О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 202
София, 22.04.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Розинела Янчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 803/2019г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № ІІ-65/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 1000/2018 г. Бургаският окръжен съд потвърдил решение № 681/24.04.2018 г. по гр. д. № 7858/2017 г. на Бургаския районен съд, който допуснал делба на еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ………… по КККР на [населено място], със застроена площ от 58 кв. м., и мазе/партер със същата площ, ведно с 1/2 ид. ч. от мястото, в което е построена сградата – поземлен имот с идентификатор……………, при квоти по 1/2 ид. ч. за съделителите З. И. М. и С. И. К., и С. К. е осъден да заплаща на З. М. обезщетение за лишаване от ползването в размер на 85 лева месечно, считано от влизане в сила на решението в тази му част до окончателното извършване на делбата, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска.
Касационна жалба срещу въззивното решение в частта по допускането на делбата е подал С. И. К., който претендира искът по чл. 34, ал. 1 ГПК да бъде отхвърлен.
Ищцата З. И. М. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационното обжалване, поради което е допустима.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предявен е от З. М. иск за делба на недвижим имот, произхождащ от М. С. К. – майка на съделителите, починала на 12.01.2017 г.
С отговора на исковата молба ответникът С. К. оспорил иска с правопрекратяващото възражение, че е изключителен собственик на имота на основание завещание от наследодателката, а в първото съдебно заседание въвел и възражение за изтекла в негова полза придобивна давност с начало на владението от 2005 г.
Възражението за придобиване на имота по завещание е останало недоказано, тъй като завещание не е било представено.
Възражението за придобиване по давност е прието за неоснователно. След съвкупна преценка на събраните в двете инстанции гласни доказателства въззивният съд приел, че ответникът заживял трайно в делбения имот преди 2005 г., заплащал разходите за консумативи, помагал на майка си, когато тя живяла в местността „С.” в [населено място], и по-късно, когато заживели заедно. Но това, че е живял в имота на майка си повече от 10 години, не е дало основание на съда да приеме, че ответникът е владял имота за себе си. В различни периоди от време и до 2009 г., когато било настанено в общинско жилище, къщата е била обитавана и от семейството на ищцата. Липсват каквито и да било доказателства, освен показанията на свидетелката М. /дъщеря на ищцата/, и то за периода след 2009 г., че ответникът е установил фактическа власт върху целия собствен на майка му имот, с намерение да го придобие за себе си. Съдът преценил и твърденията на ответника в отговора на исковата молба, че през 2016 г. узнал за завещание от майка му в негова полза, поради което единственото му възражение в отговора на исковата молба е било, че е придобил имота чрез завещание, и приел, че това изключва субективния елемент от фактическия състав на владението /намерението да свои имота/. Освен това, фактът, че наследодателката е оставила завещание, с което завещава имота /по признание на ответника в отговора на исковата молба/, сочи, че същата е считала имота за свой, а няма данни ответникът да е манифестирал пред нея, а след смъртта й през 2017 г. – спрямо ищцата, че не я счита за собственик на имота и че счита себе си за такъв. Заплащането на консумативите – ток, вода и др., след като е обитавал жилището, както и грижите за майка му, също не установяват установена от ответника фактическа власт с намерение да придобие имота за себе си и противопоставянето му на собственика – наследодателката на страните.
По тези съображения въззивният съд приел, че страните са съсобственици по наследство от своята майка на процесния имот – земя и сграда, поради което делбата следва да се допусне между двамата при равни квоти.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. възможно ли е да се придобие право на собственост въз основа на давностно владение в цялост върху чужд недвижим имот, след като владението му е предадено с фактически действия от собственика, лицето владее имота със знанието и съгласието на собственика /в случая негова майка/ и без противопоставяне на други лица, живеещи в имота; 2. в горепосочената хипотеза следва ли лицето да демонстрира намерението си за своене на имота по отношение на останалите живущи и ползващи част от имота и да им противопостави владението си, ако упражнява фактическа власт върху имота със съгласието и без противопоставяне от страна на собственика.
За да обоснове основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, касаторът се позовава на решение № 445/11 от 21.07.2012 г. по гр. д. № 283/2010 г. на ВКС, І-во г. о. С него е прието, че когато едно лице упражнява фактическата власт заедно със собственика, може да се приеме, че то владее за себе си, само ако владението му е предадено от собственика с фактически или правни действия. Съобразно мотивите към обжалваното решение, в разглеждания случай такова предаване на владението с фактически действия от собственика – майката на страните, не е установено. При липсата на данни за вътрешните отношения е възможно обитаването на спорния имот от ответника /сега касатор/ да е било въз основа на договорно отношение между него и собственицата на имота, каквото в хипотеза като разглежданата най-често е договор за заем за послужване. Възможно е ответникът да е упражнявал търпими действия поради близките родствени отношения със собственицата на имота. И в двата случая обаче той не е имал основание да упражнява владение, тъй като е бил само държател на имота, което не може да доведе до придобиването му на въведеното основание придобивна давност. Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правните въпроси, поставени от касатора и по които може да се допусне касационното обжалване, следва да са изведени от решаващите изводи на съда, обективирани в обжалваното решение. В разглеждания случай двата въпроса не са свързани с решаващите изводи на въззивния съд и са поставени в несъответствие с приетите за установени данни по делото. Освен това липсва противоречие с представената съдебна практика, поради което по тях не може да се допусне касационно обжалване при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Другото поддържано основание е това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата визира евентуално преодоляване на неправилна съдебна практика или липса на такава при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма. За да се допусне касационно обжалване при посоченото основание, не е достатъчно касаторът да възпроизведе законовия текст, а следва, съгласно разясненията в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и да мотивира и обоснове с какво разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото. Това не е сторено в приложението към касационната жалба, а не може и да се извлече от текста на жалбата. Ето защо и второто въведено основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да бъдат присъдени сторените разноски по водене на делото в касационната инстанция в размер на 1 000 лева по договор за правна защита и съдействие сер. В № [ЕГН] от 01.02.2019 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № ІІ-65/18.10.2018 г. по в. гр. д. № 1000/2018 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. И. К. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място],[жк], [улица], да заплати на З. И. М. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] разноски по водене на делото в касационната инстанция в размер на 1 000 /хиляда лв./ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: