1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 201
гр.София, 27.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и втори февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4462/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на Н. Г. Н. и на [фирма], [населено място], срещу въззивно решение на Хасковски окръжен съд № 205 от 08.06.2016 г. по гр.д.№ 186/ 2016 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Свиленградски районен съд по гр.д.№ 587/ 2014 г. и по този начин [фирма] е осъдено да заплати на Н. Н. на основание чл.200 КТ 9 512,72 лв – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й Г. И. Н. вследствие на трудова злополука от 08.11.2011 г., със законната лихва върху тази сума от 08.11.2011 г., като за разликата до пълния предявен размер от 70 000 лв искът е отхвърлен. Изцяло е отхвърлен предявеният от [фирма] против Н. Г. Н. иск, квалифициран по чл.59 ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата 2 324,27 лв и е разпределена отговорността за дължимите такси и разноски по производството. Решението е постановено при участието на [фирма] като трето лице – помагач на [фирма].
Н. Н. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за разликата над 9 512,72 лв до 70 000 лв. Претендира допускане на касационен контрол в тази част по материалноправните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСТГК на ВКС) намира ли приложение правилото по чл.201 ал.2 КТ, ако работодателят не е изпълнил по отношение на пострадал от трудова злополука работник задълженията си за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд; налице ли е съпричиняване по чл.201 ал.2 КТ тогава, когато злополуката се дължи на неизяснена по естеството си техническа повреда на средство, предоставено от работодателя на работника за изпълнение на задълженията му; по какви критерии съдът определя по-голяма или по-малка степен на съпричиняване, когато не е установен напълно механизма на трудовата злополука, нито дали работодателят е изпълнил задълженията си да осигури безопасни и здравословни условия на труд. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, евентуално – че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът [фирма] обжалва въззивното решение в частта, в която се отхвърля насрещния иск и в осъдителната му по първоначалния иск част. От изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на този касатор следва да бъдат уточнени (също при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. на ОСТГК на ВКС) процесуалноправни въпроси за задължението на съда да контролира при условията на чл.17 ал.3 ГПК валидността на акт за трудова злополука, когато е оспорен с отговор срещу искова молба по чл.200 КТ; за условията, при които този административен акт влиза в сила; за правото на съда да кредитира показанията на свидетели, които са роднини на страната и заинтересовани от изхода на делото; за задължението на съда да спре производството по делото до установяване на вината на неизвестно лице; и материалноправните въпроси за критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на баща, настъпила при трудова злополука; отговорят ли наследниците на починал при трудова злополука работник за задълженията му по чл.207 КТ; отговоря ли работодателят за разноските за погребение на починал при трудова злополука работник.
Всяка от срещупоставените страните оспорва жалбата на противната страна и счита, че по нея няма основания за допускане на касационното обжалване.
Третото лице – помагач [фирма] не взема становище.
Съдът намира жалбата на [фирма] за недопустима в частта, в която се оспорва въззивното решение за отхвърляне на предявения от това дружество насрещен осъдителен иск. По този иск съдът се е произнесъл за съществуването на вземане в размер 2 324,27 лв и съгласно чл.69 ал.1 т.1 ГПК това е размерът на цената му. Въззивните решения по граждански дела, с които се разглежда иск с такъв размер на цената, не подлежат на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.2 т.1 ГПК. Подадената жалба срещу решението в тази му част е недопустима и не следва да се разглежда по същество.
В останалата част решението подлежи на касационно обжалване и подадените жалби са допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване на решението се явяват неоснователни.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е изградил собствени фактически констатации и е изложил свои правни съображения. След обсъждане на доказателствата по делото той е установил, че ищцата е дъщеря на Г. Н., който към 08.11.2011 г. е работил по трудово правоотношение в ответното дружество като шофьор на товарен автомобил. На въпросната дата, в изпълнение на служебните си задължения, Н. управлявал товарен автомобил Д. с рег. [рег.номер на МПС] с прикачено ремарке с рег. [рег.номер на МПС] на територията на Руската федерация, по автомобилен път К., посока от [населено място] към [населено място]. Около 2,00 часа, поради появила се неизправност в управляваното превозно средство, водачът го спрял в лентата за движение, макар повредата да не изисквала внезапно спиране и макар вдясно от него на пътя да имало асфалтиран банкет, на който е било възможно автомобилът да бъде установен извън активната лента за движение. Н. излязъл от кабината на автомобила и без да постави светлоотразителна жилетка застанал до ограничителната линия, разделяща пътя на две ленти, всяка с по една посока за движение. По същото време в противоположна посока, от М. за Т., руската гражданка Е. М. управлявала лек автомобил Ф. Т. с рег.№ Т 184НР/199. Тя не съобразила скоростта си на движение с пътната обстановка, характеристиките на пътя и зоната си на видимост при включени на къси светлини фарове. Поради това не възприела намиращия се на пътното платно водач на спрелия товарен автомобил и го блъснала, в резултат на което Н. получил множество травми и травматичен шок, от който е последвала смъртта му. С разпореждане № 32/ 29.11.2011 г. настъпилата злополука е призната за трудова, като административният акт е влязъл в сила. От правна страна съдът извел, че наследниците на пострадалия при злополуката имат право да получат от работодателя обезщетение за неимуществените вреди, които са търпели, но че са налице предпоставките на чл.201 ал.2 КТ за намаляване на размера на обезщетението поради съпричиняване на резултата от пострадалия. Н. е бил шофьор с дългогодишен стаж, а в конкретния случай не е проявил елементарно внимание и е допуснал груби нарушения на правилата за движение по пътищата. Той спрял товарния автомобил в активната лента за движение, въпреки наличието на отбивка в близост и на асфалтиран банкет и въпреки че аварията на превозното средство не изисквала аварийно спиране. След спирането напуснал кабината на влекача и се движел около осовата линия на пътя, облечен с тъмни дрехи и без да постави светлоотразителна жилетка. Такова движение съставлява непремерен риск дори в светлата част на денонощието. Камионът бил оставен с включени къси светлини, без да са включени аварийните такива, което създавало предпоставка останалите участници в движението да го възприемат като движещо се, а не спряло превозно средство. Това са прояви на груба небрежност, защото въпреки дългогодишния си стаж, Н. не е предприел мерки, които и най-неопитният шофьор би взел. Съдът отхвърлил възраженията на ищцата, че възникналата техническа неизправност се дължи на лошата поддръжка на товарния автомобил от работодателя, като посочил, че от писмените доказателства по делото се установява неговото добро техническо състояние. Освен това посочил, че техническата неизправност би изключила грубата небрежност на пострадалия само ако е пряка причина за настъпилата смърт, а това не е така: причина за злополуката са действията на водачите на товарния автомобил и на насрещно движещият се лек автомобил, който го е блъснал. Затова произшествието е съпричинено с поведението на посочените две лица, като степента на съпричиняване на наследодателя на ищцата следва да се определи в размер 70 %, предвид констатираните и посочени по-горе съществени прояви на груба небрежност от негова страна. Съдът посочил, че при определяне на размера на обезщетението отчита търпените от ищцата болки и страдания от загубата на баща й и намерил, че сумата 70 000 лв е адекватна да ги обезщети. При отчитане на съпричиняването на пострадалия обаче обезщетението следва да бъде намалено до размер 21 000 лв и от него следва да се приспадне полученото от ищцата застрахователно обезщетение от [фирма], при което работодателят е поддържал застраховка срещу риска от трудова злополука. То е в размер 11 487,28 лв, поради което предявеният иск е основателен за сумата 9 512,72 лв, а за разликата следва да се отхвърли.
При така изложените от съда по същество мотиви, поставените от жалбоподателката Н. правни въпроси не са включени в предмета на делото, не са разрешени от въззивния съд и не обуславят крайното му решение. Въпросът намира ли приложение правилото по чл.201 ал.2 КТ, ако работодателят не е изпълнил по отношение на пострадал от трудова злополука работник задълженията си за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд, не е обуславящ, тъй като от фактическа страна въззивният път не е установил такова неизпълнение. Напротив, той е приел, че превозното средство, управлявано от наследодателя на ищцата, е било в добро техническо състояние. Аварията, която е претърпяло, не се дължи на лоша поддръжка и не е пряка причина за настъпването на злополуката. Не бездействието на работодателя да поддържа техническото средство в изправност, а поведението на наследодателя на ищцата е създало предпоставки за злополуката. Тези фактически констатации не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. При допускане на обжалването се контролират единствено правните разрешения на въззивния съд, но при установените от него факти. А щом от фактическа страна съдът е установил, че работодателят е осигурил техническата изправност на управлявания от Н. товарен автомобил, то правният въпрос дали при евентуалната му неизправност следва да се приложи правилото по чл.201 ал.2 КТ, не е обуславящ.
По аналогични съображения необуславящи са и правните въпроси налице ли е съпричиняване по чл.201 ал.2 КТ тогава, когато злополуката се дължи на неизяснена по естеството си техническа повреда на средство, предоставено от работодателя на работника за изпълнение на задълженията на последния; и по какви критерии съдът определя по-голяма или по-малка степен на съпричиняване, когато не е установен напълно механизма на трудовата злополука и изпълнението на задълженията на работодателя да осигури безопасни и здравословни условия на труд. При изграждане на фактическите си констатации съдът е достигнал до еднозначен извод както за механизма на злополуката, така и за изпълнение от страна на работодателя на задълженията му да осигури безопасни и здравословни условия на труд. Поради това правният въпрос има ли и в каква степен съпричиняване при неизяснен механизъм и при неизпълнение на задълженията на работодателя няма отношение към решаващите мотиви на инстанцията по същество.
По поставените от касатора [фирма] правни въпроси също няма основание за допускане на касационния контрол. Материалноправните въпроси отговорят ли наследниците на починал при трудова злополука работник за задълженията му по чл.207 КТ и отговоря ли работодателят за разноските за погребение на починал при трудова злополука работник, са относими единствено към правните разрешения на въззивния съд по насрещния иск, а в тази част неговото решение е окончателно. Касационната жалба срещу решението по този иск е недопустима, съответно недопустимо е и обсъждането на поставените в тази връзка правни въпроси като основание за допускане на обжалването му.
Последният формулиран от касатора-ответник материалноправен въпрос (за критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на баща, настъпила при трудова злополука) е обуславящ, но той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, не се разрешава противоречиво от съдилищата, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Критериите за определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди са изяснени примерно още с указанията, дадени в т.ІІ на ППВС № 4/ 1968 г. и са доразвити в актуалната практика на Върховния касационен съд. Справедливостта като критерий включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя титуляр. Тя не е абстрактно понятие, а се извежда от обективно съществуващите обстоятелства, които са установени надлежно в процеса. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил така установената практика, поради което по горепосочения въпрос няма основание решението му да бъде допуснато до касационен контрол.
Що се касае до процесуалноправните въпроси за задължението на съда да контролира при условията на чл.17 ал.3 ГПК валидността на акт за трудова злополука, когато е оспорен с отговор срещу искова молба по чл.200 КТ; и за условията, при които този административен акт влиза в сила, те също обуславят обжалваното решение. И по тях обаче не е налице никое от допълнителните основания по т.1, т.2 или т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. По тези въпроси има трайно установена съдебна практика, съобразена от инстанцията по същество. Когато съдът преценява законосъобразността на административен акт, той контролира изцяло неговата валидност, стига тази валидност да не е проверена от административния съд с участието на същите страни. Гражданският съд обаче не може да контролира правилността на административния акт, ако той се противопоставя на страна, която е участвала в производството по издаването му (срв решение № 96/ 27.06.2016 г. по гр.д.№ 4487/ 2014 г., ІІ г.о. и цитираните в него предходни актове на ВКС). Влизането в сила на административните актове е уредено в АПК, като компетентен да удостовери датата, на която това е станало, е издателят на акта. Страната, на която актът се противопоставя и която оспорва стабилността му, носи тежестта да установи обстоятелствата, които опровергават официалното удостоверяване.
Процесуалноправните въпроси, поставени от касатора – ответник за правото на съда да кредитира показанията на свидетели, роднини на страната и заинтересовани от изхода на делото и за задължението на съда да спре производството по делото до установяване на вината на неизвестно лице, са необуславящи. Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно само по валидността на първоинстанционното решение, а в обжалваната част – и по допустимостта. По всички други въпроси съдът е ограничен от посоченото във въззивната жалба. В жалбата си до Хасковски окръжен съд [фирма] не е релевирало твърдения за вина на неизвестно лице като факт от значение за спора, нито е правило оплакване във връзка със свидетелските показания, поради което съдът не е имал правото на разглежда тези въпроси. Съответно те не са разрешени в акта му по същество и не обуславят този акт.
По изложените съображения съдът намира, че жалбата на касатора [фирма] е частично недопустима, а доколкото е допустима, нито по нея, нито по жалбата на Н. Н. са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] против въззивно решение на Хасковски окръжен съд № 205 от 08.06.2016 г. по гр.д.№ 186/ 2016 г. в частта му, в която е отхвърлен предявеният от [фирма] против Н. Г. Н. иск, квалифициран по чл.59 ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата 2 324,27 лв.
В тази част определението може да се обжалва от [фирма] в седмичен срок от връчването на препис от него пред друг състав на Върховния касационен съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Хасковски окръжен съд № 205 от 08.06.2016 г. по гр.д.№ 186/ 2016 г. в останалата му част.
В тази част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: