Р Е Ш Е Н И Е
№ 203/13
София, 03.06. 2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в съдебно заседание на 19.11.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря Л.З.
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 461 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], гр. Стара З. против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 50 от 13.02.2012 год., по в. т.д.№ 1288/2011 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд № 11 от 12.07.2011 год., по т.д.№ 406/2010 год. е отхвърлен предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу „ПИ ЕС АЙ”АД , [населено място] частичен иск за заплащане на сумата 26 000 лева, част от дължимото му се по договор за изработка от 27.11.2008 год. възнаграждение за СМР на обект „КПТС на квартал К. Г.”, в общ размер от 73 052.39 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 30.07.2010 год. до окончателното и изплащане и е осъден същия за заплати на ответника деловодни разноски в размер на 6 660 лв. за двете инстанции.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение и при условията на евентуалност за неговата неправилност. Първото поддържано касационно основание по чл.281, т.2 ГПК касаторът е обосновал с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл извън предмета на предприетото частично обжалване на първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд, като в нарушение на императивната разпоредба на чл.269, ал.1, пр.2 ГПК и принципа на диспозитивното начало е разширил същия, без да съобрази относимостта на въззивната жалба единствено към уваженото съдебно възражение за прихващане.
По отношение оплакването за неправилност са изложени подробни съображения за необоснованост и за допуснато нарушение на същественото процесуално правило на чл.271, ал.1, пр.2 ГПК, с което законодателят е въвел изрична забрана за влошаване положението на жалбоподателя, когато проверявания съдебен акт не е обжалван от другата страна.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 452 от 28.06. 2013 год., по настоящето дело, поради вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, предвид възприетото от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС разрешение на определените за значими процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивната инстанция, а именно: „Дали е допустимо въззивният съд да извършва проверка по правилността на първоинстанционното решение и в необжалваната му част и дали, произнасяйки се извън рамките на заявеното с въззивната жалба, въззивният съд може да влоши положението на жалбоподателя, при липса на жалба от противната страна?”.
Като израз на визираното несъответствие по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обусловило и според твърдението на касатора недопустимост на съдебния акт на въззивния съд, са цитирани решения на отделни състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 290 от 22. 06.2010 год., по гр.д.№ 759/2009 год. на ІV г.о. ; № 282/28.10.2011 год., по гр.д.№ 235/2011 год. на ІІ г.о. и № 163 от 09.06.2011 год., по гр.д. № 1191/ 2010 год. на ІІ г.о..
Ответната по касационната жалба страна не е депозирала отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, нито заявява становище по основателността на касационната жалба в съдебно заседание.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
І. По обусловилите допускане на касационното обжалване правни въпроси:
След допускане на касационното обжалване на горепосоченото въззивно решение на Пловдивския апелативен съд, поради служебно констатирано противоречие в създадената при действащия ГПК практика на касационната инстанция по поставените от касатора въпроси на процесуалното право, част от която цитирана и в определението по чл.288 ГПК, Върховният касационен съд -ОСГТК е постановил ТР № 1/09. 12. 2013 год., с което същото е преодоляно.
Според дадените с т.1 на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата разяснения по приложението на чл. 269, изр.1 ГПК, с тази разпоредба законодателят изрично е уредил служебните задължения на въззивния съд единствено в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение, позволяващи му да се произнесе и в необжалваната част. Това означава, че по отношение преценката за правилността на проверявания съдебен акт служебният контрол, по силата на чл. 269, изр. 2 ГПК, е ограничен само в пределите на посоченото във въззивната жалба – законодателно разрешение, аналогично на уреденото и в отменения ГПК от 1952 год..
Съгласно приетото в мотивите на горецитираното тълкувателно решение изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалваното решение на първостепенния съд е допустимо единствено при нарушение на императивна материалноправна норма – порок, който може да бъде констатиран от въззивната инстанция и без да е бил изрично заявен като основание за предприетото обжалване. Изразеното становището е аргументирано с разрешението, възприето в ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС, основаващо се на чл. 4 ГПК /отм./, която разпоредба, изцяло възпроизведена с чл. 5 от действащия ГПК, вменява на съда и при ограничен въззив задължението да осигури точно прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право.
Затова ограниченията в обсега на въззивната дейност не се прилагат и в хипотезата, когато осъществяването на въззивните функции при защитата на правата на някои частноправни субекти е дължимо и в защита на друг, публичен интерес / на родените от брака непълнолетни деца, на лицата, поставяни под запрещение и пр./. Следователно само в този случай, проверявайки правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване и да води до влошаване положението на единствения жалбоподател.
ІІ. По основателността на касационната жалба:
Касационната жалба е основателна.
С оглед възприетия със задължителната практика на ВКС отговор на определените за значими за допустимостта на постановения въззивен съдебен акт процесуалноправни въпроси, настоящият състав на касационната инстанция намира, че обжалваното въззивно решение на Пловдивския апелативен съд е недопустимо, поради което следва да бъде обезсилено, а делото върнато на същия съд, за да се произнесе по правилността на обжалваното пред него решение на Старозагорския окръжен съд, в частта относно уваженото евентуално възражение за прихващане, въведено от ответника.
Видно от обстоятелствената част на въззивната жалба, подадена от ищеца [фирма], предмет на предприетото въззивно обжалване е първоинстнационното решение на Старозагорския окръжен съд, с което предявената от жалбоподателя, като ищец, частична осъдителна искова претенция, основана на чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 26 000 лева е отхвърлена, като погасена чрез прихващане с насрещно вземане на ответника [фирма] за неустойка в размер на 26 425.64 лева, заявено с евентуално възражение за прихващане т.е. в частта му по отношение на неговото уважаване. Единственото оплакване на въззивника се свежда до незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че в полза на ответната по спора страна е възникнало вземане за неустойка за забава, уговорено с договорната клауза на чл.4 от процесния договор, с което последната би могла успешно да прихване прието от първоинстанционния съд за безспорно и изискуемо вземане на ищеца по първоначалния иск. Въззивна жалба от [фирма] не е постъпила, вкл. насрещна по см. на чл.263, ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е счел, че с оглед възраженията на ответника [фирма], обективирани в отговора на въззивната жалба на ищеца в срока по чл.263, ал.1 ГПК, преди да провери правилността на обжалваното решение по отношение уваженото възражение за прихващане следва да се произнесе по същество на предявения първоначален частичен иск за заплащане на неизплатено възнаграждение за изпълнени СМР по договора между страните от 27. 11. 2008 год., независимо, че не е бил сезиран в тази насока с изрично оплакване от въззивника.
АС оглед изразеното разбиране и анализирайки събраните по делото доказателства и доводите на страните въззивният съд е изложил съображения, че претендираното от ищеца възнаграждение за изпълнени СМР е неоснователно, тъй като по делото липсват доказателства, изработеното да е прието от възложителя до момента на предприетото от него едностранно извънсъдебно прекратяване на договора, а извършеното от ищеца външно ел. захранване на стойност 15 313.16 лв, предложено и безспорно прието от инвеститора [община] с протокол обр.19, за което на главния изпълнител [фирма] е престирана сума в размер на 13 045.80 лв., е извън процесния договор, поради което и по отношение на същото предпоставките на чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.258 ЗЗД се явяват недоказани. Поради така приетата неоснователност на главния иск Пловдивският апелативен съд е счел, че евентуалното възражение за прихващане на подлежи на разглеждане.
Следователно, освен, че въззивният съд се произнесъл извън въведените с въззивната жалба на ищеца основания, недопустимо и в несъответствие с принципа на диспозитивното начало същият е разширил предмета на проверка на висящото пред него първоинстанционно решение, в частта му по предявения иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, без да са налице визираните в ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС изключения, при които е служебно оправомощен да надхвърли пределите на посоченото във въззивната жалба, поради което оплакването за допуснато нарушение на процесуалното правило на чл.269, ал.1, изр.2 ГПК е основателно.
Наред с това, с тези си процесуални действия въззивният съд съществено е нарушил и разпоредбата на чл. 271, ал.1, пр.2 ГПК, която, както е прието и в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ІІ г.о. на ВКС № 175/ 21.02.2011 год., по гр.д.№ 1191/2010 год., не позволява влошаване положението на жалбоподателя, вкл. чрез отричане на признати му права от първоинстанционния съд, останали неоспорени от насрещната страна чрез жалба.
Обстоятелството, че решаващият състав на Пловдивския апелативен съд въобще не се е произнесъл по предмета на въззивната жалба, с която е бил сезиран от страната на ищеца по спора ТД [фирма], гр. Стара З., налага връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд, на основание чл.270, ал.3 ГПК, във вр. с чл.293, ал.4 ГПК
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 50 от 13.02.2012 год., по в. т.д.№ 1288/2011 год., по описа на с.с..
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: