ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 200
София, 23.02.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 5574 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. В. П. от [населено място], чрез пълномощника му адв.Е. Д., срещу решение №1072 от 25.05.2015г., постановено по в.гр.д. №80/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4-ти състав. С обжалваното решение е отменено решение от 10.11.2014г., постановено по гр.д.№2242/2013г. по описа на на Софийски градски съд, І г.о., 12 с-в, в частта, с която е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на К. В. П. сумата от 5 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 500 лв. обезщетение за имуществени вреди, на основание чл.2 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 01.01.2013г. до окончателното им изплащане, като вместо него е постановено друго, с което предявените искове са отхвърлени изцяло като неоснователни.
Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно-постановено е при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Ответната страна по касационната жалба-Прокуратурата на Република България не взела становище по същата.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с присъда от 16.06.2005г., постановена по НОХД №5553/2006г. по описа на Софийски районен съд, нак. отд., 6-ти с-в, К. В. П. е признат за невиновен и оправдан по повдигнато му обвинение за извършено престъпление по чл.213а, ал.2, т.4, пр.1 и т.3, пр.1, вр. с ал.1 от НК. По повод образуваното срещу ищеца наказателно производство му е била наложена мярка за процесуална принуда „задържане за срок от 24 часа”, както и мярка за неотклонение „задържане под стража”, като е престоял в следствения арест от 28.03.2005г. до 08.04.2005г., когато е постановено освобождаването му от ареста и мярката му за неотклонение е изменена на „парична гаранция” в размер на 1000 лв. С решение на Софийски градски съд, постановено по гр.д.№2114/2011г., със сила на пресъдено нещо е установено между страните, че е осъществен фактическият състав на чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ и е ангажирана отговорността на Прокуратурата във връзка с незаконно воденото срещу ищеца наказателно производство. Размерът на определеното по справедливост обезщетение от съда за настъпилите неимуществени вреди е в размер на 10 000 лв. и 550 лв. за причинените му имуществени вреди. За да присъди посочените обезщетения, съдът е взел следните обстоятелства в тяхната съвкупност: ищецът е бил задържан под стража за 11 дни, наказателното производство срещу него е продължило повече от 3 години и 3 месеца; прието е, че претърпените от ищеца болки и страдания се изразяват в засягане на личността и достойнството му, като това е довело до потиснатост, депресия, избухливост, продължаващо невротично разстройство. Съобразено е, че заболяването на ищеца-захарен диабет, диагностицирано преди ареста му се е влошило след задържането, отчетен е и прекарания от ищеца мозъчен инсулт през м.декември 2005г. Съдът е приел също така, че констатираното преминаване от доброкачествено в злокачествено образувание на гърлото, както и наличието на посттравматична епилепсия и аденом на простатата, не са в причинно-следствена връзка с воденото срещу ищеца наказателно производство; съобразил е обстоятелството, че ищецът е бил инвалидизиран още на 29.01.1998г. и че дадената оценка с ЕР от 13.01.2009г. на ТЕЛК за ТНР на ищеца- 95% с чужда помощ не е в пряка причинно-следствена връзка с наказателното преследване.
От представеното по делото ЕР № 2318/187 от 27.12.2012г. на ТЕЛК, въззивният съд е установил, че К. П. е инвалидизиран през 1988г., през 1997г. му е направена тонзилектомия и е проведена лъчетерапия по повод карцином на лявата тонзила, през м.декември 2005г. е установен мозъчен инсулт, от години стойностите на кръвното налягане са високи, има диабет и полиневропатия. Констатирана е посттравматична артроза на лява глезенна става, мултиинфарктна енцефалопатия, дискоординационен синдром. Според решението на ТЕЛК К. П. е с увредено общо състояние, трудноконтактен, не е в състояние да се самообслужва, като след прегледа му е дадена оценка 100% трайно намалена работоспособност, с чужда помощ.
От изслушаната пред първата инстанция съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещо лице-специалист по професионални болести, въззивният съд е установил, че ищецът страда от посочените в ЕР заболявания, в невъзможност е да се обслужва самостоятелно, нарушени са комуникационните му възможности, налице са двигателни и психически проблеми. Според вещото лице, преживяната психотравма през 2005г. вероятно има принос към влошаване състоянието на ищеца, тъй като един от факторите за усложнение при диабета и мозъчно-съдовата болест е острия и хроничния стрес. Експертът е установил, че констатираните при ищеца заболявания са хронично прогресиращи, без да може да определи шансове за оздравяване. Вещото лице е уточнило, че е налице влошаване на здравословното състояние на ищеца спрямо състоянието му при първоначално присъденото обезщетение, като не е в състояние да даде категорично заключение, че това влошаване е в причинно-следствена връзка с наказателното преследване, а причините за влошаването са комплексни. В случая, констатираните у ищеца заболявания са хронични и могат да се обострят от други фактори-неправилно лечение, нездравословно хранене, напредване на възрастта.
С оглед така установените обстоятелства, въззивният съд е приел от правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, според който държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от дейността на правозащитните органи от незаконно повдигане на обвинение, приключило с оправдателна присъда. От установения в разпоредбата на чл.51, ал.1 ЗЗД общ принцип на пълно обезщетяване на понесените при непозволено увреждане вреди следва, че ако здравословното състояние на пострадалия се влоши в сравнение със състоянието, при което е присъдено обезщетение, на него му се дължи ново обезщетение за самото влошаване, но само ако то се намира в причинна връзка с увреждането. За да е налице ексцес, следва да е установена качествена промяна на полученото увреждане, като влошаването трябва да е в причинна връзка с увреждането и да не е било предвидено и съобразено при първоначалното обезщетение за неимуществени вреди. Анализът на събраните доказателства обосновава несъмнен извод, че ищецът е в тежко здравословно състояние, което не му позволява да води пълноценен живот. След присъждане на първоначалното обезщетение здравето на ищеца се е влошило, но това влошаване не е в причинна връзка с увреждането. С влязлото в сила между страните решение по гр.д.№2114/2011г. на САС са обезщетени претърпените болки и страдания, изразяващи се в психично напрежение, тревожност и депресия. Обезщетени са и вредите, произтекли от обостряне на диабета, констатиран у ищеца преди задържането, както и е обезщетено цялостното тежко здравословно състояние на ищеца, като са съобразени и евентуалните усложниния на заболяванията му за в бъдеще. Според въззивния съд липсват категорични доказателства за пряка причинно-следствена връзка между напълно загубената работоспособност на ищеца и незаконните действия на прокуратурата от 2005г. според представените по делото доказателства, както и според заключението на вещото лице, ищецът страда от множество хронични заболявания, диагностицирани преди срещу него да бъде предприето наказателно преследване, като не мож да се приеме, че причина за влошаване на заболяванията му са действията на прокуратурата срещу него. Заболяванията датират много преди наказателното преследване, а усложненията са взети предвид с обезщетяването, присъдено по гр.д.№2114/2011г. на САС. Стресът, претърпян от наказателното преследване са възможен фактор за влошаване на захарния диабет, но не е първопричина за възникване и развитие на самото заболяване. Влошеното здравословно състояние на ищеца е в следствие от комплекса заболявания, а не от действията на прокуратурата, предприети срещу него през 2005г. Пълната загуба на работоспособност, приета с решението на ТЕЛК от 2012г. е последица от общите заболявания, част от които са съществували преди незаконните д-вия, а друга част са последица от нормалното развитие на тези заболявания, поради което съдът е приел, че загубата на работоспособността не се намира в причинно-следствена връзка с действията на прокуратурата и не представлява ексцес по смисъла на чл.51, ал.1 ЗЗД.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение. Сочи касационите основания на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1.Следва ли влошеното здравословно състояние на пострадалото лице, резултат от незаконната дейност на ответника, да се приемат като последица от нормалното развитие на тези заболявания и какъв е принципът, на базата на който се прави тази преценка;
2.Свързан с размера на обезщетението за неимуществени вреди, който счита, че е неправилно определен от първоинстанционния съд.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване въззивното решение поради следните съображения:
Първият от поставените от касатора въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. По същество този въпрос изразява доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал, в следствие на което са формирани според него грешни крайни фактически и правни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В настоящото производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти. Основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, на които всъщност се позовава касатора.
По вторият от поставените в изложението въпроси въззивният съд не се е произнесъл в обжалваното решение. Въпросът касае правилното определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, но въззивният съд не е определял такъв размер, а е отхвърлил изцяло предявените искове като неоснователни, като е приел, че не са налице основанията за ангажиране отговорността на Прокуратурата за обезщетяване на твърдените от ищеца вреди от ексцес на заболяванията му.
По отношение на твърденията на касатора, изложени в „допълнение към касационна жалба” за несъобразяване от страна на въззивния съд с представени по делото доказателства, доводите му и закона, настоящият съд намира, че наличието на такъв порок би довело до извод за необоснованост на обжалваното решение, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което би било основание за неговото касиране съобразно чл.281, т.3 ГПК като неправилно, но не съставлява основание за допускане до касационно обжалване. В настоящото производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти. Така, както е формулирано, приложеното „допълнение към касационната жалба” обосновава касационни оплаквания относно порочността на обжалваното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество едва след допускане на решението до касационно обжалване. Основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, на които всъщност се позовава касатора.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение решение №1072 от 25.05.2015г., постановено по в.гр.д. №80/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4-ти състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.