9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 200
гр. София, 22.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 4326 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Настоящото дело е образувано по касационна жалба на Д. С. Ф., чрез адвокат Р. О., срещу решение № V-78 от 13.08.2018 г., постановено по гр. дело № 916/2018 г. на Окръжен съд – Бургас. С обжалваното решение е потвърдено решение № 555/3.04.2018 г. по гр. дело № 7719/2017 г. на Районен съд – Бургас, с което е прието за установено по отношение на Д. С. Ф., че М. Б. Н. притежава по силата на договор за покупко-продажба на недвижим имот, инкорпориран в нотариален акт № …/30.03.1994 г., н.д. № …/1994 г. на нотариус при БРС, 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху сграда с идентификатор ……… по КККР на [населено място], с адрес на сградата [населено място], [улица], която сграда е разположена в поземлен имот с идентификатор ………., със застроена площ от 30 кв.м, брой етажи – 1, с предназначение – хангар, депо, гараж, и на основание чл.537, ал.2 от ГПК е отменен като неверен нотариален акт за собственост на недвижим имот № …/16.12.2005 г., том…, рег.№ …, н.д.№…/2005 г. на нотариус О. Ж., с който Д. С. Ф. е призната за собственик на няколко недвижими имота, в частта му, с която е призната за собственик на повече от 1/2 ид.ч. от гараж, находящ се в северната част на УПИ …-……, кв.50 по плана на к-с „В.“, [населено място], който представлява едноетажна масивна сграда със застроена площ от 34.06 кв.м, при граници: изток – двор и тротоар към [улица], юг – гараж на сем. К. и наследници на сем. Т., запад – външен зид към УПИ …-………,………, север – външен зид към УПИ…-…, който гараж по действащите кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място] представлява сграда с идентификатор ……….., с площ от 30 кв.м.
Жалбоподателката счита въззивното решение за недопустимо, незаконосъобразно и неправилно.
В изложението към касационната жалба Д. Ф. се позовава, на първо място, на недопустимост на въззивното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр. второ от ГПК. Твърди, че обжалваното решение е недопустимо, поради това, че със същото се потвърждава изцяло първоинстанционното съдебно решение, което е недопустимо като постановено при несъответствие между обема на иска по чл.124 от ГПК и обема на иска по чл.537, ал.2 от ГПК, тъй като с него се признава за установено право на собственост върху 1/2 ид.ч. от гараж, а нотариалният акт на ответницата се отменя не за 1/2 ид.ч. от гараж, а в частта му. която е повече от 1/2 ид.ч. от гараж, а тази част включва и други имоти, които не са предмет на установителния иск и на делото.
Д. С. Ф. сочи и че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, като в тази връзка формулира следните материалноправни въпроси, които според нея са решени от въззивния съд в противоречие със съдебната практика:
1. Следва ли площта на имота (като квадратура, а и според това дали се касае за цял имот или за идеални части от такъв), като негов индивидуализиращ белег, да бъде съобразявана при установяване идентичност/различие между два имота, дори и да се приеме, че площта не се явява решаващ или основен индивидуализиращ белег на имота; 2. При съпоставянето на два имота и с оглед установяване на идентичност/различие между тях, при еднаквост на други характеристики на имотите, явява ли се и следва ли площта им (като квадратура, а и според това дали се касае за цял имот или за идеални части от такъв), да бъде съобразявана като решаващ индивидуализиращ белег (с решаващо, определящо значение). Жалбоподателката счита, че даденото от въззивния съд разрешение на формулираните въпроси противоречи на задължителната и трайно установена съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 1/31.01.2014 г. по гр.д. № 4495/2013 г., I г.о., решение № 672/7.03.2011 г. по гр.д. № 1584/2009 г., I г.о. и решение № 206/14.09.2009 г. по гр.д. № 1092/2007 г., І г.о. Заявява, че според визираната практика на ВКС площта на имота е част от неговите индивидуализиращи признаци, поради което и същата следва да бъде съобразявана. Разрешението, дадено от въззивния съд, е в смисъл, че площта на имота няма определящо значение. Затова и различията в площите на имотите на страните (описаните в документите им за собственост гаражи – площ, посочена в документа за собственост и реално измерена и това, че в единия случай – по отношение на ищцата, се касае за право на собственост върху 1/2 ид.ч. от цял гараж, а по отношение на ответницата – за цял гараж) са игнорирани. Д. Ф. счита, че по отношение на втория въпрос е налице и специалното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. 3. При наличие на множество факти, обстоятелства, възражения, съображения и доводи, конто внасят съмнение н разколебават тезата на ищцовата страна по положителен установнтелен иск за собственост, следва ли въпреки това да се приеме, че е проведено пълно и главно доказване на иска и същият да бъде уважен. Жалбоподателката се позовава на противоречие на обжалваното решение по този въпрос с решение № 358/13.07.2010 г. по гр.д. № 1476/2009 г. на ВКС, II г.о. и решение № 59/12.05.2004 г. по гр.д. № 500/2003 г. на ВКС, I г.о., според които липсата на категоричност означава, че не е проведено пълно доказване. Твърди, че от събраните по делото доказателства не следва с абсолютна категоричност изводът, че ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от гаража с идентификатор ……………..; от ищцовата страна не е проведено пълно и главно доказване на правото й на собственост върху 1/2 ид.ч. от северния гараж, с идентификатор ………….. Д. Ф. твърди, че по този въпрос е налице и специалното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателката формулира и следните въпроси, като счита, че по отношение на тях са налице основания по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване: 4. Едно неподписано и недатирано копие с противоречиви записи в него и без автор може ли да се приеме за изявление на две или повече определени лица, за споразумение между тях; 5. При иск по чл.124, във връзка с чл.77, пр. първо от ЗС, без фактически и правни твърдения на ищцовата страна за придобиване по давност, може ли изводът относно правото на собственост да се основава на факти, свързани с ползването на имота. Жалбоподателката се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното от нея решение – основание по чл.280, ал.2, пр. трето от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Насрещната страна М. Б. Н. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Счита касационната жалба за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема за следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск за собственост с правно основание чл.124. ал.1 ГПК, предявен от М. Б. Н. срещу Д. С. Ф., за установяване по отношение на ответницата, че ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от сграда с идентификатор ………….. по КККР на [населено място], с площ от 30 кв.м, с административен адрес [населено място], [улица], с предназначение – гараж, разположена в поземлен имот с идентификатор ……………. С исковата молба е направено и искане за отмяна на нотариален акт за собственост на недвижим имот № …/16.12.2005 г., том …, рег.№ …, н.д. № …/2005 г. на нотариус О. Ж., с който Д. Ф. е призната за собственик на няколко недвижими имота, в частта му, с която е призната за собственик на повече от 1/2 ид.ч. от процесния гараж, т.е. в частта му до размера на претендираните от ищцата 1/2 ид.ч. от гаража. За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск и искането по чл.537, ал.2 от ГПК са били уважени, въззивният съд, на първо място, е обсъдил и намерил за неоснователно възражението на Д. Ф. за недопустимост на обжалваното решение в частта му, с която е отменен нотариалният й акт на основание чл.537, ал.2 от ГПК. Съдът е приел за неоснователни доводите на Ф., че с решението на районния съд нотариалният акт е отменен не за 1/2 ид.ч. от гараж, а в частта му, която е повече от 1/2 ид.ч. от гараж, в която част се включват и други имоти, които не са били предмет на предявения по делото установителен иск за собственост. Въззивният съд е намерил, че фактическата обстановка по делото се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и е споделил изводите на районния съд. Приел е за неоснователни възраженията на Ф., че първоинстанционният съд е постановил решението си въз основа на предположения, в противоречие със събраните по делото доказателства, при едностранчиво обсъждане на доказателствата и при игнориране на част от фактите по делото. Посочил е, че в конкретния случай основният спор между страните е концентриран върху въпроса налице ли е идентичност между описания в нотариалния акт на ищцата Н. гараж (1/2 ид.ч. от него) и описания в нотариалния акт на ответницата Ф. гараж. По този въпрос в обжалваното пред ВКС решение е прието, че от нотариален акт № ….., том ………., н.д. № ………./30.03.1994 г. се установява, че ищцата М. Н. е закупила от К. Р. и Л. Р. „1/2 ид.ч. от гараж с площ от около 36 кв.м, с вход откъм [улица], при граници: [улица], гараж на сем. Т. и сем. К. и двора на братя Р.“. Съгласно неоспореното заключение на техническата експертиза е видно, че имотите на братя Р. граничат с процесния парцел от север и от запад, поради което и с оглед описаните в нотариалния акт граници следва, че закупеният от ищцата гараж се идентифицира с находящия на място „северен гараж”.
До този извод съдът е стигнал и след анализ на събраните гласни доказателства – св. К. Р. (праводател на ищцата) и св. Г. Р. (съсед от север и от запад на процесния парцел), от които се установява, че по съгласие на собствениците в парцела са били построени три големи гаража, всеки с по две гаражни клетки, т.е. шест клетки, за да има по един гараж за всяко от шестте семейства в жилищната сграда, като собствениците са се разбрали за разпределението на гаражните клетки по следния начин: северният гараж (процесният имот) е на сем. Р. и на сем. Ф., средният гараж е на сем. К. и сем. Т., а южният гараж е на сем. С. и на сем. Д., като по този начин гаражите се ползват от тяхното построяване и понастоящем. От показанията на св. Р. се установява също, че в техния гараж (северния) съпругът й направил канал, за да могат те и Ф. да ремонтират колите. Наличието на канал единствено в северния гараж се потвърждава и от ангажираните от ответницата свидетели П. Г. и И. Т., както и от приетата по делото експертиза. За да кредитира показанията на св. Р. и св. Р., въззивната инстанция е посочила, че същите са последователни, непротиворечиви, кореспондират с останалия доказателствен материал по делото и са обективни, тъй като тези свидетели са били очевидци на тогавашните събития и изнасят данни, основани на непосредствените им впечатления.
Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите Г. и Т., освен в частта им досежно изградения канал в северния гараж, тъй като въпросните свидетели не изнасят данни, базирани на лични възприятия, а такива, каквито са им били казани от друго лице или от С. Ф. (баща на ответницата), като е виден стремежът им да помогнат на ответната страна, което води до тяхната пристрастност и необективност, още повече, че показанията им не се подкрепят от останалите събрани доказателства. Въззивният съд се е позовал и на неоспореното заключение на съдебно-техническа експертиза. Видно от същата, в ЦАУ „П.“, [община], се съдържа архивна преписка за парцел …., кв…., свързана с изградените в имота гаражи. При преглед на тази преписка, вещото лице е констатирало, че на 26.05.1968 г. съкооператорите – шест фамилии, живущи на [улица](сега „Г.“), са заявили писмено искане да им се разреши построяването на гаражи, съобразно приложена към молбата скица, като се осигурява равноправно ползване на дворното място – проектираните три гаража да се ползват от по двама собственици по споразумение. Въз основа на искането и скицата към него е издадено в полза на всички собственици разрешение за строеж № …/1.08.1968 г. за направа на шест гаражни клетки по пар.178 от ППЗПИНМ. Вещото лице е видяло това писмено искане, подписано от всички собственици, и приложената към него скица, към която то препраща и с която се предлага споразумение за разпределението на гаражите. Тази скица, която е видяло вещото лице, е приложена по делото и в нея са очертани в имота шест гаражни клетки с обозначение ,… – Ф., Р., … – Т., К., … – С., Д.“. Идентично разпределение на гаражите е посочено и от св. Р. и св. Р., чиито показания въззивният съд е кредитирал по изложените по-горе съображения.
В тази връзка, въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на Д. Ф. относно доказателствената стойност на посочената скица. Посочил е, че същата е била приложена като неразделна част от писменото искане за разрешаване построяването на гаражите съгласно скицата, което е било подписано от всички собственици, вкл. и от праводателите на ответната и на ищцовата страна, т.е. съставлява документ, изхождащ от страните, поради което е несъстоятелно и нелогично в един последващ момент, след значителен период от време, да се оспорва наличието на тази скица и нейната доказателствена стойност. Въз основа на така изложеното, въззивният съд е направил извод, че гаражът, който ищцата е закупила от сем. Р., се идентифицира именно със северния гараж, който по взаимното съгласие на шестте семейства-собственици на апартаменти в сградата, обективирано в депозираната от тях молба за построяването на гаражите, ведно с приложената към молбата скица за разпределението им, е бил разпределен на сем. Р. и сем. Ф., т.е. по 1/2 ид.ч. от гаража за всяко от двете семейства. Въз основа на доказателствата съдът е заключил, че този гараж понастоящем представлява сграда с идентификатор ………….., за който ответницата се е снабдила с констативен нотариален акт. С оглед установената идентичност на имотите, въззивният съдебен състав е приел, че ищцата М. Н. се легитимира като собственик на 1/2 ид.ч. от гараж, представляващ сграда с идентификатор № ……….. по КККР на [населено място], с площ по КК от 30 кв.м, на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № …/30.03.1994 г., том …, н.д. № …/1994 г. на нотариус при БРС, поради което предявеният установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 от ГПК е основателен и доказан, а като последица от уважаването на иска е и отмяната на констативния нотариален акт на ответницата на основание чл.537, ал.2 от ГПК до размера на установеното право на собственост на ищцата от 1/2 ид.ч. от процесния гараж. Въззивният съд е отразил, че изводът му за основателност на иска не се променя от обстоятелството, че гаражът, описан в нотариалния акт на ищцата, и гаражът в нотариалния акт на ответницата се различават по площ, съответно, около 36 кв.м и 34.06 кв.м.
В тази връзка е споделил изложеното от районния съд, че площта на един недвижим имот, в т.ч. и сградите, не е негов решаващ индивидуализиращ признак. Поземлените имоти се индивидуализират (определят) по различни начини – напр. с номер на имота, с който е отразен в съответния план – кадастрален, ЗРП, ПУП, или с идентификатора по КК за райони с одобрена КК, както и чрез своите граници (съседи). В последната хипотеза границите (съседите) на имота трябва да са най-малко три, за да може имотът да се отграничи от останалите. Съдът е посочил, че в случая идентичността на закупения от ищцата гараж, понастоящем представляващ 1/2 ид.ч. от сграда с идентификатор ………….. по КККР на [населено място], на който ответницата е призната за едноличен собственик, е установена въз основа на три граници, което е напълно достатъчно за неговата индивидуализация. Идентичността на имотите е установена по несъмнен начин от събраните писмени и гласни доказателства и заключение на съдебно-техническа експертиза. Въззивният съд е изложил и мотиви, че в случая е без значение дали понастоящем процесният гараж отговаря на изискванията на Наредба № 5/2001 г. и на Наредба № 7/2003 г. за правила и нормативи за устройство на територията, на които ответницата се е позовала, тъй като релевантно значение за конкретната хипотеза имат правилата и нормативите, които са действали към момента на застрояването на гаражите. Позовал се е на експертното заключение по делото, от което е видно, че процесният гараж е с голяма дълбочина – 11 м, и с височина от 2.47 м, които параметри са абсолютно достатъчни за гарирането на два автомобила. Съдът е намерил за неоснователни и доводите на Ф. за противоречие на решението с разпоредбата на чл.33 от ЗС. Визирал е, че обстоятелството, че преди разпореждането с гаража от страна на Р. в полза на ищцата, те не са предложили на съсобствениците си да изкупят идеалните им части от гаража, в никакъв случай не води до извод, че Р. са знаели, че не са съсобственици на гараж заедно с Ф., респ. че това не е процесният северен гараж и ищцата не е собственик на същия. Настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Въззивното решение не е недопустимо. Неоснователни са твърденията на жалбоподателката, че със същото е потвърдено недопустимо първоинстанционно решение. Диспозитивът на решението на Районен съд – Бургас в частта му относно уваженото искане по чл.537, ал.2 от ГПК е ясен и непротиворечив и напълно съответства на уважения иск за собственост. Не следва да се допуска касационно обжалване по първия, поставен в изложението въпрос, тъй като същият не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че площта на един имот не е основен негов белег, въпреки че има отношение към индивидуализацията му. Въззивното решение е постановено изцяло в съответствие с тази практика, като съдът при установяване идентичността на претендирания от ищцата гараж и този, за който Д. Ф. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост, е взел предвид установеното съвпадение на три от границите (съседите) на гаража, както и обстоятелството, че единствено процесният гараж е имал прокопан канал, като е отчел разликата (неголяма) в площта. Същият е разгледал и съобразил всички събрани по делото доказателства, имащи отношение към индивидуализацията на спорния имот. Несъгласието на жалбоподателката с направените от съда изводи относно идентичността не са основание за допускане на касационно обжалване, а подлежат на разглеждане едва при решаване на спора по същество. Вторият въпрос не е обусловил правните изводи на въззивния съд и по тази причина не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 от ГПК. Това е така, защото в случая не е налице еднаквост на другите характеристики на имотите, за да може площта на имота да има решаващо, определящо значение за индивидуализацията му. Третият въпрос по същество изисква анализ и преценка на възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, обсъждането от него на събраните по делото доказателства и направените въз основа на тях изводи, т.е. проверка правилността на съдебния акт. Ето защо същият не представлява въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК съгласно постановките на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същото се отнася и до четвъртия въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба, тъй като той изисква обсъждането на конкретно доказателство по делото, във връзката му с останалия събран доказателствен материал. Петият въпрос не намира подкрепа в решаващите мотиви на въззивния съд, който не е направил извод, че искът за собственост е основателен, предвид придобиването на имота по давност.
Настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС счита, че в случая не е налице и твърдяната очевидна неправилност на решението – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 от ГПК.
В решение № 15 от 6.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. дело № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл.281, т.3 от ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Предвид недопускането на касационно обжалване, М. Н. има право на 800 лв. разноски за адвокат, направени в производството пред ВКС.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-78 от 13.08.2018 г., постановено по гр. дело № 916/2018 г. на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Д. С. Ф. да заплати на М. Б. Н. разноски пред ВКС в размер на 800 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: