О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 202
София, 21.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 714 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. А. П. от [населено място] – лично и като законен представител на малолетната Е. П. Г. и Г. П. Г. от [населено място] чрез представителя му адв. П. П., приподписана от адв. П. П., против въззивното решение № 78 от 22 февруари 2011 г., постановено по в.гр.д. № 51 по описа на окръжния съд в гр. Враца за 2011 г., с което е потвърдено решение без номер от 19 октомври 2010 г. по гр.д. № 664 по описа на районния съд в гр. Враца за 2010 г. за разваляне на сключения на 6 юли 1993 г. договор, с който Г. П. К. и М. И. К. – двамата от [населено място], прехвърлили на П. Г. П. апартамент в [населено място] срещу задължението на последния да ги гледа и издържа до края на живота им.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно, защото касаторите изрично са направили възражение, че не са наследили задължението да гледат и издържат ищците, тъй като това задължение е погасено по давност за наследодателя им, но нито първоинстанционният, нито въззивният съд са се произнесли по това възражение; този факт се установява и доказва с признанието на ищците в самата искова молба, че наследодателят не е изпълнявал задължението си още с възникването му – след раждането на децата му; задължението на наследодателя е погасено с изтичането на петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД; с приемането на наследството се приемат и задълженията на наследодателя, но само тогава, когато ги има; въззивният съд допуснал и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като възприел, че предявеният иск с правно основани чл. 95 ЗЗД за трансформация не е преюдициален по отношение на иска за изпълнение – първоинстанционният съд отказал спиране или присъединяване на двете дела поради изтичане на срока за такова действие, а въззивният съд възприел този извод и поради това не го коментирал в мотивите си; като не се е произнесъл, съдът обрича ищците на отказ от правосъдие, тъй като делото по чл. 95 ЗЗД ще продължи след влизането в сила на решението за разваляне на договора, с което спорът се предрешава. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; срещу иска на ищците касаторите са направили възражението, че задължението на праводателя е погасено по давност, тъй като то не е упражнявано повече от петнадесет години, поради което касаторите не са наследници на това задължение, тъй като то не е съществувало; в първата инстанция е представен препис от искова молба между същите страни, с която касаторите искат трансформация на задължението за гледане и издръжка поради отказ и пречка от страна на кредиторите за изпълнението му и временните затруднения с оглед смъртта на наследодателя, който спор е преюдициален спрямо настоящия; първоинстанционният съд не се е произнесъл и по двете искания – налице ли е погасителна давност за задължението на наследодателя и дали касаторите са наследили това задължение, както и кой от двата иска е преюдициален; въззивният съд изцяло възприема мотивите на първоинстанционния съд и явно възприема процесуалните действия на първоинстанционния съд за правилни, с което се е произнесъл и по този процесуалноправен въпрос; така въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение на същия съд – сочи се невлязло в сила решение на окръжния съд в [населено място].
Ответниците Г. П. К. и М. И. К. – двамата от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Р. Я., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочат доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че от анализа на събраните доказателства се приемат за установени фактическите обстоятелства и същите правни изводи като тези на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препратил към тях; претенцията на ищците касаторите оспорили като неоснователна и недоказана; след смъртта на приобретателя по договор за продажба на имот срещу задължение за издръжка и гледане на продавачите, съпругата му не е изпълнявала задължението по договора и не е полагала никакви грижи за родителите на съпруга си; налице е пълно неизпълнение на задълженията по договора, което обосновава развалянето му; обратното би означавало, че приобретателят получава недвижим имот, без да престира от своя страна нищо.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане поради липсата на поставен от касаторите правен въпрос по дадено във въззивното решение разрешение.
Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В разглеждания случай касаторите са избрали да изложат оплакванията си срещу въззивното решение, без да поставят общото основание за допускане на касационното обжалване. По извода на съда, че при наличие на пълно неизпълнение на задълженията по договора, който е възмезден, искът е основателен, питане не се поставя. Вместо това касаторите сочат съображенията си по стореното от тях възражение за изтекла погасителна давност за задължението на наследодателя им още преди смъртта му, което препятствало те да приемат това изпълнение, а на второ място се твърди, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът не се произнесъл по искането за спиране на настоящия процес, евентуално по присъединяването на друго дело, с което касаторите поискали от съда задължението им по договора да бъде трансформирано в парично.
Действително, касаторите са направили както соченото възражение, така и искане за спиране на производството, респективно – за присъединяване на друго дело. За първото от сочените действия те обаче не са се съобразили със задължителните срокове, предвидени в действащия ГПК, който ограничава правото на страните да правят възражения след срока за отговор на исковата молба (освен в случай на особени непредвидени обстоятелства, каквито в случая не се твърдят), респективно – след първото по делото заседание с оглед поставените въпроси от съда за конкретизиране на твърденията на страните. В случая с отговора на исковата молба (л. 38 от първоинстанционното дело) касаторите са посочили, че исковата молба е нередовна, тъй като с нея не били представени всички доказателства, както и че искът е неоснователен, тъй като ищците отказват задълженията да бъдат реализирани. В първото съдебно заседание касаторите не са възразили срещу доклада. За пръв път в писмената защита (л. 92 от първоинстанционното дело) касаторите са посочили, че е налице изтекла погасителна давност за задължението на наследодателя им преди смъртта му, поради което те не са наследили това задължение. В нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд в решението си се произнесъл по твърдението, че касаторите не са наследили от своя наследодател задължението по договора, като освен това извън полезрението му е останало обстоятелството, че липсата на наследяване те са обвързали с изтекла погасителна давност за задължението му още преди смъртта му. При посочените обстоятелства правилно въззивният съд не се е произнесъл по късно въведеното от касаторите възражение, а доколкото препращането по чл. 272 ГПК е налице, то то е такова само по част от съответното им възражение, и дори да беше поставен съответният правен въпрос – наследили ли са касаторите задължение по договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане в случай, че наследодателят им не е изпълнявал изобщо задължението си по договора в петнадесетгодишен период от време и така задължението било погасено по давност към момента на смъртта му, той не би обосновал допускането на касационното обжалване, тъй като в целостта си не е обусловил каквото и да е разрешение на въззивния съд.
В първото по делото заседание процесуалният представител на касаторите представил копие от искова молба между същите страни с искане да се трансформира задължението за гледане в паричен еквивалент. По искането за спиране на делото или за присъединяване на двете дела съдът приел, че не е налице преюдициалност на спора за трансформиране спрямо иска за разваляне на процесния договор, а съединяването на двете дела би довело до затрудняване на производството. След произнасянето на съда в съдебното заседание, липсва по-нататъшно произнасяне от първоинстанционния съд. Оплакване за процесуално нарушение в тази насока е сторено във въззивната жалба. По него изрично произнасяне от страна на въззивния съд не е направено. По този проблем важи казаното по-горе за липса на поставен правен въпрос. Така, както оплакването е направено, то е по същината си касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което обаче би могло да е предмет на разглеждане от касационния съд едва в случай на допускане на касационното обжалване. Дори обаче да беше поставен съответният правен въпрос – преюдициален ли е спорът за трансформиране на задължението за гледане в паричен еквивалент на спор за разваляне на договора по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, то представеното съдебно решение не обосновава наличието на противоречиво разрешаване на правния въпрос, тъй като липсва заверка за влизането в сила на решението на въззивния съд, поради което то не представлява съдебна практика в контекста на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както се приема в задължителното за съдилищата посочено по-горе ТР, т. 3.
Ответниците Г. и М. К. са представили копие от договор за правна защита и съдействие, стойността на който е заплатена, но не правят искане за присъждане на разноски, поради което съдът не присъжда такива.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 78 от 22 февруари 2011 г., постановено по в.гр.д. № 51 по описа на окръжния съд в гр. Враца за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: