд Пловдив обжалваното от него определение е постановено на етап проверка на редовността на въззивната жалба, в закрито заседание, без да бъде провеждано открито такова. В тази връзка към частната си жалба Г. М. А. е приложила изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В същото са поставени правните въпроси за това с какъв акт въззивният съд прекратява производството по делото и обезсилва първоинстанционното решение, в случай че счете, че искът е недопустим-в закрито заседание или в открито заседание по чл. 268 от ГПК с призоваване на страните, изслушване на същите и провеждане на устни състезания; за това кои факти в един съдебен процес са обхванати от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение и съответно произнасянето по тези факти, кога обуславя пререшаемост на спора и за това изложените от страните факти, обективирани в мотивите на крайния съдебен акт, обхващат ли се от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение; за това следва ли при въззивния контрол на постановеното първоинстанционно решение решаващият състав да извършва самостоятелна преценка за допустимостта на предявения иск в случаите, в които друг състав на въззивният съд вече се е произнесъл по допустимостта на иска с нарочно определение и по конкретните обстоятелства въз основа, на които въззивният съд счита, че искът е недопустим; за това как съдът прави преценка за идентичност между наведените с исковата молба фактически обстоятелства с тези по приключило дело, когато с петитума на исковата молба и диспозитива на решението по предходното дело се навеждат различни основания; за това въпрос по съществото на спора ли е или по допустимостта на предявения иск преценката дали фактическите обстоятелства, наведени с исковата молба, обосновават различна правна квалификация от тази посочена от ищеца и след като диспозитивътна решението не съдържа фактите, формиращи основанието на иска и по които се формира силата на пресъдено нещо как съдът прилага разпоредбата на чл. 299 от ГПК за прекратяване на производството поради идентичност на наведените фактически основания в двете производства. Първият от тези въпроси е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на въззивния съд при постановяване на обжалваното определение, като отговорът на същия налага отмяна на определението.
Постановявайки определение за прекратяване на съдебното производство в закрито заседание съставът на Апелативен съд Пловдив е приложил правилата на чл. 130 и чл. 140, ал. 1 от ГПК. Тези разпоредби обаче уреждат правомощията на съда в първоинстанционното производство. Съгласно чл. 273 от ГПК правилата за първоинстанционното производство се прилагат и за въззивното само ако няма особени правила за него. По силата на чл. 269, изр. 1 пр. 2 от ГПК въззивният съд е задължен служебно да следи за допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част, дори и в жалбите да няма изложени доводи в тази насока. В случай, че въззивният съд прецени, че производството е недопустимо той не може направо да прекрати производството с определение, тъй като предмета на въззивното производство не се изчерпва само с проверката за допустимост на иска. Видно от разпоредбите на чл. 270 и чл. 271 от ГПК във въззивното производство съдът е длъжен да се произнесе по евентуалната нищожност, недопустимост или неправилност на първоинстанционното решение. Недопустимостта на исковото производство се отразява и на постановеното по делото решение като го прави недопустимо. Правомощията на въззивната инстанция при такова решение са посочени в чл. 270, ал. 3 от ГПК. От систематическото място на тази разпоредба, намираща се след чл. 268 и чл. 269 от ГПК следва, че въззивният съд се произнася по допустимостта на първоинстанционното решение след като е провел открито заседание по чл. 268 от ГПК с призоваване на страните и изслушването на същите, както и след провеждане на устните състезания. Видно от чл. 267 във връзка с чл. 268, ал. 3 от ГПК такова открито заседание се превежда винаги след като в предшестващо закрито заседание са разрешени въпросите по чл. 267 от ГПК. Последните се отнасят само до допустимостта на въззивните жалби и до направените с тях доказателствени искания. Затова е невъзможно в подготвителното заседание по чл. 267 от ГПК съдът да се произнася по допустимостта на предявения иск и по обезсилването на първоинстанционното решение. От друга страна от посоченото систематическо място на разпоредбата на чл. 270 от ГПК и от заглавието на същата е видно, че в този случай актът, с който съдът се произнася в този случай е решение. В този смисъл са и задължителните указания дадени в т. 7 на ТР № 2/02.07.2004 година, постановено по тълк. д. № 2/2004 година на ОСГТК на ВКС. Макар същите да се отнасят до частен случай на недопустимост на съдебното решение същите намират приложение и за останалите такива случаи, доколкото между тях не съществува принципна разлика. В този случай произнасянето е по основателността на жалбата, по който въпрос съдът се произнася с решение. Това следва и от обстоятелството, че случаите, когато съдебното решение може да бъде обезсилено с определение са изрично посочени в закона-чл. 231, ал. 1, чл. 232, чл. 233 и чл. 249 от ГПК, към които трябва да се прибави и случая на постигане на съдебна спогодба пред въззивната инстанция.
Предвид на горното съставът на Апелативен съд Пловдив не е имал възможност да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото с определение, вместо с решение и като е направил това е постановил незаконосъобразно определение, което следва да бъде отменено и делото да бъде върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯВА определение № 298/10.07.2019 година на Апелативен съд Пловдив, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 274/2019 година и ВРЪЩА делото на Апелативен съд Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.