4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 202
София, 06.04.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№401 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №383 от 10.09.2014г. по в.гр.д.№318/2014г. на Софийския окръжен съд е потвърдено решение №111/08.08.2013г. на Пирдопския районен съд, поправено с решение №73/19.02.14г., в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от И. Г. М. иск за делба на дворно място, жилищна сграда и друга сграда, находящи се в [населено място], Софийска област.
Въззивният съд е приел, че процесните имоти са съсобствени на две групи наследници – на Д. И. М. и на Г. И. М.. Въззивното производство е образувано само по спор между наследниците на Г. М., който след смъртта си е оставил преживяла съпруга И. М. и син от предходен брак И. М.. Прието е, че притежаваната от Г. М. ? ид.част от процесните имоти е преминала в собственост само на съпругата му И. М., по силата на извършено в нейна полза универсално завещание. По тази причина ищецът и жалбоподател в настоящото производство И. Г. М. е изключен от делбата на имотите. Прието е, че възражението на И. М. по чл.30 ЗН за намаляване на завещанието е погасено по давност с изтичане на 5 годишен срок от упражняване на правата по това завещание и от узнаването на тези действия от М.. За начален момент на узнаването е приета датата 09.05.1998г., когато И. М. е сключила с трето лице предварителен договор за продажба на лекия автомобил на наследодателя.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца И. Г. М..
Според жалбоподателя съдът не е съобразил, че за да започне да тече срок за предявяване на искане за намаляване на завещателното разпореждане, наследниците по закон следва да са известени за упражняването на правата по завещанието. Правилно съдът е приел, че от установяването на фактическа власт върху наследствените имоти от И. М. не може да се заключи, че тя упражнява правата по оставено в нейна полза завещание, тъй като тя е и наследник по закон. Неправилно обаче е счетено, че сключването от нея на предварителен договор от 09.05.98г. за продажба на наследствения лек автомобил представлява такова изявяване на намерението да се ползва от завещанието, което е достигнало до жалбоподателя. Жалбоподателят не е знаел за този договор, за да предположи наличието на завещание в полза на И. М., а освен това по делото има данни, че към 12.09.12г. все още не е била променена собствеността на автомобила. Следователно това не са действия, с които И. М. да демонстрира спрямо другия наследник, че в нейна полза има оставено завещание и тя се ползва от него.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по следния въпрос: „От кога започва да тече срокът на погасителната давност за предявяване на искане за възстановяване на запазената част, при наличие на завещание, с което тази част се накърнява”.
По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение №142 от 21.04.12г. по гр.д.№988/11г. на ВКС, ІІ ГО.
Ответницата в производството Н. В. В., конституирана в процеса на мястото на починалата първоначална ответница И. В. М., оспорва жалбата. Поддържа, че не е посочена съдебна практика, която да обоснове основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а представеното решение на ВКС по чл.290 ГПК сочи на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но за това основание не бил формулиран въпрос. Ако все пак се приеме, че има правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, то няма противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателя решение на ВКС, ІІ ГО. Въпросът от кога започва да тече срокът на погасителната давност за възражение за възстановяване на запазената част от наследството не бил правен, а фактически и се разрешавал във всеки конкретен случай от обстоятелствата по делото.
Ответниците Н. Д. П. и П. И. М. оспорват жалбата. Поддържат същите съображения за недопустимост на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Поставеният от жалбоподателите въпрос е определящ за изхода на делото, но по него не възниква основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателят се позовава на противоречие между обжалваното въззивно решение и постановеното в производство по чл.290 ГПК решение №142 от 21.04.12г. по гр.д.№988/11г. на ВКС, ІІ ГО. Такова противоречие следва да се квалифицира по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а не по чл.280, ал.1, т.2, както непрецизно е посочено в изложението към жалбата. По-същественото обаче е това, че липсва същинско противоречие между двете решения по поставения правен въпрос. В решението на ВКС се приема, че правата по завещание следва да бъдат упражнени чрез действия, сочещи по несъмнен начин намерението на ползващото се от завещанието лице да приеме наследството, считайки себе си за собственик на разпореденото с тази сделка имущество и че тези действия следва да достигнат до знанието на наследника по закон, за да бъде поставено началото на погасителната давност за неговата претенция за възстановяване на запазената част от наследството. Следователно ВКС свързва началото на давностния срок с едновременното наличие на два елемента – упражняване на правата по завещанието и узнаване на тези действия от наследника с право на запазена част. Същото се приема и в решението на въззивния съд. Когато е разрешавал спорния въпрос от кой момент тече давностният срок за погасяване на правото по чл.30, ал.1 ЗН, съдът е изложил мотиви, че снабдяването на И. М. с препис от завещанието не означава, че тя започва да упражнява правата си по него. Прието е, че такива действия са установяването на владение върху наследствения имот. Същевременно е посочено, че това не е достатъчно, за да започне да тече срокът на погасителната давност, тъй като не е установено със сигурност, че „действията в изпълнение на завещанието са достигнали до жалбоподателя М.”. Намерението на заветницата да се ползва от завещанието според въззивния съд е било сведено до знанието на наследника по закон към 09.05.1998г., когато е бил сключен предварителен договор за продажба на лекия автомобил на завещателя. Следователно въззивният съд също е търсил двата елемента – упражняването на правата по завещанието и узнаването от наследника с право на запазена част за тези действия. Налице е пълно съответствие между двете решения по поставения правен въпрос. Доколко въззивният съд правилно е свързал датата 09.05.1998г. с действителния момент на узнаване на завещанието от М. и на упражняването на правата по него е въпрос не на правни изводи, а на обоснованост на съдебния акт. Обосноваността обаче не може да се преценява в настоящата предварителна фаза на допускане на касационно обжалване. Липсва противоречие между въззивното решение и посоченото решение на ВКС, което да обуслови основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, ето защо касационно обжалване не може да бъде допуснато.
С оглед изхода на делото, на ответниците по касация П. М. следва да бъдат присъдени разноските по делото в размер на 500лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 10.01.15г.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №383 от 10.09.2014г. по в.гр.д.№318/2014г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА И. Г. М. от [населено място], +Зона Б-18”, [жилищен адрес] вх.”А”, ет.11, ап.54 да заплати на П. И. М. от [населено място], [улица] сумата от 500лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: