3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 200
София, 11.03.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК , ІV г.о.в закрито заседание на пети март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 4816 по описа за 2018 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от В. Р. Т. чрез адв.Н. П. срещу решение № 137 от 20.09.18г.по в.гр.дело № 352/18г.на Сливенския окръжен съд в отхвърлителната му част.С него частично е отменено решение № 679 от 15.06.18г.по гр.дело № 59/18г.на Сливенския районен съд и в отменената част е постановено друго, с което е отхвърлен искът на същата страна против Главна дирекция”Изпълнение на наказанията”при МП, с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр.с чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР/отм./за признаване за установено, че ищцата има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие,както следва: в размер на 9 дни като компенсация за положения от нея 78 часа извънреден труд над 50 часа за всяко отчетно тримесечие на 2013г.и в размер на 4 дни като компенсация за положения от нея 39 часов извънреден труд над 50 часа за всяко отчетно тримесечие на 2014г.до 30.06.14г.,като погасен по давност. В останалата част решението е потвърдено.
Касаторът сочи, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.Обобщени, формулираните в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси, се свеждат до въпроса: Приложима ли е 3 – годишната давност по чл.125 ЗДСл по отношение установителните искове по чл.124 ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника,че ищецът има право на допълнителен платен годишен отпуск по чл.229 ал.9 /ал.8/ ЗМВР от 1997г./отм./ и по чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР от 2006г./отм./ и имуществено ли е това право.
В отговор по чл.287 ГПК ответникът по жалбата ГД”Изпълнение на наказанията”София чрез юрк.П. С. счита,че касационната жалба е недопустима, тъй като въззивното решение не подлежи на обжалване.Освен това поддържа,че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима,като подадена в срок, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК съдебен акт.
Неоснователно е възражението на ответната страна,че въззивното решение не подлежи на обжалване.Не е приложима разпоредбата на чл.280 ал.3 т.3 ГПК, тъй като страните по спора са били в служебно,а не в трудово правоотношение.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата В. Р. Т. е държавен служител, като през процесния период 1.01.03г. – 30.06.14г.е заемала съответно длъжностите „надзирател”, и „старши надзирател”в Затвора – [населено място] към ГД”Изпълнение на наказанията”- София и понастоящем служебното й правоотношение не й е прекратено. Установено е,че през този период ищцата е положила над 50 часа извънреден труд по смисъла на чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР/отм./, който според съда следва да бъде компенсиран с допълнителен отпуск. Във връзка с направеното от ответника възражение за давност, прието е, че исковата й претенция има имуществен характер, поради което е приложим 3-годишния давностен срок по чл.125 ЗДСл.,а не общата 5-годишна давност и искът е отхвърлен за периода от 1.01.13г.до 30.06.14г.
Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Приложеното към касационната жалба решение № 10 от 21.04.15г.по гр.дело № 3814/14г.на ІV г.о.на ВКС не е относимо към поставените въпроси,тъй като се отнася до допустимостта на установителния иск по чл.124 ал.1 ГПК вр.с чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР/отм./Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с приетото в него разрешение, като е изложил мотиви за допустимост на иска, с който е сезиран и се е произнесъл по същество на спора.
Касационно обжалване на възивното решение не следва да се допусне и на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика,или за осъвременяване тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото,когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Настоящият случай не е такъв.Въззивният съд точно е приложил закона,като се е позовал на разпоредбата на чл.125 ЗДСл.Безспорно е по делото,че ищцата е държавен служител по смисъла на чл.19 ал.1 ЗИН и служебното й правоотношение се урежда от разпоредбите на ЗМВР и на ЗДсл, а не от Кодекса на труда. Съгласно чл.125 ЗДСл.имуществените спорове по този закон се предявяват в тригодишен срок по общия исков ред.Разпоредбата е ясна и не се нуждае от тълкуване.Правният интерес от предявения иск за установяване на предпоставките, при които възниква правото на ищцата да бъде компенсирана с допълнителен отпуск за положен труд в извънработно време предполага връзка с друго правоотношение, което има имуществен характер.По време на отпуск служителят има право на трудово възнаграждение,т.е.това право има паричен еквивалент.Забранено е този отпуск да се компенсира с парично обезщетение /чл.229 ал. ЗМВР 1997г. отм. и чл.212 ал.4 ЗМВР 2006г.отм./,но при прекратяване на служебното правоотношение, на мястото на потестативното право на служителя, което вече не може да бъде упражнено, възниква вземане за парично обезщетение за извънреден труд, което безспорно има имуществен характер.В този смисъл е решение № 427 от 3.11.11г.по гр.дело № 503/10г.на ІV ,г.о. и решение № 243 от 3.11.11г.по гр.дело № 1513/16г.на ІV г.о.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК жалбоподателката следва да заплати на ответника по жалбата на основание чл.78 ал.8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Воден от горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 137 от 20.09.18г. по в.гр.дело № 352/18г.на Сливенския окръжен съд.
ОСЪЖДА В. Р. Т., ЕГН [ЕГН] от [населено място], да заплати на ГД ”Изпълнение на наказанията”София сумата 100 лв /сто/юрисконсултско възнаграждение за ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.