2
Определение
№200
София, 13.03.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на шести февруари през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева Емил Марков
при секретаря и с участието на
прокурора , като изслуша
докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 364 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 3759/1 .Х.2010 г. на „БП. Б“ АД – София /по-нататък само Б/, подадена против решение № 165 на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 22.VII.2010 г., постановено по гр. дело № 234/2010 г., с което е било обезсилено първоинстанционното решение № 21 на ОС-Велико Търново от 17.11.2010 г. по гр. дело № 795/09 г. в частта му досежно признаването за установено, че между кредитната институция и ответника В. Г. Х. от [населено място] съществувало вземане срещу последния в размер на 67 448.01 лв., произтичащо от запис на заповед от датата 1.IX.2005 г., издаден от кредитополучателката [фирма] от [населено място], който настоящият ответник по касация Х. бил авалирал.
Оплакванията на Б касатор са за неправилност на атакуваното въззивно решение за прекратяване на пр-вото по иска й с правно основание по чл. 422 ГПК: поради неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Великотърновския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането на този съдебен акт и постановяване на друг от настоящата инстанция по съществото на спора, с който да бъдел уважен изцяло положителният установителен иск на Б срещу авалиста В. Г. Х. по чл. 422 ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Б обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение по допустимостта на иска й с правно основание по чл. 422 ГПК въззивният съд се е произнесъл по материално- и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, същите били решавани противоречиво от съдилищата, докато „правилното произнасяне по тях“ щяло да е от значение за’ точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация В. Г. Х. от [населено място] писмено е възразил както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Великотърновския апелативен съд, касационната жалба на [фирма] – София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на TP № 1/19.II.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на въпроса /бил той материално- или процесуалноправен/ от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд не може и не е длъжен да извежда релевантния правен въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нито от твърденията на подателя й или от там сочените от последния факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване – без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая Б касатор се позовава на произнасяне на въззивната инстанция по множество правни въпроси – както от материално, така и от процесуалноправно естество, без обаче да е конкретизирала съдържанието на нито един от тях, а в противоречие с точния разум на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК дори поддържа в изложението към жалбата си, че: „Непротиворечиво в съдебната практика се приема, че издаването на изпълнителен лист по извлечение от сметка по чл. 237 от ГПК /отм./ и по чл. 417 от ГПК не изменя характера на задължението на авалиста по записа на заповед, което остава такова по запис на заповед“. В заключение, цитираното и приложено към изложението на този касатор решение № 505 на ВКС, ТК, I-во т.о. от 1 юли 2004 г., постановено по т.д. № 97/2004 г., съвсем не е в смисъл, изключващ правилото на чл. 141, ал. 1 ЗЗД /за солидарната отговорност между поръчителя и главния длъжник/ в отношенията между кредитополучател и авалист по запис на заповед, когато последният е бил издаден като обезпечение по кредита /арг. чл. 513, ал. 1, предл. 4-то ТЗ – във вр. чл. 537 от същия закон/.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 165
на Великотърновския апелативен съд, ГК, от 22.VII.2010 г.,
постановено по гр. дело № 234/2010 г. ,
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ:
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по т. д. № 36