4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 202
София, 25.03.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Мария Славчева
ч.т.дело № 934/2012 г.
Производство по чл.274, ал.2 във вр. с чл.248 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение № 1412 от 01.08.2012 год. по т.д. № 562/2012 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 1132 от 19.10.2011 г. по т.д.№ 171/2011 г. на Софийски градски съд, VІ-12 в частта му, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над сумата 1 200 лв. до присъдените му 105 814.27 лв. и по частна жалба срещу определение № 2159 от 18.10.2012 г., постановено по същото дело, с което е оставена без уважение молбата му за изменение по реда на чл.248 ГПК на посоченото решение, съдържаща искане да му бъде присъден пълния размер на направените във въззивното производство разноски, възлизащи на 102 922.66 лв.
В частната жалба срещу въззивното решение в обжалваната му част се поддържа, че същото е недопустимо предвид наличието на установения в чл.248 ГПК специален ред за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Развити са освен това и доводи за неговата неправилност поради постановяването му в нарушение на чл.7, ал.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, които се поддържат и в частната му жалба срещу постановеното от апелативния съд определение по чл.248 ГПК.
Ответната страна [фирма] изразява становище за неоснователност на частните жалби.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение намира, че постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение не подлежи на отделно обжалване в частта му за разноските.
Действащият ГПК не предвижда самостоятелно обжалване с частна жалба на съдебните актове, касаещи отговорността за разноските на страните, когато не се обжалва самото самото решение , тъй като той не съдържа разпоредба, аналогична на чл. 70 от отменения Граждански процесуален кодекс. В посочената им част тези съдебни актове имат характера на определение, които съгласно чл. 284 ГПК подлежат на изменение или допълване по искане на страната от съда, който ги е постановил. Едва след това, постановеният от последния съдебен акт би подлежал на обжалване пред Върховния касационен съд на основание чл. 248, ал. 3 във вр. с чл. 274, ал. 2 ГПК.
По изложените съображения т.н. частна касационна жалба (вх.№ 8886/18.09.2012 г./, подадена в срока за обжалване на въззивното решение, следва да бъде изпратена заедно с делото на Софийски апелативен съд, който е компетентния съд да се произнесе по направеното с нея искане за изменение на постановеното решение в частта му за разноските по реда на чл.248 ГПК.
Настоящият състав намира, че частната жалба срещу постановеното по чл.248 ГПК определение е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
С обжалваното определение апелативният съд приел, че не са налице основания за пререшаване на въпроса за дължимите на молителя разноски, присъдени му с постановеното по делото решение в размер на 1 200 лв. В съобразителната му част е посочено, че предмет на подадената от молителя молба по чл.625 ТЗ е установяване със сила на пресъдено нещо на неплатежоспособността на длъжника [фирма] и нейната начална дата, но не и на размера на вземанията му към него, с оглед на което е направен извод, че те не могат да служат за база за определяне на адвокатското му възнаграждение. Като аргумент е приведен и начина, по който е регламентирана в закона държавната такса, дължима за образуване на дело по несъстоятелност, а тя според съда е точно установена и не се влияе от цената на иска, както е при оценяемите искове. Въз основа на изложените съображения е направен извод, че база за определяне на размера на адвокатското възнаграждение е предвиденият в чл.7, ал.3 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС минимум от 400 лв., а съобразен с разпоредбата на чл.36 от Закона за адвокатурата този размер възлиза на 1 200 лв.
Определението е правилно.
Жалбоподателя поддържа, че разпоредбата на чл.7, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. обвързва адвокатското възнаграждение с определения материален интерес от делото, който в конкретния случай се изразявал в стойността на вземането му към длъжника. Доводът е правно несъстоятелен. Тълкуването й налага извода, че препращането към методиката по ал.2 на чл.7 се отнася до втората фаза на развитие на делото – по предявяване на вземания и одобряване на списъците, едва в която инвидидуалните вземания на кредиторите получават защита. В първата му фаза предмет на делото не е отделно вземане, а финансовото състояние на длъжника, до което се разпростират обективните предели на силата на пресъдено нещо. С първото по делото решение приключва минимално необходимото съдържание на процедурата по несъстоятелност, поради което съответен минимален размер на защитата е фиксираният минимум от 400 лв.
По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение като съобразено със закона следва да бъде потвърдено.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2159 от 18.10.2012 г. по т.д. № 562/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение № 1412 от 01.08.2012 год. по т.д. № 562/2012 г. на Софийски апелативен съд в частта относно присъдените разноски за първоинстанционното производство.
ПРЕКРАТЯВА производството по ч.т.дело № 934/2012 г. на Върховния касационен съд, ІІ т.о. в посочената му част.
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за разглеждане на т.н. частна касационна жалба на [фирма] като молба по реда на чл.248 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: