О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 204
София 13.03.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на десети март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 4230 по описа за 2019г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби, съответно от прокурор в Апелативна прокуратура София и от Ц. Г. С., чрез процесуалния представител адвокат Д. против въззивно решение № 1178 от 17.05.2019г. по в.гр.д. № 4675/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 4.07.2018г. по гр.д.№ 919/2017г. на Софийски градски съд в отхвърлителната му част за разликата над 10 000лв. до 15 000лв. и в частта, с която е присъдена сумата от 2 610.77лв., мораторна лихва върху главницата и вместо това е постановено друго, с което е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на Ц. Г. С., на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, допълнително сумата от 5 000лв., представляваща разлика над присъдените му 10 000лв. до 15 000лв.,обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.142, ал.3, вр.ал.2, т.1, т.2, пр.1, вр.т.7 НК, за което е оправдан с присъда по в.н.о.х.д.№ 4529/2010г.на СГС, влязла в сила на 1.07.2014г., ведно със законната лихва върху главницата от 15 000лв., считано от1.07.2014г., като е потвърдено решението в останалата отхвърлителна част и са присъдени разноски.
В двете касационни жалби, като основание за допустимост, касаторите се позовават на нормата на чл.280 ал.1 т.1 по въпроси, касаещи извършената от въззивния съд преценка на релевантните обстоятелства, с оглед прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Всяка една от страните посочва конкретни решения, на които счита, че въззивния акт противоречи. Според касатора С. заниженият размер на обезщетение произтича от направения в противоречие с установената практика извод, че доброто име на всеки следва да се доказва. Според касатора, логично е да се счита, че всяка личност, с чисто съдебно минало, семейство и работа, се ползва с добро име в обществото и това не е необходимо да се доказва. Ако съдебният състав е на друго мнение, е следвало да укаже на страната, че носи доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство. В тази връзка поставя и въпросът: Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на своя акт да разгледа всички наведени от страната доводи, аргументи и възражения и съответно да обоснове защо отхвърля същите и ако не е сторил това, постановено ли е решението му при допуснато процесуално нарушение? Според касатора въззивният акт е и очевидно неправилен в частта досежно направения от въззивния съд извод за погасяване на част от предявените искове по давност. Твърдението му е, че срокът не е започнал да тече поради ненадлежно връчване на постановлението за частично прекратяване на наказателното производство /представената обратна разписка не е доказателство за това, тъй като не съдържа бар код и печат на пощата, както и няма данни какво е изпратено с нея/.
Срещу подадените касационни жалби не са подадени отговори.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
Въззивният съд е преценил, че с оглед установените релевантни обстоятелства по делото, справедливият размер на обезщетение следва да е 15 000лв. Съобразил е : че ищецът е бил привлечен като обвиняем с постановление от 22.12.2009г. по ДП №233/09г.на ГД „ДП”МВР гр.София за това, че заедно с още девет лица за периода м.03.2007г.- 17.12.2009г. е участвал в организирана престъпна група, създадена с користна цел /да върши отвличания/, като групата е била въоръжена – деяние по чл.321 ал.3,вр. ал.2, вр. ал.1 НК, като конкретно е обвинен в участие при отвличанията на две лица, извършени на 9.03.2007г., около 22.30ч. и на 19.10.2009г. около 19.30ч. в [населено място]. За период от около шест месеца /от 5.01.2010г. до 8.06.2010г./е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража”, изменена след това в парична гаранция от 5 000лв. С постановление от 14.05.2010г. по същото ДП № 233/09г., му е повдигнато обвинение за извършено деяние по чл.142, ал.3, т.1, т.2, пр.1, вр.т.7, пр.1, вр.чл.20, ал.4, вр.ал.1 НК, за извършени действия като помагач. С постановление от 17.08.2010г. това наказателно производство е било частично прекратено поради несъставомерност. На спорния въпрос за надлежното връчване на това постановление, въззивнният съд е отговорил положително, като е приел, че пратката /подписът на получател на която не се оспорва/ е доставена на получателя лично, съгласно общите правила на чл.42-44 ГПК и специалните на чл.36 ЗПУ и чл.5 от Общите правила и условия за доставяне на пощенски пратки и колети – на адреса и срещу подпис, надлежно удостоверени с подпис на длъжностно лице, с номер на изпратено придружително писмо и положен печат на връчителя. Срещу ищеца, на 14.10.2010г., в съда е било внесено само едно обвинение, за престъпление по чл.142,ал.3, т.1, т.2, пр.1, вр.т.7, пр.1, вр.чл.20, ал.4, вр.ал.1 НК, което след три инстанции приключва с оправдателна присъда, влязла в сила на 1.07.2014г./ т.е. цялото производство, досъдебно и съдебно,е продължило около четири години и половина. Освен вида и тежестта на повдигнатите обвинения, всяко едно от които е за тежко умишлено престъпление, продължителността на воденото наказателно производство, фактът че то е преминало и през досъдебна и съдебна фаза и вида и тежестта на наложените мерки за неотклонение, при определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд е отчел и чистото съдебно минало на ищеца, фактът че процесът с добилото публичност наименование „Наглите” е бил „шумно отразяван в медиите”,както и обстоятелството, че производството се е отразило „крайно неблагоприятно върху личността” на пострадалия, неговото емоционално и най-вече психологическо състояние /той е бил притеснен, подтиснат, изплашен, отслабнал около 40 кг., станал необщителен, асоциален, познатите и приятелите му се отдръпнали от него/. Въззивният съд е приел, че не са доказани здравословни проблеми, довели до хронични заболявания, както и че обстоятелството, че не е могъл да си намери работа е в причинна връзка с воденото наказателно производство. Направеното от ответната страна възражение за давност, съдът е намерил за основателно, пред вид факта, че постановлението за прекратяване е влязло в сила на 18.08.2010г., а исковата молба е депозирана на 23.01.2017г.
При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касаторите въпроси във връзка с основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касаещи приложението на принципа на справедливост, не следва да се допуска касационно обжалване. Въпросът, касаещ начина, по който се определя обезщетението за неимуществени вреди, обусловен от преценката на всички релевантни обстоятелства, е решен от въззивния съд съобразено изискванията на ППВС №4/1968г. и установената съдебна практика. При постановяване на окончателния си акт /видно от гореописаните мотиви/, съдът подробно е преценил обстоятелства, от значение за спора и е изследвал конкретното им отражение върху личността на пострадалия. Определил е адекватен размер на обезщетение, съобразно реално причинените неимуществените вреди, след като е преценил установените факти, обсъдил е всички доказателства, както и наведените възражения, произнесъл се е по изложените доводи, преценявайки както обстоятелствата, обуславящи по- висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. Противоречие с конкретно цитираната от касаторите съдебна практика не е налице, тъй като съгласно указанията, дадени с Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална /доколкото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни/. Нормално е всяка от страните в процеса да дава различна по тежест оценка на конкретно установените факти и да счита – в зависимост от интереса си, че някои факти са съответно недооценени или преоценени. Преценката се извършва от съда и тя е балансирана, когато са съобразени, както е в конкретния случай, характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на увредения, неговото обществено и социално положение, отражението върху начина на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителност на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласата и публичността; липсата на здравословни увреждания. Не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че съдът е извел изводите си въз основа на разбирането, че доброто име на всеки следва да се доказва. Въззивният съд, в мотивите си, е процедирал съобразно установения в практиката подход, че след като се установяват релевантните за преценката обстоятелства по делото, размерът на дължимото обезщетение за причинените в конкретния случай неимуществени вреди, се определя съобразно обичайното за подобни случаи, за което не е необходимо ангажирането на допълнително нарочни доказателства. Ако страната претендира вреди над обичайните за сходни на процесния случаи /включително и отностно степента в която е засегнато доброто й име/, само тях следва да ги установява.
Не е налице посоченото основание за допустимост по чл.280 ал.2 ГПК досежно посочената част, касаеща направеният от въззивния съд извод за погасяване на част от предявените искове по давност. Очевидната неправилност е самостоятелно основание, което е различно от подлежащото на преценка само след допускане на касационно обжалване основание по чл.281 т.3 ГПК. Практиката приема, че основанието по чл.280 ал.2 ГПК изисква по-висока степен на тежест от тази по чл.281 т.3 ГПК и е налице при видимо нарушаване на императивни материално правни норми, осигуряващи изискването за законност, установено в общ интерес. Очевидна неправилност поради нарушение на съдопроизводс-твените правила ще е налице при допуснато нарушение на основни принципи на гражданския процес, каквито са правото на участие на страните, правото на безпристрастен съд по чл.22 ГПК, на изискването за равнопоставеност. Очевидна неправилност поради немотивираност на съдебен акт е налице при липса на мотиви или когато мотивите са неясни до степен да не се разбира формираната воля на съда в диспозитива. Решението е неправилно поради очевидна необоснованост, когато фактическите констатации на съда са в грубо несъответствие с доказателствата, правилата на логиката и науката и нарушават изискването за установяване на истината. В конкретния случай, не е налице очевидна неправилност на постановения въззивен акт в посочената част, защото не може да се изведе порок, установим пряко и единствено от съдържанието му, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им и обсъждане на събраните доказателства.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице нито едно от посочените от касаторите основания за допустимост по чл.280 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1178 от 17.05.2019г. по в.гр.д. № 4675/2018г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :