ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 200
София, 07.02.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3504 по описа за 2013г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Ст. М. като процесуален представител на З. Г. Е. от [населено място] срещу въззивното решение на Смолянския окръжен съд /СОС/ от 13.ІІІ.2013г. по в.гр.д. № 47/2013г.
Ответницата по касационната жалба Е. Г. Б. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК чрез адвокат В.П. е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 13.ІІІ.2013г., подписано с особено мнение на един от членовете на състава, СОС е потвърдил решението на Смолянския РС от 13.ХІІ.2012г. по гр.д. № 283/2012г. в частите, с които: са отхвърлени предявените от З. Г.Е. срещу Е. Г.Б. искове за присъждане на 8014.08 евро обезщетение за неоснователно обогатяване поради неосъществено основание /чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД/ и за присъждане на 1021.20 евро мораторна лихва за посочен период, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяването на иска до окончателното изплащане; е осъден З. Г.Е. да заплати на Е. Г.Б. 3935.13лв. обезщетение за неоснователното му обогатяване в определен период, ведно със законната лихва от предявяването на насрещния иск до окончателното изплащане, и 237.67лв. мораторна лихва.
За да постанови решението по главния иск по чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД, въззивният съд, споделяйки изцяло мотивите на първоинстанционния, е приел, че между страните съществуват две облигационни отношения – по договора за строителство на два офиса със склад с обща площ 37 кв.м в имот на ответницата и за наемането на същите обекти от ищеца след завършването на строителството по договор от 18.V.2000г. за срок от десет години; помещението е освободено от ищеца на 27.ІІ.2012г. след принудително изпълнение по изп.д. № 632/2011г.; стойността на строителството възлиза на 31 189 евро и не е изплатена със стойността на дължимата наемна цена през десетгодишния период; ответницата не е била длъжна след изтичането на договора за наем да сключва нови договори за наем до изплащанетно на цялото задължение с дължимите месечни наеми, с нотариална покана тя предложила на ищеца сключването на нов договор за наем, но такъв не бил сключен поради несъгласие на последния с предложената наемна цена, като той продължил да наема обекта до принудителното му изваждане; след изтичането на 10 годишния срок и до окончателното изплащане на наемните вноски всяка уговорка е нищожна; с прекратяване на договора за наем поради изтичането на 10 годишния срок основанието за заплащане от ответницата на остатъка от стойността на строителството е договора за строителство, а не неоснователно обогатяване поради неосъществено основание; за да е налице вторият фактически състав на чл.55 ал.1 ЗЗД е необходимо установяване от ищеца, че е престирал с оглед основателно очаквано в бъдеще осъществяване на валидно правоотношение между страните, което впоследствие не е възникнало, в случая той не е имал гаранция, че ответницата ще сключи с него нов договор за наем, а и не е приел предложението й за това; уговорката в т.4 от договора за строителство за осигуряване от наемателя на безпрепятствен достъп на ищеца до обекта не означава задължение на ответницата да сключи нов договор за наем; като неоснователно е оценено и възражението, че в т.3 от договора има уговорка обекта да се ползва до окончателното изплащане с уговорения наем, тъй като договора за наем е за срок от 10 години, той не може да се продължи автоматично, а за да се сключи нов такъв е необходимо съгласие и на двете страни.
Във връзка с насрещния иск е прието, че от прекратяването на договора за наем на 20.ХІІ.2010г. до опразване на помещението на 27.ІІ.2012г. ищецът го държал без основание и не е заплащал обезщетение за това, с което се обогатил за сметка на Б. със стойността на наема за същия период в размер на присъдената сума. Насрещния иск е по чл.59 ЗЗД с оглед петитума – присъждане на обезщетение за ползване без правно основание след прекратяване на договора за наем. В доклада първоинстанционния съд е допуснал несъществено нарушение, посочвайки като основание на предявения иск чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, но всъщност се е произнесъл по предявения иск по чл.59 ЗЗД.
В изложението на З. Г.Е. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: по първоначалния иск: 1. когато изпълнител на строеж престира определена сума за изграждане на обект на основание договор за строителство с цел да го ползва под наем по бъдещо наемно правоотношение при договорен срок до окончателното и прихващане срещу дължимите месечни наемни вноски по бъдещия договор за наем след идзтичане на срока на последния и без да е прекратен или развален сключения договор за строителство на кое от посоченитге в чл.55 ал.1 ЗЗД основания следва да се претендира останалата неприхваната сума, ако не бъде сключен нов договор за наем и ако причината за несключването е непостигане при водените преговори на съгласие относно размера на месечната наемна вноска; подвъпрос 2: кой договор е основание за собственика на имота да престира/да връща вложената от изпълнитгеля на строителството сума за обекта чрез прихващане с дължими наемни вноски до окончателното изплащане – договора за строителство или бъдещия договор за наем и ако последния не бъде сключен, на какво основание следва да бъде търсена обратно вложената по договора за строителство сума – на неосъществено основание за сключване на договор за наем /чл.55 пр.2 ЗЗД/ или на основание договора за строителство като неплатена цена за изграждане на обекта като сума платена без основание /т.е. при изначална липса на основание/ или при отпаднало основание /чл.55 ал.1 пр.1 и 3 ЗЗД/ – в противоречие с ППВС № 1/1979г. и с решения на ВС и на ВКС; 3. при престирана по договор за строителство сума с цел бъдещо ползване на изградения обект под наем срещу прихващане на наемната вноска уговорката ползването да продължи със срок до окончателното изплащане /приспадане/ на вложената в строителството сума нищожна ли е ако се съдържа в конкретен договор за наем, а е уговорка по принцип за бъдещи наемни правоотношения в друг договор /в случая за строителство/ – решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана дв две решения на негови състави; по насрещния иск: 1. относно задължението на съда да дава правна квалификация на иска с оглед наведените обстоятелства и петитума на исковата молба и 2. относно задължението на съда при несъответствие между заявеното с исковата молба право и на правото на което е дадена защита с решението, обуславящо евентуалната недопустимост на съдебния акт – в противоречие с практиката на ВКС /две решения /. Сочи се и че по поставените материалноправни въпроси липсвала съдебна практика.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен съобразно разпоредбата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие служебно да изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му или в касационната му жалба /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай поставените в изложението на касатора правни въпроси не отговарят на тези изисквания.
Първият поставен от касатора въпрос във връзка с първоначалния иск е теоретичен – по него въззивният съд не се е произнесъл. Това е така с оглед приетото от него, че в случая след прекратяването на договора за наем с изтичането на 10 годишния срок по чл.229 ал.3 ЗЗД основанието за плащане от ответника на остатъка от стойността на строителството е договора за строителство, а не неоснователно обогатяване, и с оглед на обстоятелството, че в атакуваното решение липсват изводи по приложението и на предвидените в чл.55 ал.1 пр.1 и пр.3 ЗЗД хипотези.
И вторият релевиран в изложението въпрос има теоретичен характер. Това е така, тъй като въпросът е свързан с бъдещ договор за наем. В. съд, обаче, не е формирал изводи, основани на сключването на такъв договор между страните – прието е, че такива уговорки липсват и че това обуславя неоснователност на претенцията на предявеното и разгледано основание по чл.55 ал.1 пр.2 ЗЗД. Именно с оглед на предявеното основание е без значение за изхода на спора по настоящото дело отговорът на въпроса въз основа на договора за строителство ли следва да бъде търсена вложената от ищеца за построяването на процесния имот сума /или като платена без основание или при отпаднало основание – във връзка с които няма произнасяне от въззивния съд/.
По третия поставен от касатора въпрос въззивният съд не се е произнесъл. В атакуваното решение няма извод във връзка със съществуваща в договора за строителство уговорка по принцип за бъдещи наемни правоотношения между страните.
По въпросите по насрещния иск произнасянето на въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие със сочената от касатора съдебна практика /решения на ВКС по гр.д. № 738/2009г. ІV ГО и по т.д. № 896/2009г. І ТО/, приемайки, че с оглед на изложените в исковата молба обстоятелства и заявения петитум предявеният иск е такъв с правно основание чл.59 ЗЗД и че първоинстанционния съд е допуснал несъществено нарушение, тъй като въпреки квалифицирането на иска като такъв по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, се е произнесъл по действително предявения иск. В този смисъл са и мотивите на ТР № 2/2011г. на ОСГТК – правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на решението само когато с него съдът е нарушил принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция във всички случаи обуславя правилността на решението. За пълнота следва да се посочи още в тази връзка, че в случая няма несъответствие между заявеното с исковата молба право и правото, на което е дадена защита с атакуваното решение, с оглед едното от твърденията в насрещния иск, че „Е. нямал никакво право да задържа наетия обект и че не е заплатил обезщетение на Б. за ползването му без правно основание”, на което кореспондира петитума за присъждане на исковата сума, „съставляваща обезщетение за ползване без правно основание на обекта”. Във връзка с останалите твърдения в насрещната искова молба, че Б. в качеството си на наемодател претърпяла сериозни вреди /в размер на наема, който би получавала/ от продължилото след прекратяването на договора за наем неправомерно ползване от Е. на собствения й имот, не е заявено искане за присъждане на обезщетение и такава претенция не е била предмет на разглеждане.
При липсата на основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответницата по касация следва да бъдат присъдени 450лв. разноски за настоящата инстанция по приложения към отговора й договор за правна защита и съдействие от 08.V.2013г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Смолянския окръжен съд № 85 от 13.ІІІ.2013г. по в.гр.д. № 47/2013г.
ОСЪЖДА З. Г. Е. от [населено място] да заплати на Е. Г. Б. от с.гр. 450лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: