3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 203
гр. София, 28.03.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 1549 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Л. А. Г. от [населено място], приподписана от адв. Г. Х., против определение № 1584 от 27 юли 2012 г., постановено по ч.гр.д. № 1126 по описа на апелативния съд в гр. София за 2012 г., с което е потвърдено определение № 254 от 22 февруари 2012 г., постановено по гр.д. № 89 по описа на окръжния съд в гр. Кюстендил за 2012 г. за оставяне без уважение на молбата на Л. Г. за освобождаването й от заплащане на дължима държавна такса в размер на 600 лева.
В жалбата се сочи, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения, тъй като въззивният съд не е взел предвид всички доказателства относно финансовото и здравословното състояние на частната жалбоподателка, а е сформирал убеждението си избирателно; в декларацията на жалбоподателката са посочени здравословните й проблеми и размерът на получаваната месечна пенсия в общ размер на 358,96 лева, от които 87,38 лева вдовишка пенсия; получаваните доходи са драстично по-ниски от дължимата държавна такса и разноски, а притежаваните имоти не представляват реално разполагаеми доходи; с влязло в сила решение е прието, че нанесените неимуществени вреди са резултат на техническа неизправност на процесния автобус, собственост на ответното дружество, а на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК такси и разноски в производството по делата не се внасят от ищеца по искове за вреди от непозволено увреждане от престъпление, за което има влязла в сила присъда. Без да се представя отделно изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване, в частната жалба е посочено, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуален въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си въззивният съд приема, че частната жалбоподателка притежава два апартамента в [населено място] и ? идеална част от недвижим имот в [населено място], поради което не може да се приеме, че не разполага с достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса; в хипотезата на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК не се събира държавна такса, защото такава не се дължи по силата на закона, съответно не се налага ищецът да бъде освобождаван от внасянето на такава и да се преценява имущественото му състояние; отказът ищцата да бъде освободена от внасяне на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК не е пречка съдът да прецени, че е предявен иск за вреди от непозволено увреждане от престъпление, за което има влязла в сила присъда и да приложи съответното правило на закона.
След преценка на доводите на жалбоподателката в жалбата, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационно обжалване.
В касационната жалба, независимо от посочването, че е налице произнасяне по съществен материалноправен и процесуален въпрос, такъв не е изрично заявен. К. е поставила следните проблеми: съдът не е взел предвид доказателствата за нейното материално състояние, обосноваващи необходимостта от освобождаването й от държавна такса – тя е с ниска пенсия, а притежаваните от нея имоти не представляват реално разполагаеми доходи; по спора не се дължи внасяне на държавна такса, тъй като е налице хипотезата на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК. По първия поставен проблем, независимо от липсата на поставен правен въпрос, следва да се посочи, че даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на уеднаквената съдебна практика. Така в определение № 553 по ч.гр.д. № 448/2010 г., ІV г.о., по правния въпрос за правното значение на невъзможността да бъдат извличани доходи от притежаваното имущество при освобождаването от държавна такса, ВКС приема, че доходите, които следва да бъдат взети предвид при направено искане по чл. 83, ал. 2 ГПК могат да бъдат от пенсия, стипендия, възнаграждения за работа, доходи от имущество и др., като доходът от имуществото може да е от наем, аренда, друго възнаграждение за ползване, дивиденти, лихви и пр. В случая ищцата притежава права на собственост върху няколко недвижими имота, които могат да бъдат осребрени или да послужат като обезпечение за отпускане на кредит.
Вторият поставен проблем не е обхванат от хипотезата на чл. 83, ал. 2 ГПК, тъй като по силата на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК съдебна такса не се внася от ищците по искове за вреди от непозволено увреждане от престъпление, за което има влязла в сила присъда. Ако е налице подобна влязла в сила присъда, с която е признато извършване на съответно деяние, установена е неговата противоправност и виновността на дееца, то тогава изобщо не е необходимо да се пристъпва към процедурата по чл. 83, ал. 2 ГПК, тъй като ищецът е освободен от внасяне на държавна такса по силата на самия закон. Заедно с исковата си молба обаче частната жалбоподателка е представила и преписи от влязла в сила оправдателна присъда, поради което преценката по чл. 83, ал. 2 ГПК във връзка с направеното искане, е била дължима.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 1584 от 27 юли 2012 г., постановено по ч.гр.д. № 1126 по описа на апелативния съд в гр. София за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: