О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 202
София 29.03.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 21.02.2017 г., в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2421/2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. П. Д. и Р. Д. Д., двамата от [населено място], Бургаска област, чрез адв. Ан.С. – против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 78 от 17.06.2016 г. по т.д. № 140/2016 г., с което е потвърдено решение № 8/11.02.2016 г., по т.д.№ 591/2013 г. за уважаване на предявената от [фирма], гр.София, срещу касаторите пасивно субективно съединена установителна искова претенция по чл. 422, ал.1 ГПК за сумата 60487.30 лв., произтичаща от договор за жилищен и ипотечен кредит от 27.12.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 17.05.2013 г. до окончателното и изплащане, заедно с разноски за двете инстанции, съобразно уважената част на иска.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение – порок, обоснован с произнасяне от страна на въззивния съд в нарушение на диспозитивното начало-по иск, какъвто не е бил предявен от ищеца, след извършено изменение на първоначалната установителна искове претенция в размер, отговарящ на поддържан паралелно от последния осъдителен иск. При условията на евентуалност касаторите поддържат и касационно основание по чл. 281, т.З ГПК, като излагат подробни писмени съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила.
В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поддържат доводи за вероятна недопустимост на обжалваното решение. Позовават се и на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси: 1. „Неравноправни ли са клаузите н договорите за банков кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент?“ и 2. „Следва ли сключените от страните анекси към договора за банков кредит да се разглеждат от съда, като изключени от обхвата на прилагане на разпоредбите на Закона за защита на потребителите при положение, че Банката- кредитор, като ищец не е твърдяла изрично, че са индивидуално договорени и не е ангажирала доказателства за това, предвид разпределената и от специалния чл.14б, ал.4 З. доказателствена тежест? „
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени решения на ВКС по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 77/ 22. 04. 2015 г., по гр.д.№ 4452/2014 г. на III г.о.; № 51 от 04.04.2016 г., по т.д.№ 504/2015 г. на II т.о., а по отношение на твърдяната противоречива съдебна практика – решение на Софийски градски съд № 1996 от 14. 03. 2014 г., по в.гр.д.№ 8877/2013 г..
Ответникът по касационната жалба не заявява становище.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че първоинстанционния съдебен акт, с който частично е уважен положителния установителен иск на [фирма] срещу настоящите касатори, като ответници, е валиден, допустим и правилен. Посочено е, че първоначално с исковата си молба ищецът [фирма], гр. София е предявил установителна искова претенция по чл. 422, ал.1 ГПК, с оглед възражението на ответниците по чл.414 ГПК срещу издадена в негова полза заповед за изпълнение по ч.гр. д. № 1156/2013 г. PC [населено място], който впоследствие е изменил в осъдителен по реда на чл.214, ал.1 ГПК, докладван в проведено по делото първо с.з. от 10.09.2014 г. С определение № 1116 от 24.09.2014 г., връчено на страните в процеса и докладвано в открито съдебно заседание в присъствие на процесуалните им представители, Бургаският окръжен съд, въз основа на молба вх. на БОС № 16 498 / 23.09.2015 г. на [фирма], е отменил това предходно определение по движение на делото № 144 от 04.02.2014 г., излагайки съображения, че исканото от ищеца изменение на първоначалния иск е било недопустимо. С оглед констатацията си за недопустимост на искането, основано на чл.214, ал.1, изр.З ГПК е приел , че исковата претенция, с която е сезиран е първоначалната и черпи своето правно основание в чл.422, ал.1 ГПК. В съответствие с тези си процесуални действия решаващият съд е изменил и доклада си по делото относно правната квалификация на иска, давайки нови указания на страните за възложената им доказателствена тежест. По съображения, че ищецът не е доказал, при условията на пълно и главно доказване в процеса, че ответниците, в качеството им на длъжници по безспорно сключения между страните договор за ипотечен жилищен кредит от 27.01.2007 г., са били надлежно уведомени за настъпила предсрочна негова изискуемост, обусловена от забавено плащане на дълга с повече от 90 дни, Бургаският апелативен съд е споделил като основан на закона извода на първостепенния съд за частична основателност на предявения иск – до размера на неплатените погасителни вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на процесната заповед за изпълнение. Позовавайки се на заключението на изслушаните съдебно-икономически експертизи – единична и тройна, според които надвнесените от кредитополучателите суми са изцяло приспаднати от главницата на задължението им и не са довели по никакъв начин до ощетяване на последните, вкл. чрез завишаване размера на дължимата лихва, въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответниците, че предмет на погасяване от тяхна страна и респ. на исковата претенция е кредит, различен от отпуснатия им от Банката-кредитор. По съображения, че след сключване на процесния договор за ипотечен банков кредит, страните неколкократно са извършвали изменение в същия, като в последното двустранно подписаното в тази насока споразумение от 23.11.2010 г. са конкретизирали не само пълния остатък на дълга на ответниците, чрез отделните индивидуализиращи го компоненти – дължима главница, редовна и съотв. наказателна лихви и заемни такси, но са договорили и гратисен период за остатъка на главното задължение, подписвайки и нов погасителен план въззивният съд е счел за неоснователно и възражението за нищожност на клаузата от ОУ на Банката, относима към базовия лихвен %, като неравноправна. Счетено е, че доколкото дължимата лихва е индивидуално уговорена между съконтрахентите чрез конкретно посочен от тях размер, дори и същата да е определена въз основа на едностранно въведения с ОУ механизъм на кредитодателя, правилото на чл.146, ал.1 във вр. с чл.143 З. е неприложимо. Допълнителен в подкрепа на изложеното въззивната инстанция се е позовала на заключението на съдебно -счетоводните експертизи, според което след датата на постигнатото между страните споразумение – 23. 11. 2010 г., изменение в уговорения с договора лихвен % въобще не е извършвано от Банката – кредитор.
Съобразени решаващите мотиви на въззивния съд позволяват да се приеме, че в случая не са налице данни за вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт.
Не съществува спор в съдебната практика, че преценката на въззивния съд относно допустимостта на извършеното изменение на иска касае правилността, а не допустимостта на постановения съдебен акт. Или, както е прието и в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 107 от 10.07.2012 г., по т.д. №998/2011 г. на II т.о. проверявайки допустимостта и правилността на първоинстанционното решение въззивният съд извършва контрол и по отношение процесуалната законосъобразност на определенията по чл.214 ГПК, съобразявайки на самостоятелно основание дали са били налице процесуалните предпоставки за изменения иск. Неосъществяването на този контрол – съществено нарушение на съдопроизводствените правила, при определените в закона предпоставки би могло да е относимо към допустимостта на иска, във всяка фаза от развитието на производството. Не такъв е разглежданият случай, в който първостепенният съд е отменил определението си за изменение на първоначалния иск от установителен в осъдителен, приемайки заявеното в тази насока искане на ищеца за недопустимо и е разгледал иска по чл.422, ал.1 ГПК, с който е бил надлежно сезиран с исковата молба и поддържан в последващата молба на Банката- ищец, с вх.БОС №16 498 / 23.09.2015 г., съобразявайки и възражението на ответниците по чл.414ГПК.
Що се касае до твърдяната „абсолютна процесуална преклузия“, обоснована с разпоредбата на чл.372, ал.2 ГПК, като обуславяща вероятна недопустимост на обжалваното решение, то според формираната задължителна практика на ВКС, изразена в служебно известното на настоящия съдебен състав определение по чл. 274, ал.З ГПК № 94 от 17.02.2017 г., по ч.т.д.№ 2465/2010 г. на I т.о. на ВКС, при спорове, разглеждани по реда на гл. 32 ГПК ищецът би бил ограничен със сроковете по чл.372, ал.2 ГПК само при промяна на основанието или петитума на иска си, но не и при увеличаване размера на иска, респ. при преминаване от установителен към осъдителен иск, тъй като тези изменения не предполагат защита, различна от предприетата от противната страна, в което се състои и правният смисъл на това изискване на закона – изменението да бъде заявено най- късно с допълнителната искова молба. Възприетото разрешение е от особено значение в хипотезата на чл.422 ГПК, доколкото допустимостта на този установителен иск е пряко обвързана със съществуването на заповедта за изпълнение. Изразеното становище, с което обжалваното въззивно решение е съобразено, се възприема изцяло от настоящия съдебен състав, който счита, че то не е в противоречие с разрешението в постановените по реда на чл.274, ал.З ГПК определения № 362 от 30.04.2010 г., по ч. т. д.№ 156/2010 г. на I т.о. и № 112 от 19.02.2014 г, по т.д.№ 3791/2013 г. на II т.о., доколкото предмет на последните не е била конкретната хипотеза на чл.214, ал.1, изр.З, във вр. с чл.372, ал.2 ГПК.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че при недопустимост на заявеното от ищеца изменение на иска, решаващият съд дължи произнасяне по първоначално предявения иск. С оглед възложената му контролна дейност, наред с основната му решаваща правораздавателна дейност в правомощията на въззивния съд е да се произнесе по правилността на процесуалните действия на първостепенния съд относно приложението на чл.214 ГПК и така е постъпил и Бургаският апелативен съд. Обосноваността и процесуалната законосъобразност на изводите на въззивния съд във вр. с извършената проверка, са ирелевантни за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, поради което не подлежат на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК.
Останалите формулирани от касатора въпроси дори и да са важни нямат обуславящо значение за крайния изход на делото, поради което не обосновават общата главна предпоставка за достъп до касация. На първия от тях въззивният съд, след преценка на доказателствения материал по делото, вкл. заключенията на изслушаните експертизи е отговорил отрицателно, т.е. че предприето от Банката -кредитор едностранно изменение на договорения лихвен % въобще отсъства. Обосноваността на този извод на Бургаския апелативен съд не е предмет на фазата по селектиране на касационните жалби, в която на преценка подлежат правните изводи на въззивния съд, а не правилността на възприетите по делото факти или преценката на доказателствения материал. Вторият въпрос в неговата първа част е фактологичен, т.е. разрешаването му е въз основа на конкретните факти и обстоятелства по делото. Отделно от това следва да се посочи, че определянето на дадена клауза като неравноправна по см. на чл.143 З. не е обусловено от нито от начина по който я възприема Банката -кредитор, нито от твърдението и, че е индивидуално уговорена. Що се отнася до възложената на кредитодателя доказателствена тежест по чл.146, ал.4 З., то този процесуалноправен въпрос е ирелевантен за решаващите правни изводи на въззивния съд, предвид приетото с процесното споразумение новиране на задълженията на кредитополучателите, настоящи касатори, по договора за кредит. В този см. крайният изход на делото е обоснован не само с индивидуално договорената лихва между страните, за да се преценява действителността на тази договорна клауза с оглед разпоредбата на чл. 143 З., но и с извършената новация на дълга.
Когато правният въпрос е въведен с оглед становище на страната /както е в настоящия случай/, извън решаващите мотиви на въззивното решение с него въобще не се формира общо основание по за достъп до касация. Липсата на общо главно основание по чл.280, ал.1 ГПК е само по себе си достатъчно за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни критерии за селекция, съгласно задължителните постановки в т. 1 от TP № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. При отсъствие на общо основание за допускане на касационно обжалване не се формира противоречие между решаващите изводи на въззивния съд в постановения от него съдебен акт и другите съдебни решения, на които касаторът се позовава по идентичен правен въпрос – предмет на произнасянето им, поради което и обсъждането им е безпредметно.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски и при този изход на делото в касационната инстанция, съставът на ВКС,ТК не присъжда такива – арг. чл.78, ал.З ГПК.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
определи:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на
Бургаския апелативен съд № 78 от 17.06.2016 г., по т.д.№ 140/2016 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: