– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 202
гр. София 12.03.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 04.10.2017 (четвърти октомври две хиляди и седемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1548 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 18 827/21.12.2016 година, подадена от П. и втора такава с вх. № 19 224/28.12.206 година, подадена от Г. Й. М., двете срещу решение № 2266/30.11.2016 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2819/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския градски съд е изменил частично първоинстанционното решение № І-32-160/28.12.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-14 състав, постановено по гр. д. № 832/2014 година, при което като краен резултат П. е осъдена да заплати на Г. Й. М., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, сумата от 70 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от от незаконно повдигане на обвинение, предаване на съд за извършено престъпление по чл. 304б., ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК, за което е признат за невиновен и оправдан с присъда от 30.05.2008 година, постановена по н. о. х. д. № С-181/2007 година от Софийски градски съд, влязла в сила на 27.02.2009 година, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.01.2011 година, до нейното окончателно изплащане. Същевременно са отхвърлени предявените от М. искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за разликата над уважения размер от 70 000.00 лева, до пълния предявен такъв от 500 000.00 лева и за сумата от 27 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди.
В касационната жалба на П. е посочено, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от М. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Г. Й. М. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ да бъде намален като се съобрази с обема на реално претърпените вреди, принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба Г. Й. М. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Същевременно с подадената от него касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер, както и в частта му, с която искът за обезщетение за претърпени имуществени вреди е отхвърлен изцяло. Твърди се, че в тези части решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което исковете за обезщетение за претърпени неимуществени и имуществени вреди да бъдат уважени до пълните претендирани размери. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Г. Й. М. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Ответникът по тази касационна жалба П. не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
П. е била уведомена за обжалваното решение на 05.12.2016 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 18 827/21.12.2016 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Г. Й. М. е бил уведомен за обжалваното решение на 07.12.2016 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 19 224/28.12.206 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийски апелативен съд е приел, че Г. Й. М. е бил привлечен като обвиняем и предаден на съд за извършено престъпление по чл. 304б., ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК, което престъпление не било „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Наказателно преследване било продължило приблизително двадесет и три месеца, като се е осъществило както в досъдебната фаза, в която единствено прокурорът е осъществявал функциите по ръководство и решаване, така и в съдебната фаза, в която прокурорът е осъществявал обвинителната функция и контрол за законност. Осъществяването на посочените процесуални функции от прокурорите обосновавало качеството на надлежен ответник по настоящото дело на П., който дължал обезщетение за всички вреди (имуществени и неимуществени), които са били пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо, дали са били причинени виновно от длъжностното лице. В случая претърпените от Г. Й. М. неимуществени вреди следвало да се определят съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща § 1 от ЗРЗОДОВ. Съгласно чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определяло от съда по справедливост, съобразно критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/23.12.1968 година и конкретните данни по делото. В случая конкретните данни по делото били: възрастта на М., неговото обществено положение, образование и чисто съдебно минало; продължителността на наказателното преследване; това, че повдигнатото обвинение било само за едно престъпление, което не било „тежко“ по смисъла на НК, че по отношение на М. за срок от петнадесет дни е била изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е била заменена с „парична гаранция“; че по отношение на него не е била налагана друга мярка за процесуална принуда, но започналото наказателно преследване обосновало отнемането на разрешение за съхранение и носене на огнестрелно оръжие и е била извършена криминалистична регистрация; а също така и това, че негативното въздействие на наказателното преследване, което получило широко медийно отразяване, било повлияло изключително негативно върху физическото и психическо здраве на М., като е било пречка за професионалната му реализация и в случая значително надхвърляло обичайно за всяко едно наказателно преследване. С оглед на това съставът на Софийския апелативен съд намерил, че с оглед на тези конкретни данни, справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение за извършено престъпление, за което е бил оправдан възлиза на сумата от 70 000.00 лева.
Освен това от приложените по делото доказателства установяват, че с протокол от 06.04.2007 година от дома на М. в [населено място] са били иззети множество документи, сред които бил и запис на заповед, по който има той имал качеството на поемател, за сумата от 27 000.00 лева и който запис бил с падеж на задължението-30.04.2007 година Този документ-ценна книга на приносител, имал качеството на веществено доказателство бил следвал делото във всичките му инстанции. Нямало данни Г. Й. М. да е поискал неговото връщане след настъпване на падежа до влизане на оправдателна присъда в сила. Също така нямало данни, че след постановяване на определението от 31.03.2009 година по н. о. х. д. № С-181/2007 година, по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК от Софийски градски съд, М. е проявил активност да получи във фактическа власт записа на заповед и да е установена липсата му в кориците на наказателното дело. Нямало данни и доказателства за надлежно възникнало каузалното правоотношение, субекти по което са издателят и поемателят и което е било обезпечено със записа на заповед. Нямало доказателства, че издателят не е заплатил сумата по записа на заповед след падежа и дори след изтичането на давността за осъществяване на имуществените права правата по съдебен ред с намерение да погаси свое естествено задължение. На 31.10.2014 година, след приключване на съдебните прения в първата инстанция-Софийски градски съд по делото бил приложен протокол от 31.10.2014 година, който не е бил изрично приет като писмено доказателство, но от съдържанието му се установявало, че процесният запис на заповед се съхранявал в Регистратурата по ЗКИ на ВКС. Въпреки наличието на тази информация нямало данни след тази дата Г. Й. М. и неговия процесуален представител да са поискали да им бъде предоставен записа на заповед във фактическа власт и дори да го представят на въззивния съд-Софийския апелативен съд, за да се установи от формална страна дали действително е материализирал права. Вместо това М. и неговия представител продължавали да твърдят и във въззивната инстанция, че записът на заповед е изгубен по вина на П. и от това са претърпели имуществените вреди, в размер на 27 000.00 лева и обезщетението за забава, считано от 30.04.2007 година Посочените обстоятелства обосновавали извода на Софийския апелативен съд за неоснователността на този иск, който подлежал на отхвърляне.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. С тези твърдения П. е основала искането си за допускане на касационно обжалване на оспорваното решение на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, 1 от ГПК. Освен това е поискано и допускане на оспорваното въззивно решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по материално правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД като се твърди, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата. Като доказателство за съществуването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК касаторът се позовава на решение № 20/31.01.2014 година, постановено по гр. д. № 4907/2013 година; решение № 151/13.05.2014 година, постановено по гр. д. № 53869/2013 година и решение № 161/03.06.2016 година, постановено по гр. д. № 377/2016 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Първият от тези въпроси е приповторен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Г. Й. М., като се твърди, че той е разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година, а също така и с решене № 267/26.06.2014 година, постановено по гр. д. № 820/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Във връзка с посоченото в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на П. и на Г. Й. М. трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че претендираните от Г. Й. М. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че П. не е посочила евентуално кои от претърпените от М. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от Г. вреди, поради което не е налице твърдяното от П. противоречие. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по твърденията в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК за наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Въпросът, по който се твърди съществуване на противоречива практика на съдилищата е този за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Като доказателство за съществуването на това основание се представят съдебни решения на други съдилища. Следва да се има предвид, че както ППВС № 4/1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Затова въпросът за това какъв размер обезщетение е справедлив не е въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Предвид на това П. не е обосновала твърденията си за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Затова не трябва да бъде допускано касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по подадената от нея касационна жалба на това основание.
По отношение на искането за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд в частта му за имуществените вреди в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. Й. М. е поставил процесуално правния въпрос за това следва ли съдът да се позовава на писмени документи, представени от една от страните в момент, в който правилата на ГПК не позволяват тези документи да бъдат приети като писмени доказателства, тъй като се представят с писмена защита след приключване на устните състезания. Така поставения въпрос се отнася до протокол от 31.10.2014 година, за който самият въззивен съд сочи, че е бил представен след приключване на устните състезания пред Софийски градски съд, поради което не е бил изрично приеман като доказателство. В тази връзка въпросът е съществен, но не обуславя допускането на обжалваното решение до касационен контрол, тъй като искът за имуществени вреди не е отхвърлен само на това основание, а то по-скоро е коментирано като съпътстващо такова.
Тъй като не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат така както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2266/30.11.2016 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2819/2016 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.