4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 203
[населено място] ,24,03,2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение, в закрито заседание на девети март, през две хиляди и петнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2452 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 238 / 29.04.2014 год. по т.д.№ 154 / 2014 год. на Пловдивски апелативен съд,с което е частично отменено решение № 91/24.07.2013 год. по т.д.№ 28/2013 год. на Окръжен съд Пазарджик и вместо това са отхвърлени предявените от касатора против С. Г. Я.,съответно е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърлянето им срещу ответника С. Г.,обективно съединени искове с правно основание чл.422 ал.1 вр. с чл.124 ал.1 ГПК – за установяване вземания на [фирма] към ответницата,по договор за кредит от 16.04.2009 год., обявен за предсрочно изискуем , както следва : главница в размер на 39 750 лева, мораторни лихви от 3227,27 лева, наказателна лихва от 687,66 лева, заемни такси от 196,49 лева и разноски по заповедното производство, образувано по чл.417 т.2 ГПК . Касаторът оспорва правилността на решението, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – липса на мотиви, в противоречие с материалния закон – досежно неприета от съда суброгация от страна на [фирма] в правата на кредитора – [фирма] / макар и неясно като довод относно активната материалноправна легитимация на касатора /, както и като необосновано – досежно извода за погасяване на главница в размер от 39 750 лева,вместо установеното от съдебно-икономическата експертиза погасяване на главница от 33 405,82 лева, съответно на мораторни лихви от 3 227,27лева при установено погасени 2 197,07 лева, чрез плащане от трето лице / по банкова гаранция / след подаване заявлението по чл. 417 т.2 ГПК. Касаторът счита, че неправилно въззивният съд е съобразявал размера на задълженията към датата на приключване устните състезания, вместо към датата на подаване заявлението по чл.417 т.2 ГПК.Макар да атакува решението и в частта,в която въззивният съд е потвърдил отхвърлителното решение срещу поръчителя С. Г. , касационната жалба не съдържа различни от доводите в частта , касаеща иска срещу длъжника С. Я. .
Ответните страни – С. Я. и С. Г. – не са взели становище по касационната жалба .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване .
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
[фирма] е предявила пасивно субективно съединени искове по чл.422 ал.1 вр. с чл.124 ал.1 ГПК, срещу С. Я. , в качеството на длъжник и С. Г. – в качеството на поръчител , по договор за банков кредит, твърдейки същият за предсрочно изискуем поради забавено изпълнение на кредитополучателя, за установяване на вземания , както следва : главница от 39 750 лева, мораторни лихви от 3227,27 лева, наказателни лихви от 687,66 лева , 196,49 лева заемни такси и 1765,84 лева – разноски в заповедното производство. Въз основа на прието по делото заключение на съдебно-икономическа експертиза ,е установено, че по силата на учредена в обезпечение на задълженията по кредита банкова гаранция , [фирма] е платила на ищеца суми, както следва: главница от 33 405,82 лева, мораторни лихви от 2 197,07 лева, наказателни лихви от 3 914, 92 лева , заемни такси от 232,19 лева,като общата погасена сума съвпада с размера на претендираната по делото главница от 39 750 лева . Със заявлението по чл.417 т.2 ГПК се претендират задължения по кредита , такива каквито са към датата 28.03.2012 год., докато погасяване чрез банковата гаранция е извършено на 10.10.2012 година.
За да отмени частично и отхвърли изцяло предявените срещу С. Я. обективно съединени искове, въззивният съд е приел,че плащането от гаранта [фирма] погасява изцяло задълженията на същата към [фирма], независимо че е извършено след подаване на заявлението по чл. 417 т.2 ГПК. В тази връзка не е отричано суброгиране в правата на кредитора [фирма] , като е прието че всяко трето задължено лице може валидно да изпълни спрямо кредитора,погасявайки вземането му към длъжника,в чиято полза извършва плащането.Действително не са изложени мотиви, защо при установено частично погасяване на главница и мораторна лихва, макар при надплатени спрямо заявените санкционна лихва и заемни такси, исковете срещу С. Я. са отхвърлени изцяло.Дори да бъдат съобразени / при съответно обосноваване на правно основание за това / надплатените към последващ момент,спрямо размера на предявените и дължими към момента на заявлението,суми по наказателни лихви и заемни такси / общо 3 264, 04 лева /, погашението не покрива целия размер на претендираното – 45 627,19 лева.По отношение разликата от 5 877,19 лева решението се явява необосновано.
По отношение предявените спрямо поръчителя С. Г. искове,въззивният съд е споделил съображенията на първоинстанционния, че предсрочната изискуемост на кредита е следвало да се предяви на лицето по начин, позволяващ волеизявлението на кредитора да достигне до същия, при това преди подаване на заявлението по чл.417 т.2 ГПК , каквито обстоятелства събраните по делото доказателства не установяват. По същество мотивите на първоинстанционното решение в тази му част се изчерпват с изрично посоченото и от въззивния съд,поради което препращането по чл.272 ГПК не въвежда допълнителни решаващи такива.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните два въпроса ,обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, с противоречива съдебна практика : 1 / Следва ли в производство по реда на чл.422 ал.1 ГПК да се вземат предвид плащания , направени след подаване заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение ? и 2 / Как и кога кредиторът обективира волята си за превръщане едно вземане в предсрочно изискуемо и следва ли да е уведомил длъжника ? Достатъчно ли е да е положил грижата за това или уведомлението непременно следва да е достигнало до длъжника ? Самото заявление по чл.417 ГПК не изпълнява ли функцията на уведомление за предявяване на предсрочна изискуемост ? Цитирани са решения, казуална съдебна практика.
Въпросите / вторият от които частично – досежно това необходимо ли е предсрочната изискуемост да е предявена на длъжника преди подаване заявлението по чл.417 ГПК или с подаването му може да се приеме надлежно уведомяване за същата / притежават характеристиката на правни,по смисъла на т.1 ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС : включени са в предмета на спора и отговор на същите обосновава решаващите мотиви на въззивното решение спрямо всеки от ответниците.
На поставените въпроси, обаче, междувременно е даден отговор с т. 9 / по първия / и т.18 / по втория / на ТР № 4 / 18.06.2014 год. по т.д. № 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС.
Според т.9 на ТР № 4 / 2013 год. , в производството по чл.422 ал.1 ГПК, по общото правило на чл.235 ал.3 ГПК съдът взема предвид факти, от значение за спорното право, настъпили от момента на подаване на заявлението по чл.417,респ. чл.419 ГПК и до приключване на съдебното дирене.В хипотезата на чл.418 ал.1 ГПК,само сумите събрани по принудителен ред в изпълнителното производство,са на основание издадения съдебен акт.Но дори и тогава предявеният иск се отхвърля, с разликата че длъжникът няма право на обратен изпълнителен лист за вече събраното, тъй като вземането на кредитора е съществувало към момента на осъщественото принудително изпълнение.Следователно, съществуването на вземането се съобразява към момента на приключване на устните състезания, а не към този на подаване заявлението ,в който смисъл е и въззивното решение .
Според т.18 на ТР № 4/2014 год.,предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление на една от страните при наличието на две предпоставки : обективния факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.Последната, по смисъла на чл.60 ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора и има действие от момента на получаване от длъжника волеизявлението на кредитора,ако към този момент са настъпили обективните факти,обуславящи настъпването й.Извлечението от счетоводните книги на банката по чл.417 т.2 ГПК установява вземането, но не представлява документ,удостоверяващ че до длъжника е достигнало изявлението й да направи кредита предсрочно изискуем, а последното, според чл.418 ал.3 ГПК следва да е налице към момента на подаване на заявлението,респ. самото то не би могло да изпълнява тази функция ,още повече че препис от същото не се връчва на длъжника.Въззивното решение е съобразено и с това разрешение.
Действително,въззивното решение е частично необосновано,но необосноваността е основание по чл.281 т.3 ГПК за преценка неправилността му,различно от основанията по чл.280 ал.1 ГПК и приложимо в производство,различно от настоящото.
Поради необоснованост на допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 238 / 29.04.2014 год. по т.д.№ 154 / 2014 год. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :