О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 201
гр. София, 28.03.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2427/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. В. И. със съдебен адрес в [населено място] против въззивно решение № 6483 от 03.08.2016 г., постановено по гр. д. № 1089/2016 г. на Софийски градски съд. С посоченото решение е потвърдено решение от 30.09.2015 г. по гр. д. № 22432/2015 г. на Софийски районен съд, с което И. В. И. е осъден на основани чл.80 във вр. с чл.81 ЗЗ /отм./ във вр. с чл.405 ТЗ /отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД да заплати на [фирма] сумата 25 000 лв. – изплатено застрахователно обезщетение по щета № 4307295060090 за настъпил застрахователен риск по договор за застраховка „Гражданска отговорност” от 09.12.2005 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 24.04.2015 г. до окончателното плащане, и сумата 7 651.78 лв. – изтекла мораторна лихва за периода 23.04.2012 г. – 23.04.2015 г., и с оглед изхода на делото са присъдени разноски на [фирма] по чл.78, ал.1 ГПК.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Касаторът поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по възраженията му за нередовност на исковата молба и за изключване от доказателствата по делото на представените с исковата молба регистрационни талони, които нямат характер на писмени доказателства по смисъла на ГПК. Навежда оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на извода на въззивния съд за доказано застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност”, релевантно за отговорността по чл.80 във вр. с чл.81 ЗЗ /отм./. Излага доводи срещу изводите на съда за осъществяване на фактическия състав по чл.80 във вр. с чл.81 ЗЗ /отм./ и за дължимост на претендираната с иска сума в присъдения от първата инстанция размер.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 16.11.2016 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният от [фирма] против И. В. И. иск с правно основание чл.80 ЗЗ /отм./ за сумата 25 000 лв., Софийски градски съд е приел, че в качеството на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите дружеството – ищец има регресно вземане към ответника за сумата 25 000 лв., изплатена като обезщетение за неимуществени вреди, причинени на лицето М. С. при пътно – транспортно произшествие, реализирано виновно и противоправно от ответника при управление на моторно превозно средство след употреба на алкохол с концентрация в кръвта над допустимата по закон норма.
При формиране на изводите си по съществото на спора въззивният съд е съобразил влязлата в сила присъда по НОХД № 3524/2008 г. на Софийски районен съд, с която ответникът е признат за виновен в това, че нарушавайки разпоредбите на чл.21, ал.1 ЗДвП, в пияно състояние, с концентрация на алкохол в кръвта 1.55 промила, самокатастрофирал в крайпътно дърво и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на пътуващата в същия автомобил М. С. – престъпление по чл.343, ал.3, б.”а”, пр.1 вр. с чл.343, ал.1, б.”б”, пр.1 вр. с чл.342, ал.1, пр.3 НК, и на основание чл.78а НК вр. с чл.378, ал.4, т.1 НПК същият е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание „глоба”. С присъдата е уважен предявен от пострадалата М. С. граждански иск по чл.45 ЗЗД, като И. И. е осъден да заплати на същата обезщетение за причинени при произшествието неимуществени вреди в размер на 25 000 лв. Позовавайки се на задължителните указания в т.15 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че актът на наказателния съд по чл.78а НК има същата обвързваща сила, с каквато съгласно чл.300 ГПК се ползва влязлата в сила присъда, и е задължителен за гражданския съд относно вината и противоправността на ответника за причиняване на произшествието, а също и относно управлението на автомобила след употреба на алкохол като квалифициращ признак от състава на престъплението, за което ответникът е признат за виновен. Предвид формираната с акта по чл.78а НК сила на пресъдено нещо по предявения в наказателното производство граждански иск с правно основание чл.45 ЗЗД, въззивният съд е счел за недопустимо противопоставеното срещу регресния иск на застрахователя възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД за съпричиняване на вредите от пострадалата, което ответникът е пропуснал да направи при разглеждане на иска по чл.45 ЗЗД. Като неоснователни са преценени и възраженията на ответника за липса на причинно – следствена връзка между деянието и настъпилите увреждания и за прекомерност на изплатеното обезщетение за неимуществени вреди. Изложени са съображения, че поради функционалната обусловеност на отговорността на застрахователя от тази на делинквента застрахователят дължи обезщетение за същите вреди в размера, за който е ангажирана деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД, но не повече от застрахователната сума по договора, в каквато насока са задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по т. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото въззивният съд е приел за доказано и оспорваното от ответника застрахователно правоотношение с [фирма], породено от валидно сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Между страните не е съществувал спор относно изплащането на застрахователно обезщетение от ищеца – застраховател на пострадалата в размера, присъден с акта на наказателния съд по чл.78а НК – 25 000 лв., с оглед на което въззивният съд е споделил крайният извод на първоинстанционния съд за основателност на предявения регресен иск в пълен размер.
За основателен е счетен и акцесорният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху изплатеното на пострадалата обезщетение, като за начален момент на забавата е приета датата, на която ответникът е получил отправената от ищеца покана за изпълнение на регресното вземане.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал множество въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Въпросите „за приложението на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен регресен иск срещу застрахователя, след като застрахователят е изплатил обезщетение на пострадалия въз основа на уважен граждански иск в наказателния процес”; „за приложението на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по застраховка „Гражданска отговорност”; „следва ли съдът при постановяване на решението си по регресни искове на платил за неимуществени вреди застраховател освен с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, да съобразява размера на присъдените застрахователни обезщетения и с лимитите на застрахователните покрития съобразно закона, действащ към момента на събитието”; „включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и на обществено – икономическите и социални условия в страната и не следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени”; не отговарят на общото изискване за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото в смисъла, изяснен с т.1 от цитираното тълкувателно решение. Предмет на разрешения с въззивното решение правен спор е съществуването на регресно вземане на ищеца – застраховател към ответника – настоящ касатор, произтичащо от фактическия състав на чл.80 вр. с чл.81 ЗЗ /отм./. Определянето на размера на обезщетението, което ищецът – застраховател е изплатил на третото увредено лице за причинени от ищеца неимуществени вреди, е извън предмета на въведения с иска по чл.80 ЗЗ /отм./ правен спор, поради което въззивният съд не е обсъждал и не се е произнасял по въпросите дали обезщетението е справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД и дали размерът му следва да е съобразен с обществено – икономическите условия в страната, промените в които намират отражение в нарастващите лимити на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Поради това, че не са обусловили решаващите изводи на съда по конкретното дело, посочените въпроси не могат да послужат като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Отсъствието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК освобождава касационната инстанция от задължението да обсъжда твърденията на касатора за постановяване на решението в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 4/1968 г. по приложението на чл.52 ЗЗД и за значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
От значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК са въпросите за обвързаността на гражданския съд от приетия от наказателния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото при пътно – транспортно произшествие лице, и за обвързващата сила на решението на наказателния съд за освобождаване от наказателна отговорност по отношение на гражданския съд, разглеждащ спор за гражданскоправните последици от престъпното деяние. С Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по т. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС е формирана задължителна съдебна практика по въпроса за обвързаността на съда, разглеждащ пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ на увредено при пътно – транспортно произшествие лице срещу застрахователя на делинквента по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, от размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл.45 ЗЗД. Според задължителните указания в тълкувателното решение, в производството по пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ обемът на отговорност на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл.45 ЗЗД, когато има за предмет обезщетяване на същите вреди, но в рамките на застрахователната сума, уговорена в застрахователния договор. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че макар решението по деликтния иск срещу застрахования да няма сила на пресъдено нещо срещу застрахователя на гражданската му отговорност, обхватът на вредите, когато са едни и същи, имат обвързващо спрямо него действие в материалноправно отношение и застрахователят обезщетява вредите в същия размер, в който на основание чл.45 ЗЗД е длъжен да ги обезщети застрахования делинквент, но до размер на уговорената в застрахователния договор сума. В посочената задължителна практика се съдържа имплицитно и отговор на първия от значимите за конкретното дело въпроси, а именно – че гражданският съд, разглеждащ иск на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите срещу делинквента, е обвързан от размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено от наказателния съд на увреденото лице по предявен в наказателното производство деликтен иск с правно основание чл.45 ЗЗД. Аналогичен извод е направен и в обжалваното решение, в което е прието, че размерът на регресното вземане на застрахователя по чл.80 ЗЗ /отм./ е обусловен от присъденото от наказателния съд обезщетение по чл.45 ЗЗД, изплатено на увреденото лице по силата на сключената с ответника – делинквент задължителна застраховка „Гражданска отговорност”. Вторият въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.15, според която решението по чл.78а НК, с което наказателният съд освобождава подсъдимия от наказателна отговорност и му налага административно наказание, е приравнено по значение на влязла в сила присъда /с последиците по чл.300 ГПК/. Предвид съответствието на решаващите изводи на въззивния съд със задължителната практика на ВКС няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол.
Въпросите, свързани с наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, не са обуславящи по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обсъждани от въззивният съд при произнасянето по иска с правно основание чл.80 ЗЗ /отм./. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е изложил съображения, че съпричиняването е следвало да бъде релевирано при разглеждане на предявения в наказателното производство иск на пострадалата по чл.45 ЗЗД и че е недопустимо възражението за съпричиняване да бъде противопоставяно за пръв път по повод регресния иск на застрахователя, основан на чл.80 ЗЗ /отм./. След като не са обусловили решаващите изводи на съда по предмета на спора, поставените въпроси не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол и е безпредметно да се обсъждат поддържаните във връзка с тях допълнителни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по въпросите „дали доводите на ответника за съпричиняване са допустими в последващ граждански процес или е трябвало да бъдат сторени в предходния наказателен процес” и „за допустимостта на доказателствени искания за експертизи и свидетелски показания за доказване на съпричиняване от пострадалата в гражданския процес, след наказателно производство, в което не е обсъждано съпричиняването”. Посочените въпроси изискват проверка на правилността на извода на въззивния съд, че е недопустимо възражението за съпричиняване да се прави за пръв път в производството по регресния иск на застрахователя, след като не е противопоставено срещу предявения в наказателното производство деликтен иск по чл.45 ЗЗД. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд са законосъобразни – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол по въпрос, чийто отговор е обусловен от такава преценка.
Извън приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са формулираните в изложението въпроси „за писмената форма на застрахователния договор като форма за действителност на абсолютна търговска сделка, в случая на застраховка „Гражданска отговорност” между [фирма] и И. В. И., дали е доказана в настоящия процес и чия е доказателствената тежест”; „за приложението на чл.382 от Търговския закон /отм./, действащ към събитието, и дали при липса на поискана съдебно – счетоводна експертиза и липса на платежни документи за платени премии може да се приеме, че първата премия е платена и договорът за застраховка „Гражданска отговорност” е влязъл в сила”; „допустими ли са в последващия граждански процес доказателствени искания относно повторно установяване нивото на алкохолна концентрация у водача при положение, че се твърдят допуснати нарушения на нормативни изисквания в наказателния процес при нейното определяне”; „за допустимостта на доказателствени искания за установяване дали е образувано досъдебно производство за престъпление, свързано с работата му, и на какъв етап се намира производството срещу вещо лице, изготвило експертиза за установяване на алкохолна концентрация у водач в предходен наказателен процес, при положение, че срещу същия водач е заведен последващ регресен иск именно на основание употреба на алкохол”. По начина, по който са поставени, въпросите са неотносими към формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд за основателност на иска по чл.80 ЗЗ /отм./ и не могат да послужат като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Относно въпроса дали е доказано застрахователното правоотношение по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите следва да се отбележи, че същият е от значение за правилността на решението, тъй като разрешаването му от въззивния съд е резултат от преценката на доказателствата за сключване на застрахователния договор и за плащане на застрахователната премия.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 1089/2016 г. на Софийски градски съд.
С отговора на касационната жалба ответникът по касация [фирма] е поискал да му бъдат присъдени разноски за производството пред ВКС „съгласно представения списък по чл.80 ГПК и съгласно представените доказателства за извършването им”. Към отговора е приложен договор за правна защита и съдействие от 20.10.2016 г., сключен с адв. С. Г., с който е уговорено заплащане на адвокатско възнаграждение за изготвяне, подписване и депозиране на отговора в размер на 1 912.80 лв. В т.ІV на договора е посочено, че възнаграждението се заплаща по банкова сметка, но по делото не са представени доказателства сумата 1 912.80 лв. да е платена от [фирма] и да е постъпила по банкова сметка на пълномощника – адвокат. Поради липса на доказателства за реално плащане на адвокатското възнаграждение и в съответствие с указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС разноски на ответника по касация не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6483 от 03.08.2016 г., постановено по гр. д. № 1089/2016 г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :