– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 20
гр. София 18.01.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 27.09.2017 (двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1052 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 309/06.01.2017 година, подадена от М. К. Т. срещу решение № 1453/18.11.2016 година, на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, трети състав, постановено по гр. д. № 1181/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 1143/23.03.2016 година на Районен съд Варна, гражданско отделение, 26-ти състав, постановено по гр. д. № 5728/2015 година, с което е отхвърлен предявеният от М. К. Т. срещу Н. с. на Р. Б. иск за заплащане на сумата от 20 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени му от Държавата в лицето на законодателния орган Н. с. на Р. Б., в резултат на нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в приемането на закон, а именно Гражданския процесуален кодекс от 2007 година, влязъл в сила от 01.03.2008 година, в частта досежно касационното обжалване, който е несъобразен с европейското законодателство и задълженията на държавата като страна-членка на ЕС, заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба-20.04.2015 година до окончателното плащане.
В подадената от М. К. Т. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от него срещу Н. с. на Р. Б. иск да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Н. с. на Р. Б. иск е подал отговор с вх. № 5847/27.02.2017 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1453/18.11.2016 година, на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, трети състав, постановено по гр. д. № 1181/2016 година, поради което такова не трябва да се допусне, а ако това бъде направено жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено.
М. К. Т. е бил уведомен за обжалваното решение на 12.12.2016 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 309/06.01.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Варна е приел, че предявеният от М. К. Т. срещу Н. с. на Р. Б. иск е с правно основание чл. 4, § 3, ал. 2 от Д..
По делото Francovich изрично било посочено, че държавата е длъжна да отстрани последиците от причинените вреди в рамките на националното си право относно отговорността на държавата. Съгласно мотивите на решението по делото Kobler, С-224/2001 от 30.03.2003 година., държавата-членка сама трябвало да определи компетентната юрисдикция, пред която да бъде заведен иск за обезщетение при вреди, които засегнатите лица черпели от правото на съюза. Правото на ЕС не установявало и процесуалните правила, които се прилагали към разглеждането на исковете за обезщетение на вреди и действала процесуалната автономия на държавите-членки, които носели отговорността за осигуряване на ефективна защита на правата на страните. Спорен по делото бил въпросът дали следвало да бъде приложен реда на специалния закон ЗОДОВ или отговорността се реализира по общия исков ред. Изискване в тази връзка представлявало това, материалните и процесуални условия на този ред да не бъдат по-неблагоприятни, отколкото при подобни искове за реализиране на отговорността на държавата за вреди, произтичащи от нарушение на националния закон. Производството по ЗОДОВ предвиждало заплащане на държавна такса от 10.00 лева за физически лица и 25.00 лева за юридически лица, докато държавната такса по общия ред представлявала 4 % от цената на иска. Във втория случай обаче пред страната-ищец стояла открита възможността, предвидена в чл. 83 от ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса., когато страната не разполага с достатъчно средства. Отговорността, която носела държавата за нарушение на задълженията си, произтичащи от договорите била обективна, също като тази по чл. 49 от ЗЗД, така, че разлика в случая нямало. Следвало да бъде прието, че приложение намирал общия ред, доколкото в специалния закон нямало предвидена такава хипотеза. Затова общият ред давал защита във всички останали случаи.
Действително имало постановени определения на ВКС и в единия и в другия смисъл, които били постановени по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК и представлявали задължителна практика. Не можело да се приеме обаче, че практиката в подкрепа на ЗОДОВ е най-новата и с нея се изоставяла практиката в подкрепа приложимостта на ЗЗД. Например определение № 269/08.05.2015г година, което сочел М. К. Т. и определение № 30/12.01.2015 година, постановено по ч.гр.д. № 7269/2014 година и определение № 895/15.12.2014 година, постановено по гр.д. № 6936/2015 година били постановени с разлика само от няколко месеца. Това било дало основание на ВКС няколко месеца по-късно на 27.11.2015 година да бъде разпоредено образуването на тълк. д. № 2/2015година по описа на ВКС за приемане на съвместно тълкувателно постановление от общото събрание на съдиите на Търговско и Гражданско отделения на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, с което се очаквало да даде отговор кой съд е компетентен да разгледа иска с правно основание чл. 4, § 3 от Д. и кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на исковата претенция. Това произнасяне било от значения за спора, но съгласно ТР № 8/07.05.2014 година, постановено по тълк. д. № 8/2013 година на ОСГТК при образувано тълкувателно дело пред ВКС по обуславящ правен въпрос производството по висящо дело можело да спира само в касационната инстанция на основание чл. 292 от ГПК, но не и във въззивната инстанция. Неоснователно било възражението на М. К. Т., че тълк. д. № 2/2015 година не било образувано пред ВКС. Същото било образувано пред ВКС, за разлика например от тълк. д. № 1/2015 година, което било образувано пред ВАС.
Предвид характеристиката на въззивното производство като ограничен въззив, съставът на Окръжен съд Варна е приел, че следва да постанови решението си при съобразяване с фактите, установени по делото, но само с оглед наведените от въззивника ясни и конкретни оплаквания. В тази връзка следвало да бъде посочено, че с решението си по съществото на спора, въззивният състав, на основание чл. 272 от ГПК, препращал към мотивите на решението на Районен съд Варна, които споделял изцяло, относно фактическия състав на отговорността на държавата, това, че нормата на чл. 4, § 3 от Д. давала права на частноправните субекти, но че не се установявало достатъчно сериозно нарушение на тази общността норма, така, че не бил изпълнен фактическият състав, пораждащ отговорността. Следвало да бъде посочено, че противно на оплакванията във въззивната жалба въззивният състав намирал, че с решението на Районен съд Варна са били дадени отговори на всички допустими и относими по спора въпроси. В същото били обсъдени стройно, но задълбочено и отговорно представените по делото твърдения и възражения на страните, както и събраните доказателства, като съдът бил направил съответните и единствено следващи от твърденията и доказателствата по делото правни изводи за неоснователност на исковата претенция. Действително първоинстанционният състав бил приел, че няма доказателства за връчване на заявлението на М. К. Т. до Н. с. на Р. Б., а пред Окръжен съд Варна били събрани такива в подкрепа на твърденията му за това. Действително на 06.08.2014 година било връчено заявлението, като е последвано от отговор от страна на Н. с. на Р. Б.. Това доказателство обаче било без правно значение по спора и въпреки установеното пред въззивния съд, правните изводи не се променяли. Неоснователно било оплакването, че първоинстанционният съд бил приел, че ЕКЗПЧ не е част от Общностното право. Обстойно било проследено приемането на конвенцията през 1950 година като тя била наричана основополагащ документ за Европа, като с течение на времето Обединена Европа зачитала основните права, така, както ги гарантира ЕКПЧ, същите следвало да бъдат тълкувани, както ги тълкува ЕКПЧ, а правата в ХОПЕС, съвпадали с правата закрепени в ЕКПЧ и имали същия смисъл и се прилагали, така, както ги е тълкувал Съдът в С..
Неоснователно било и оплакването, че първоинстанционният съд бил коментирал в мотивите си други решения, а не тези, които е посочил М. К. Т.. Съставът на Окръжен съд Варна бил съгласен с първоинстанционния състав, че една част от посочените от Т. решения на С. не се отнасяли спорния предмет. Затова пък с оглед постигане пълнота на изложението и зачитайки взаимовръзката на съдебната практика, мотивирайки тезата си, първоинстанционният съд се бил позовал и на други решения, изследвайки последователно, обективно, всестранно и пълно практиката на С. и подвеждайки я към съответния спор, преценявайки всички обстоятелства, противно на оплакванията на М. К. Т. във въззивната му жалба. Неоснователно и следващото оплакване, че съдът не е събрал кураж и нямал доблест да постанови решение срещу Н. с. на Р. Б.. Следвало да се отбележи, че в работа си съдът постановявал всякакви решения, включително срещу съдилища, следствие, прокуратура, МВР, и то винаги, когато насочените срещу тях претенции били основателни, въпреки че те били също толкова „страшни” институции. Въззивният състав е приел, че останалите оплаквания на М. К. Т. не трябвало да бъдат обсъждани, доколкото или са неясни, а съдът не е имал задължението да ги уточнява, или са неотносими по спора, или представляват изявления, които откровено не съответстват на действителността. Съставът на Окръжен съд Варна е приел, че само за пълнота на изложението намирал за уместно да посочи, че за основателността на предявения иск от значение било установяването на причинно-следствената връзка, която в случая не била налице. Ако се приемело, че е налице установено нарушение, но то не е, а според събраните гласни доказателства на разпитаните свидетели е налице вреда за М. К. Т., в следствие на недопускане на въззивното решение по в.т.д. № 274/2009 година на В.-ТО до касация, то липсвало причинно-следствената връзка. Вярно, че ВКС не бил допуснал до касация въззивното решение, но бил приел, че не са налице основанията за това. Действително ГПК от 2007 година въвеждал някои ограничения за провеждане на касационното обжалване, но те далеч не били абсолютни, а лесно преодолими, ако обжалваната решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, съдилищата или е от значение за развитие на правото. С този подход от една страна се гарантирали правата на гражданите, но се ограничавало неоснователното обжалване и се постигала бързина в производството, с каквато цел били предприети установените промени, отчетени като недостатък на българския процес и препоръчани на България от ЕС. В случая проблем за преодоляване допустимостта на касационно обжалване било какво изложение на касационните основания е било изготвено от М. К. Т. и какви въпроси е бил представил на вниманието на върховните съдии. Те очевидно били такива, без да противоречат на практиката на ВКС и при липсата на основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК. При това положение не приетият „калпав” и „лош” закон от Н. с. на Р. Б. бил причината за недопускане на въззивното решение до касация, а липсата на изложени от страната касационни основания. С оглед на това въззивният състав е намерил, че не са били доказани необходимите предпоставки за уважаване на иска.
В изложението си по чл. 284, ал. 4, т. 1 от ГПК М. К. Т. твърди, че обжалваното решение на Окръжен съд Варна следва да бъде допуснато до касационно обжалване по формулираните от материално правни и процесуално правни въпроси, а именно:
1) Подмяната на заявената от ищеца воля за съдебна защита, очертана с фактите и петитума на исковата молба, срещу избрания от него ответник обуславя ли процесуална недопустимост на съдебното произнасяне и постановения съдебен акт?
2) По кой процесуален ред следва да се реализира отговорността да държавен орган, в качеството му на процесуален субституент на Държавата, и задължението й да осъществява принципа на лоялно сътрудничество, в областите обхванати от върховенството на правото на ЕС-чл. 4, § 3, ал. 2 от Д.: по общия исков ред на основание деликтната отговорност по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД или по специалния ред на ЗОДОВ?
3) Допустимо ли е предявяването на осъдителен иск срещу държавен орган-Н. с. на РБ, в хипотезата на чл. 4, § 3, ал. 2 от Д., за обезщетение на неимуществени вреди, причинени от некачествената му законодателна дейност и изискването за справедливост, според стандарта на правото на ЕС?
4) При предявен иск за нарушение на правото на ЕС от страна на национален законодател-Н. с. на РБ, при осъществяване на законодателната му функция, следва ли той да носи извъндоговорна отговорност, основана на принципа за лоялно сътрудничество на РБ, като страна-членка по чл. 4, § 3, ал. 2 от Д., като специална форма за реализиране на тази отговорност?
5) Следва ли въззивният съд да спре производството по делото по искане на страна, в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК-за наличието на висящо производство за издаване на съвместно тълкувателно постановление на ВКС и ВАС, касаещо правилния изход на спора, относно неговия процесуален ред, правна квалификация, компетентен съд, за обезщетение на вреди, причинени от държавен орган, от нарушение на правото на ЕС по чл. 4, § 3, ал. 2 от Д..
6) Длъжен ли е съдът да съобрази и да приложи директно общностното право, от което пряко произтичат задълженията на РБ като страна-членка на ЕС и което да обвърже националния съд, при разрешаването на въпроса за основателността на искането за съдебна защита, основано върху принципа за извъндоговорна отговорност за вреди и изрично формулираното в исковата молба от ищеца искане за защита и съдействие?
7) Причиняването на вреди от недобросъвестна или небрежна законодателна дейност на законодателния орган обуславя ли право на обезщетение по ЗОДОВ, при съобразяване и зачитане на задължителната практика на С.?
8) Как следва да бъде дефинирана извъндоговорната отговорност на държавния орган от нарушение на върховенството на правото на ЕС, която да обуславя отговорността му за вреди по вътрешната национална юрисдикция?
9) Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в предметния обхват на спорното материално право, очертани от фактите, съдържанието на правото и искането за съдебна защита?
10) Отричаното от законодателя материално право за компенсаторно обезщетение за вреди от несъразмерна (небрежна) дейност, съставлява ли субективен елемент на намерение за увреждане на суверена-праводател и следва ли да бъде отчетено от съда в исковото производство за репатриране на вреди?
11) Длъжен ли е въззивният съд служебно да следи за спазването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД в особеното производство за компенсаторно обезщетение за вреди от несъразмерна дейност на законодателния органа-НС на РБ, в защитената от върховенството на общностното право, правна сфера на ищеца, за да не допусне повторното му увреждане?
12) Отказът на въззивния съд да установи фактическото и действителното правно положение за причинените вреди от лоша законодателна дейност на НС, при наличието на заявен пряк имуществен и правен интерес, в производството за присъждане на компенсаторно обезщетение от нарушаване на правото на ЕС, нарушава ли правото на ищеца за ефективна правна защита по смисъла на чл. 13 във връзка с чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС и на чл. 17 и чл. 47 от ХОПЕС, като пряко приложимо право с директен ефект?
13) Несъблюдаването на конституционните права на гражданите от страна на законодателния орган, при приемането на нов съдопроизводствен закон, с пряко действие върху заварен съдебен процес, съставлява ли вреда, която да подлежи на обезщетение от нарушаване на правото на ЕС?
14) Принципът на служебното начало, дефиниран в разпоредбата на чл. 7 от ГПК, намира ли приложение в исковото производство за изясняване на основен спорен въпрос, свързан с признаване на право на компенсаторно обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС?
15) Какъв е предметният обхват на търсената въззивна защита, очертан с оплакванията на въззивника, установените в чл. 269 от ГПК процесуални преклузии и задълженията на съда по съществото на спора?
16) Длъжен ли е въззивният съд, при разрешаване на основния въпрос за компенсаторно обезщетение за вреди от несъразмерна законодателна дейност, да обсъди доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, както и да обсъди всички обстоятелства по делото и всички оплаквания на жалбоподателя, които са относими към този въпрос?
17) Длъжен ли е въззивният съд да допусне доказателствено искане на страна във въззивната инстанция, в хипотезата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, за обстоятелства и факти, настъпили след постановяване на първоинстанционното решение, като относими и допустими за правилното разрешаване на съдебния спор?
18) Как следва да процедира въззивният съд при преценката и кредитирането на формалната доказателствена сила на официален документ, ангажиран като доказателство в процеса, за формиране на извода за тяхната доказателствена сила, която да обвързва съда?
19) Как съдът в гражданския процес е обвързан от формалната истина по спора?
20) Как следва да бъде разпределена доказателствената тежест в производството за компенсаторно обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС?
21) Длъжен ли е въззивният съд, в правомощието си по чл. 269, ал. 2 от ГПК, при въведени с въззивната жалба оплаквания за неточен или непълен доклад на първата инстанция във връзка с разпределението на доказателствената тежест, да отстрани допуснатите нарушения и да даде наново указания на страните за разпределение на доказателствената тежест между тях?
22) Налице ли е отклонение от правилото по чл. 154, ал. 1 от ГПК за установяване на отрицателни факти от ищцовата страна, при условията на главно и пълно доказване?
23) Какво е съдържанието на мотивите на съдебния акт?
24) При упражняване на правомощията си по водене на процеса съдът следва ли да ги осъществи по такъв начин, че да допусне за разглеждане предявения иск на соченото от ищеца правно основание и така да осигури изпълнението на конституционното си задължение за установяване на истината по чл. 121, ал. 1 от КРБ?
25) В особеното исково производство за присъждане на обезщетение за вреди от нарушаване на правото на ЕС, в контекста на ППВС № 4/23.12.1968 година, приложима ли е пряката конституционна закрила по чл. 7 от КРБ и тази по чл. 47 от ХОПЕС, както и тази по чл. 4, § 3, ал. 2 от Д.?
26) Ангажираната с допълнителна молба журналистическа статия, като печатен материал, за относимо, допустимо и необходимо доказателство във въззивното производство, имаща съществено значение за правилното разрешаване на спора, обвързва ли решаващия съд с материална доказателствена сила, в предметния обхват на чл. 10, ал. 1 от ЕКЗПЧОС, като приложимо право?
27) Постановеното от касационния съд определение по чл. 288 от ГПК, с което се отказва допускането на касационно обжалване на въззивното решение и което не подлежи на последващ контрол за законосъобразност, противоречи ли на правото на ЕС, в аспекта на справедливост като тайно правосъдие?
28) Липсата на правна възможност за преразглеждане/възобновяване на приключили граждански дела по реда на чл. 303, ал. 1 и чл. 305, ал. 1 от ГПК, в хипотезата на настъпила промяна в тълкувателната и каузалната практика на ВКС, която диаметрално установява и доказва основателността на предявения иск, противоречи ли на правото на ЕС, в аспекта на достъп до обективен съд и справедливо правосъдие?
Така както е формулиран втория от посочените по-горе правни въпроси попада в обхвата на правния въпрос, за който е образувано тълк. д. № 2/2015 по описа на ВКС за приемане на съвместно тълкувателно постановление на съдиите от ГК и ТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, а именно по кой процесуален ред и пред кой съд следва да се разгледа искът за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване на правото на ЕС. С оглед на това са налице предпоставките по чл. 292 от ГПК и производството по сегашното дело трябва да бъде спряно до постановяване на ТП по тълк. д. № 2/2015 година по описа на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
СПИРА производството по гр. д. № 1052/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. до постановяване на ТП по тълк. д. № 2/2015 по описа на ВКС за приемане на съвместно тълкувателно постановление на съдиите от ГК и ТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.