O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 200
гр. София, 23.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от шестнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 1137/ 2019 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 677/ 06.02.2019г. на Г. В. В., приподписана от служебно назначения защитник адв. Д. Т., срещу определение № 427 от 17.01.2019 г. на Великотърновския апелативен съд по ч.гр.д. № 523/2018 г. за потвърждаване на определение № 872 от 29.11.2018 г. на Ловешкия окръжен съд по гр.д. № 493/2018 г., с което е отказано освобождаване на касатора от задължението за внасяне на държавна такса по предявените от него субективно съединени искове.
В жалбата се поддържа неправилност на атакувания съдебен акт. Изтъква се, че като лице намиращо се от дълго време в затвора и което въпреки многократно заявяваното желание, не полага общественополезен труд, за касатора е обективно невъзможно да реализира приходи от 50856 лв. за държавна такса. Сочи се, че изводът на апелативния състав за наличие на достатъчно имущество е необоснован, защото съдът не е установил и посочил елементите на това имущество, което било и възбранено по реда на чл. 28 ЗОПДИППД ( отм.), а същевременно не е дадена възможност на молителя да представи допълнителни доказателства за своите доходи. Нарушен бил принципът на свободен достъп до правосъдие и се ограничавало правото да се получи справедливост от съда. В отделно представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се навежда въпросът дали при заявено искане по чл. 83, ал. 2 ГПК, към което не са приложени надлежни доказателства, съдът следва да укаже на молителя и да му даде възможност да представи необходимите писмени доказателства или може без да дава такива указания да отхвърли искането, като се твърди произнасяне на въззивния състав в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 369 от 17.05.2013 г. на ВКС, II -ро т.о., по ч.т.д. № 2110/2013 г., определение № 548 от 23.10.2009 г, на ВКС, I-во т.о. по ч.т.д. №545/2009 г. и определение № 354 от 21.05.2012 г. на ВКС, III-то го. по ч.гр.д. № 233/2010 г. Поддържа се и очевидна неправилност на обжалваното определение.
Жалбата е допустима- подадена е в срок от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване, вкл. като постановен в производство по иск с цена над 5000 лв., въззивен съдебен акт.
По въпроса за допускане на касационното обжалване съставът на ВКС, IV- то г.о. съобразява и намира следното:
Първоинстанционното производство по гр.д. № 493/2018 г. по описа на Ловешкия окръжен съд е бразувано на 26.10.2018 г. по исковата молба на Г. В., след отделяне с определение № 686 от 11.10.2018 г. на АС – Ловеч по адм. д. № 63/2017 г., на предявените от него искове срещу Република България и Окръжен съд- Шумен за обезщетение в размер на 1 271 400 лв. за неимуществени вреди, резултат от престоя му с белезници и колан в съдебната зала през всичките общо 95 открити съдебни заседания по НОХД № 303/2011 г. по описа на Ш.. С молба т.нар. „ отговор“ от 12.11.2018 г. ищецът е поискал освобождаване от дължимата в размер на 50856 лв . държавна такса, към което е приложил декларация за материално и гражданско състояние по образец, в която е посочил липса на доходи и притежание на недвижимо имущество, което е възбранено. Приложени са и служебни бележки от администрацията на затвора в [населено място], съответно от 26.02.2018 г. и 25.10.2018 г., че лицето не полага обществено полезен труд и че към 24.10.2018 г. има налични по сметка 3.38 лв.
За да потвърди отказа на окръжния съд да освободи ищеца от заплащане на дължимата държавана такса, като се е позовал на комплексния критерий за преценката за липса на достатъчно средства установен в чл. 83, ал. 2 ГПК, на констатациите на първоинстанционния съд за притежавани от молителя хотели, ресторанти и земеделски земи и на представената към искането декларация за материално и гражданско състояние, апелативният съд е достигнал до извод, че имущественото състояние на молителя не съответства на целите на института по освобождаване от внасяне от държавна такса, а именно да се осигури достъп до правосъдие на лица с ниски финансови възмпжности. Приел е също така, че макар притежаваните от молителя недвижими имоти да са възбранени по искане на КПКОНПИ, за лицето съществува възможност да поиска от съда по обезпечението да разреши плащане и извършване на други разпоредителни действия с възбраненото имущество, вкл. когато се касае за покриване на публичноправни задължения към Държавата, каквото е и това за държавни такси по предявен иск.
При този предмет на делото и тези мотиви на въззивния съд, поставеният в изложението въпрос не се явява обуславящ по см. на чл. 280, ал.1 ГПК разкрит в т.1 на ТР №1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е зададен в контекст, който не се установява по делото.Противно на твърденията в жалбата и в самия въпрос, съдът, вкл. първоинстанционният, са стъпили едновременно на представените от страната доказателства каквото е декларацията за материалното и гражданско състояние и служебните бележки за трудови и налични доходи, както и на служебно извършена проверка на обстоятелствата относими към имущественото състояние на молителя и на служебно известни на съда факти за притежаваното от последния недвижимо имущество. Извеждането на обуславящ въпрос по см. на цитираното ТР, запазващо своята актуалност и след последната редакция на чл. 280 ГПК ( ДВ бр. 86/ 2017 г.) играе ролята на обща предпоставка за допускане на касационното обжалване, която в кумулативна даденост с поне една от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.1- т.3 ГПК е годна да обоснове допускане на касационното обжалване, като, както е в случая, отсъстието на общата прави безпредметно обсъждането на специалните, в т.ч. обсъждането на цитираната от касатора практика на ВКС.
По отношение на очевидната неправилност като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване от кръга на служебните по чл. 280, ал. 2 ГПК, същото не е налице. Въззивният съд не само е прилагал комплексно материалноправните предпоставки за освобождаване от държавна такса и е спазил процесуално правните изисквания относно събирането и обсъждането на доказателствата, но е съобразявал и предвидената в чл. 23, ал. 4 ЗОПДИППД ( отм.) възможност на молителя да се разпореди с възбрането си имущество с разрешение на съда по обезпечението, вкл. за да заплати дължимата държавна такса- възможност от която касаторът до този момент не се е възползвал. В тази връзка не се споделят доводите на касатора за очевидна неправилност на извода, че лицето е в състояние да реализира приход от притежаваното от него имущество.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на обжалваното определение до касационна проверка, поради което Върховният касационен съд, състав на IV-то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 427 от 17.01.2019 г. на Великотърновския апелативен съд по ч.гр.д. № 523/2018 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: