ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 20
София, 09.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на трети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 60149 по описа за 2016 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. П. П. и Т. Д. П., подадена чрез процесуалния им представител адв.С. Г. срещу решение № 479 от 4.4.2016 г, постановено по гр.дело № 3275/15 г на Пловдивски окръжен съд, Седми граждански състав, с което е отменено решение № 302/9.10.2015 г по гр.дело № 1321/13 г по описа на Карловски районен съд, Втори граждански състав в частта, с която [фирма] е осъдена да заплати на Д. П. П. и Т. Д. П. сумата 5 500 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди и сумата 1318, 28 лв-представляваща обезщетение за имуществени вреди и вместо него е постановено друго, с което исковете са отхвърлени като неоснователни.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон.
Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва същата по съображения, изложени в представения по делото писмен отговор.Счита, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол.Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Предявените искове са с правно основание чл.49 ал.1 ЗЗД вр.чл.45 ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 2.12.2004 г между [фирма] като кредитор и Н. П. като кредитополучател е сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата на който банката е отпуснала паричен кредит на кредитополучателя в размер на 13 200 лв, който е следвало да бъдат върнат в срок от 84 месеца, ведно с уговорените такси, разноски и лихви, при месечна анюитетна вноска от 244, 53 лв и падеж 2-ро число на всеки следващ месец.В чл.18 е било уговорено, че при неплащане на три месечни анюитетни вноски, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие.По силата на договор за поръчителство ищецът Д. П. /починал в хода на процеса, чиито правоприемници са касаторите/ се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя при неизпълнение на поетите от него задължения при същите условия.Поради неплащането на определения брой анюитетни вноски, банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем, считано от 6.8.2007 г, а на 28.2.2008 г се е снабдила на несъдебно изпълнително основание-извлечение от сметка, с изпълнителен лист по ч.гр.дело № 39/2008 г по описа на Карловски районен съд, по силата на който кредитополучателят и поръчителите, включително и ищецът са били осъдени при условията на солидарност да заплатят на банката дължимите по договора за кредит суми : главница в размер на 9 328, 07 лв, лихва в размер на 1019, 45 лв за времето от 6.8.2007-19.2.2008 г, както и разноски в размер на 206, 95 лв.Образувано е изпълнително дело № 239/2008 г по описа на ЧСИ О., по което е наложен запор върху трудовото възнаграждение на Д. П., получавано от [фирма] и запор върху лекия му автомобил М. П., наложена му е принудителна административна мярка по чл.76 т.3 от ЗБДС /отм/- забрана за напускане на страната и издаване на паспорти и заместващи документи.С влязло на 18.7.2008 г определение по ч.гр.дело № 2172/2008 г по описа на ПОС е било отменено постановеното от Карловски районен съд определение по ч.гр.дело № 39/2008 г в частта, с която Д. П. е осъден да заплати на банката дължимите по договора за банков кредит суми, поради предявяване на вземането спрямо поръчителя след изтичане на 6-месечния преклузивен срок по чл.147 ал.1 ЗЗД, а с постановление от 26.9.2008 г по изпълнително дело № 239/2008 г, съдебният изпълнител е прекратил на основание чл.433 ал.1 т.4 ГПК изпълнителното производство по отношение на длъжника Д. П., като са били вдигнати наложените запори, и наложената принудителна административна мярка по чл.76 т.3 ЗБДС /отм/.Постановено е връщане по сметка на длъжника на платената от него по изпълнителното дело сума.По настоящото дело ищецът е предявил искове са обезвреда за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди, в причинна връзка с поведението на служители на ответната банка, изразяващи се в неоснователно образуване и водене на дела срещу поръчителя след прекратяване на договорната обвързаност между страните по договора за поръчителство, което поведение според ищеца/респ. неговите правоприемници/ представлява злоупотреба и превратно упражняване на субективни права и е укоримо с оглед обществения интерес.От правна страна въззиният съд е приел, че според съдебната практика носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражнява.Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно.Злоупотребата с право обаче е противоправна, тя е налице когато правото се упражнява недобросъвестно-за да бъдат увредени права и законни интереси на други, или в противоречие с интересите на обществото.Добросъвестността е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че то съществува.Няма злоупотреба с право тогава, когато страната подава искова молба, отправя искане със съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право.Без значение е дали предприетата защита е адекватна, съществува или не в действителност твърдяното субективно право.Когато упражненото процесуално право е правото на иск или право да се иска друг вид защита от съда, включително издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, каквото е и извлечението от сметка, не е достатъчно претенцията на ищеца да е била отхвърлена като неоснователна с влязъл в законна сила съдебен акт, за да се приеме наличие на злоупотреба с право, а е необходимо ищецът да докаже главно и пълно, че ответникът е съзнавал, че претендираното материално право не съществува, но въпреки това е сезирал съда с искане за защита, като е целял единствено да увреди насрещната страна.В този случай злоупотребилият с процесуалното право отговаря спрямо насрещната страна за вредите, които е претърпяла от това действие.В разглеждания случай не е установено по делото наличието на злоупотреба с права от страна на ответната банка, изразяваща се в противоправно поведение от страна на служители на банката, т.е същите да са знаели, че претендираните спрямо П. вземания не съществуват, поради изтичане на 6-месечния преклузивен срок по чл.147 ал.1 ЗЗД, но въпреки това с единствената цел да увредят ищеца е било депозирано искане за издаване на изпълнителен лист и са били предприети действия за събиране на вземането.По делото не е установено задължението по договора за кредит да е погасено, а ответната банка е претендирала именно неговото погасяване.Логично е кредиторът по отпуснат кредит за текущо потребление да претендира изпълнение по него.В съдебната практика до приемането на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.6.2014 г по тълкувателно дело № 4/13 на ОСГТК не е имало единно становище относно характера на срока по чл.147 ал.1 ЗЗД-давностен или преклузивен, както и относно правните последици от изтичането му.С уеднаквяване на практиката по силата на цитираното Тълкувателно решение срокът по чл.147 ал.1 ЗЗД е приет за преклузивен и с изтичането му не се погасява възможността са принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство.Между страните по делото е съществувал спор относно изпълнението на сключения договор за кредит, обезпечен с поръчителството на ищеца, като страните са били на различно становище относно дължимостта на сумите.Субективната увереност на ответника, че е титуляр на вземането изключва недобросъвестността. Не съставляват злоупотреба с право и действията на банката, изразяващи се в подаване на молба за образуване на изпълнително дело и за налагане на запор върху възнаграждението и лекия автомобил на поръчителя, тъй като не е установено тези действия да са предприети с единствената цел той да бъде увреден.Предприетото от служители на банката поведение не може да се квалифицира като злоупотреба с право или превратно упражняване на права, напротив от служители на банката е предприето обичайното поведение за удовлетворяване на непогасено задължение по договор за кредит спрямо солидарните длъжници.Поради горното предявените искове са приети за неоснователни и отхвърлени.
Относно претенцията за неимуществени вреди.
По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
В изложението по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
Формулирани са следните въпроси :
1/Налице ли е добросъвестност при упражняване на право на иск от банка при преклудирано по силата на закона право на вземане срещу поръчител.Съществува ли договор за поръчителство при наличието на фактическия състав на чл.147 ал.1 от ЗЗД.
2/ При установено виновно процесуално и фактическо поведение на ответната банка, изразяващо се в неправомерно изчисляване на задълженията по несъществуващ договор за поръчителство, довели до неудобства, свързани с обикаляне на институции,напрежение, притеснение, негативни емоции, излагане пред обществото с арестуване като престъпник на границата поради неправомерно отнет задграничен паспорт, влошаване на здравословното състояние при наличие на причинна връзка между тези вреди и виновното поведение на ответника, може ли да се приеме наличие на деликтната отговорност.
Относно първия въпрос.Сочат се касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК-противоречие със задължителната практика на ВКС, уеднаквена по реда на чл.290 ГПК, както и с практиката на ВС на РБ и незадължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.218 ГПК /отм/, а именно : решение № 130 от 27.10.2009 г по т.д. № 139/2009 г на ВКС, ТК, Първо ТО, решение № 1646/16.6.78 г по гр.дело № 465/78 г на ВС, Първо ГО, решение № 1040 от 24.12.1985 г на ВС, Първо ГО, решение № 949 от 14.10.1993 г по гр.дело № 2071/92 г на ВС, П. ГО.Съгласно тези съдебни актове фактическия състав на нормата на чл.147 ал.1 ЗЗД, регламентиращ прекратяване на поръчителството обхваща два кумулативно дадени елементи период от време от падежа на главното задължение и бездействие на кредитора спрямо длъжника в преклузивния шестмесечен срок.
Всички съдебни актове, на които се позовават касаторите са постановени до приемането на ТР № 4/2013 от 18.6.2014 г по тълкувателно дело № 4/13 на ОСГТК и са основани на едното от становищата, възприети в противоречивата съдебна практика. Другото становище и съответно другата група постановени съдебни актове приемат, че срокът по чл.147 ал.1 от ЗЗД е давностен и спазването му не се проверява служебно от съда.С приетото тълкувателно решение на Общото събрание на гражданската и търговска колегия на ВКС е възприето становището, че срокът по чл.147 ал.1 от ЗЗД е краен и преклузивен.За разлика от погасителната давност с изтичането му не се погасява възможността за принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство.Преклузивните срокове за разлика от давностните се прилагат служебно от съда.
Въззивният съд се е позовал на цитираното тълкувателно решение, отчел е обстоятелството, че до приемането му е съществувала противоречива съдебна практика и е имало спорове решени както в единия, така и в противоположния смисъл, а именно че срокът по чл.147 ал.1 ЗЗД е давностен. Обстоятелството, че ответната страна е упражнила процесуалното си право да претендира вземане по договор за кредит срещу поръчителя-длъжник, считайки, че не се касае за преклузивен срок, с изтичане на който договорът за поръчителство се прекратява, не съставлява недобросъвестно поведение или злоупотреба с право, както законосъобразно е прието с обжалваното решение.Поради това поведението на ответника не съставлява граждански деликт и не следва да бъде ангажирана отговорността му по реда на чл.49 ал.1 ЗЗД вр.чл.45 ЗЗД.
По втория въпрос.Сочи се основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и противоречие с решение постановено по реда на чл.290 ГПК № 429 от 28.6.2010 г по гр.дело № 944/2009 г на Трето ГО. При установено виновно процесуално и фактическо поведение на ответната банка, изразяващо се в неправомерно изчисляване на задълженията по несъществуващ договор за поръчителство, довели до неудобства, свързани с обикаляне на институции,напрежение, притеснение, негативни емоции, излагане пред обществото с арестуване като престъпник на границата поради неправомерно отнет задграничен паспорт, влошаване на здравословното състояние при наличие на причинна връзка между тези вреди и виновното поведение на ответника, може ли да се приеме наличие на деликтната отговорност.
Твърдяното противоречие не е налице, тъй като решението по чл.290 ГПК е постановено при друга фактическа и правна обстановка.Законосъобразно е приетото от въззивния съд, че в разглеждания случай поведението на банката по упражняване на процесуални права не е виновно нито противоправно, тъй като не е било умишлено насочено към увреждане интересите на ищеца-поръчител по договора.Няма злоупотреба с право тогава, когато страната подава искова молба, отправя искане със съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право.Без значение е дали предприетата защита е адекватна, съществува или не в действителност твърдяното субективно право.Освен това несъгласието на касаторате с изводите на съда, сочи на доводи свързани с неправилността на съдебния акт, а не обуславя приложението на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК по селекция на касационната жалба.
Следователно не са налице основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
Относно иска за имуществени вреди.
В тази част касационната жалба е процесуално недопустима, предвид наличие на процесуална пречка за разглеждането й, регламентирана в нормата на чл.280 ал.2 ГПК, съгласно която не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв по граждански дела.В настоящия случай претенцията за имуществени вреди е на сума 1318, 28 лв и не подлежи на касационен контрол пред ВКС предвид законово регламентирания праг за необжалваемост на въззивните актове с посочената цена на иска.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.8 ГПК касаторите дължат на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
С оглед на гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 479 от 4.4.2016 г, постановено по гр.дело № 3275/15 г на Пловдивски окръжен съд, Седми граждански състав.
ОСЪЖДА Д. П. П. и Т. Д. П. да заплатят на [фирма] на основание чл.78 ал.8 ЖПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като процесуално недопустима, подадената от Д. П. П. и Т. Д. П. касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за имуществени вреди в размер на 1318, 28 лв.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на касаторите.
В останалата част определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.