Определение на ВКС – ГК, III г.о. 4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 200
гр. София, 20.05.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдията Д. ч.гр.д. № 1960/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 2218 от 15.02.2016 г. на адв. Р. Г. Б. – А. от АК-С. срещу определение № 245 от 21.01.2016 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, Шести състав, постановено по ч.гр.д. № 4282/2015 г., с което е оставена без уважение частната въззивна жалба на Р. Г. Б. – А. от [населено място] против определението от 03.06.2015 г., постановено по гр.д. № 17193/2012 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, I – 20 състав, с което е оставено без уважение искането й за изменение на решение № 19209 от 17.12.2014 г. по същото дело в частта му за разноските. Жалбоподателката моли да се отмени въззивното определение по съображения, подробно изложени в частната жалба.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, частната касаторка сочи, че с обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поставени са следните правни въпроси: 1/ дължат ли се разноски от ответника при отхвърляне на един от исковете и в какъв размер и 2/ при постановяване на определение, дължи ли въззивната инстанция своя собствена преценка на фактите и обстоятелствата по делото, извън преценката на първоинстанционния съд, както и произнасяне по всички въпроси, свързани със съществото на спора. В тази връзка жалбоподателката се позовава на съдебна практика на ВКС, която прилага, както следва: Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 на ОСГК; определение № 798 от 24.11.2011 г. на ВКС, ТК, I т.о. по ч.т.д. № 756/2011 г.; определение № 409/30.10.2008 г. на ВКС, II г.о. по ч.гр.д. № 1191/2008 г.; определение № 627/13.08.2014 г. на ВКС, IV г.о. по ч.гр.д. № 3124/2014 г., постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Ответникът по частната касационна жалба Р. Х. Ч. от [населено място] не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е оставена без уважение частна жалба срещу първоинстанционно определение, с което е дадено разрешение по същество на производство по изменение на решение в частта му за разноските, намира, че то подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК.
След преценка на доводите на частната касаторка и обстоятелствата по делото, съдът намира следното:
За да постанови определението си въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на частната касаторка за изменение на решението в частта му за разноските, като е приел, че въпреки представеното извънсъдебно споразумение между страните, делото пред първоинстанционния съд не е приключило със съдебна спогодба, защото страните са имали несъгласия относно начина на издължаване на паричните суми по споразумението. С първоинстанционното решение, чието изменение се иска в частта му за разноските, е уважен предявеният иск, като на основание чл. 189, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 87, ал. 3 ЗЗД е развален сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент № 55, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „В“, обективиран в нотариален акт, поради това, че към датата на продажбата имотът е принадлежал на трето лице към датата на договора, както и е отхвърлен предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за заплащане на сумата от 13 000 евро – платена цена по разваления договор, поради намаляване на задължението чрез спогодба от 28.06.2013 г. между страните и изплащането му по време на процеса, като Р. Г. Б.- А. е осъдена да заплати на Р. Х. Ч. сумата от 3 517, 03 лева, разноски на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Изложени са съображения, че правилно съдът е приел, че не може да бъде приложена разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК, тъй като спорът не е приключил със съдебна спогодба по смисъла на чл. 234 ГПК, както и че е съобразил даденото разрешение в т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Приел е също така, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не следва да бъде намалявано, тъй като е по-малко от предвидения минимален размер в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Върховният касационен съд е компетентен да разгледа частна жалба срещу въззивно определение, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Посоченото в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване е, че са налице първите две предпоставки за допускане на обжалваното въззивно определение до касационно обжалване.
Върховвният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая по поставените правни въпроси не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните съображения:
Първият поставен правен въпрос – дължат ли се разноски от ответника при отхвърляне на един от исковете и в какъв размер, е от значение за изхода на спора, но в случая той не е решен в противоречие с установената съдебна практика на ВКС, която има задължителен характер, а в съответствие с нея, включително и с тази, представена от частната касаторка. С определението си въззивният съд е съобразил дадените разрешения с цитираните съдебни актове – определение № 409/30.10.2008 г. на ВКС, II г.о. по ч.гр.д. № 1191/2008 г. и определение № 798 от 24.11.2011 г. на ВКС, I т.о. по ч.т.д. № 756/2011 г., с които е прието, че при съобразяване на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК всяка една от страните има право на разноски, съобразно уважената, респ. отхвърлената част от исковете. В случая искът по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за плащане на цената по развален договор за продажба на недвижим имот, е отхвърлен, поради намаляване на задължението чрез извънсъдебна спогодба между страните и изплащането му от ответната страна по време на процеса, а съдът е приел, че присъденото възнаграждение за един адвокат не е прекомерно, съобразно фактическата и правната сложност на делото. В тази връзка въззивният съд е съобразил дадените указания с Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956 г. на ВС, ОСГК по гр.д. № 112/1956 г., с което е прието, че по общо правило разноските се дължат от страната, която с поведението си е причинила възникването на съдебния спор, като задължението за заплащане на направените по делото разноски е задължение за заплащане на понесените от съответната страна вреди и в духа на закона е да се присъждат разноски в полза на ищеца и в случаите при отхвърляне на иска, когато след предявяването му, ответникът доброволно е възстановил правото на ищеца, например възстановил е нарушеното владение или е изпълнил задължението си – върнал е дадените му в заем пари и др. В този смисъл следва да се тълкува и разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, съгласно която, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца, какъвто безспорно не е настоящият случай. Следователно, по този правен въпрос въззивният съд в обжалваното определение не е дал разрешение в противоречие с установената съдебна практика, поради което не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
По втория правен въпрос – при постановяване на въззивно определение дължи ли въззивната инстанция своя собствена преценка на фактите и обстоятелствата по делото, извън преценката на първоинстанционния съд, както и произнасяне по всички въпроси, свързани със съществото на спора, също не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като така както е формулиран, този въпрос не се явява обуславящ за изхода на делото, поради което не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Вън от това обаче, следва да се отбележи, че в случая въззивният съд е изложил собствени мотиви, които отразяват решаващата му воля във връзка с основателността на искането за изменение на решението в частта му за разноските.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема, че по поставените правни въпроси въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което:
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 245 от 21.01.2016 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, Шести състав, постановено по ч.гр.д. № 4282/2015 г., по частна касационна жалба вх. № 2218 от 15.02.2016 г. на Р. Г. Б. – А. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: